Из „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“

Приятели (:

По-долу ще откриете откъс от „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ – новата ни задружна история за гражданските протести, окупацията на Ранобудните студенти и други зреещи промени.

Преди това ви каня да преслушате звукозаписа от разговора ни в социален център „Аделанте“ за „Промяна“ и промените – предстоящите и вече случващите се; и този послеказ от Илка, една от Приказничките в книгата.

„Промяна“ може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“. А ако решите да опитате и тях… е, промените идват в най-различни превъплъщения. 😉

– Оня ден си простирах прането. На терасата ми, на петия етаж. И както си го простирах, по едно време поглеждам през парапета.

Веднага ми се зави свят. Даже не знам дали не беше още преди да погледна. Само като си представях как гледам.

Завива ми се свят само като си представя как нещо се случва. Залитам. Губя баланс. Аз съм голям майстор, знаеш…

Пръстите ѝ ме сръчкват леко по хълбока. Гъделичкат ме.

– Помислих си за момент: колко лесно може да свърши всичко. Колко нелепо. Както каза Клари: трябва ти само балкон и нисичък парапет…

Да – казвам, когато някакъв ненадеен повей завихря едно нейно кичурче пред очите ми. – Трябват ти и… обстоятелства. Вътрешна подготовка. – Полусериозно, полуиронично.

– После се сетих – сега, в тоя момент – как аз съм си мислил да свърша с всичко. Тогава, когато не виждаш как да се изкатериш нагоре. Хем се чувстваш на най-ниското място, на което си бил някога, хем не можеш да си представиш как да тръгнеш нагоре оттам. Накъде въобще има нагоре.

Юна мълчи. Ветрецът ветрее косата ѝ.

– И тогава, в такива моменти, естествената посока – единствената възможна посока – е още надолу. Прекрачваш през парапета и…

Уф – въздъхвам, – дори сега, като си го представям, ми изтръпват гърдите. Почват да се потят ръце, крака… Не знам как може да ми се е струвало лесно.

Помълчавам.

– Какво ме дръпна назад, мене, в ония моменти? Защо сега сме… тук с тебе и си говорим?

Това, което помня, е, че знаех, че ще оставя дупка. Не, нямам предвид физическата дупка пред блока – пояснявам напълно ненужно. – Мислех си за тая паяжина от връзки около мене. Мъчех се да си представя как всеки от хората, който е бил свързан с мен, ще продължи след тоя момент. Какви въпроси ще си задава. Какви вини ще предъвква, трупа. Как тая дупка, това скъсано място в мрежата, ще направи вълнички. Ще се разпространява…

Донякъде ми помогна един разговор – отдавна, докато учех в колежа. Тогава една приятелка ми разказа, че нейна приятелка, много добра, се самоубила и оставила писмо, в което обвинява нея – тая моя приятелка. Че тя е… причината за самоубийството.

Помня как се сгърчих, докато си представях. До ден днешен това ми се струва едно от най-жестоките неща, които можеш да причиниш на друг човек.

Ръцете на Юна помръдват едва-едва – да не прекъсват потока, – но и достатъчно силно – да почувствам връзката.

– И понеже оня образ наистина ме е ужасявал, съм си го мислил много, проигравал съм в главата си ситуации, разсъждавал съм как бих живял аз с такъв спомен. Майната им, на тия вини…

Сега не го гледам с ония огромни очи, както тогава. Но пак е жестоко. Към всички, които… ще вземат самоубийството и ще се самонаказват с него. Че не са направили достатъчно, че не са били достатъчни – там, до мене – въобще, като хора… За тях би било ужасяващо.

