Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

– Извинете ни, моля, добра госпожице – започна синеокият – търсим приятелка? Висока жена? С лък и питомна лисица? Името ѝ е Нятенери?

Така говореше, всичко – въпроси, с тих, плъзгащ се глас. Такива чужбински акценти ме изнервят, във всеки случай. Знам, че не би трябвало, работила съм по ханове през по-голямата част от живота си, но винаги ме изнервят.

Тамън приятелите, дето ще дружат с онова тромаво същество, това си помислих. Нямах никаква причина да ѝ правя услуги, както се перчеше с грозните си ботуши и остави лисицата си да убие моята Сона.

– Тук не е отседнал такъв човек – казах им. – Единствените ни жени сега са при актьорите, които спят в конюшните. Само че те нямат лъкове.

Нека си пропусне глупавото съобщение, помислих си – може би ще се научи да казва „Добро утро, Маринеша“ от време на време.

– Навярно е останала тук нощ-две, а после е продължила? – попита ме синеокият. – Било е скоро, съвсем скоро?

Аз просто поклатих глава.

– Имахме някакви танцьорки миналия месец – рекох – и търговка на коне, тя излекува магарето на Росет от въртоглавието, но беше дребна, съвсем мънинка. Други нямаме, честно.

The blue-eyed one said, “Please excuse us, good young lady, we are looking for a friend? A tall woman? With a bow and a pet fox? Her name will be Nyateneri?” That was how he talked, everything a question, in a soft, slidey kind of voice. Foreign accents like that make me nervous, anyway. I know they shouldn’t, working around inns most of my life, but they always do.

Just the kind of friends that hulking creature would have, that’s what I thought. I didn’t have any reason to do her any favors, strutting around in her ugly boots and letting her fox kill my Sona. “There’s no one like that staying here,” I told them. “The only women we have right now are with the players, sleeping in the stable. But they don’t have any bows.” Let her miss her stupid message, I thought — maybe she’ll learn to say Good morning, Marinesha once in a while.

The blue-eyed man asked me, “Perhaps she only stayed here a night or two, and then went on? It would be recent, quite recent?” I just shook my head. I said, “We had some dancers here last month, and a horse-coper, she cured Rosseth’s donkey of the staggers, but