Сигурен съм, че има хора, които са достатъчно наранени, отчаяни, огорчени, за да си дават сметка за всичките тия неща – и въпреки това да ги причинят. Примерно ония японци, които знаят, че ако се самоубият, хвърляйки се пред влак, близките им ще бъдат глобени. И въпреки това се самоубиват. Ха! Баш това ли ще им е спирачка?! Ако усещането за „близки“ не е било…

Но думата ми не е за тях. Извинявай, ако мисълта ми блуждае… Натрупа ми се умора, натрупаха ми се организаторски дейности. От ония, в които трябва да позабравиш, че си човек, и да действаш като… системен елемент.

„Знам“ – казва ми тръкването на слепоочието ѝ в моето.

– За себе си в оня момент открих, че ако усещам, зная, че съм част от една мрежа, че не съществувам за себе си, от себе си и до себе си – само дотам, – следващия път ще ми е по-лесно да се спра, преди да тръгна към парапета. Чел съм, че при моето състояние нещата се влошават обикновено към края на четирeсетте, заедно с кризата на средната възраст. В момента, в който силите почнат да намаляват. И си представям – един ден, в който усетя как силите почват да намаляват, и може да предположа, че няма да има вече… регенерация, че моята крива няма пак да хукне нагоре, както ми се случва всяка година… Да, Юне, знам – всъщност е напълно възможно животът ми въобще да не се подчинява на тия… очакваности. Нали всяка година грохвам и пак се възраждам; познавам старческата немощ и бясната енергия на тийнейджъра. Всяка без миналата… но пак почнах да се разсейвам.

Та, да речем, усетя се в дупката. И се усещам твърде стар, за да мога да разчитам, че силите ще избликнат пак, да ме дръпнат нагоре.

Ако съм сам – ако нямам връзка с други хора, а чрез тях – със света, с Космоса… да, може да стане страшно. Но ако междувременно съм продължил да се свързвам, да влизам в живота на другите, да… излизам от ролята на наблюдателя-многознайник и да влизам в тая на участника-съпреживяващ, да споделям трудните времена и тежките избори – усмихвам се. – Ооо… тогава ще е направо страхотно.

Смехът на Юна бяга по косата ѝ на вълнички. Стига и до морето и там продължава – вълнички, вълнички, вълнички.

– Юнише – казвам, внезапно притихнал. – Какво трябва да им е на ония хора, които не ги държи ни една връзка? Нямат въже… въжета?

– Трябва… им друго.

Помълчаваме, свели глави към водата.

()

1 thought on “Из „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“

  1. P.S. Към послеказа на Илка върви и следният неин послепис:

    1. Не става дума тук за отшелничество. Като пример ще дам монасите от Францисканския орден. Манастирите им са в градовете, там, насред мелето. Насред всичките изкушения и цялата грозотия на града. И те там, заедно, помагат на хората. С молитви и дела.

    2. Нека не забравяме и Природата. Връзката с божественото, духовното е непременно и връзка с природата. Нека отправим благодарност и към нея. Защото ако не беше тя, нямаше да има как да си строим университети, парламенти; нямаше и от какво да си направим транспарантите за протестите.

    3. Ще си позволя и да не се съглася с единия от нашите домакини в Аделанте. Той каза, че първичният бунт има потенциала да еволюира в нещо по-градивно, по-смислено впоследствие.

    Това по своята същност е така. Но аз лично смятам, че ако нямаме ясна позиция, ако се колебаем и не можем да решим, или по-лошо – ако въобще не знаем какво и защо го правим – е по-добре да си замълчим. Защото инак се губи страшно много енергия и време, които биха могли да се впрегнат в нещо много по-стойностно.

    В тая връзка – на протестите видях едно момиче, оказа се на 14 г. Питаш я защо е дошла – повтаря заучени фрази. Защото младите така правят, защото по-големите ѝ приятели са ѝ говорили. Но аз не съм убедена, че тя осъзнаваше къде ѝ е мястото. Най-лошо от всичко е позьорщината. Не е нужно човек да бърза да порасне, специално към най-младите се обръщам. След някоя и друга година това така или иначе ще се случи. Интересувай се, ограмоти се, но не прибързвай. После може да е друго.

Leave a Reply to Кал Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.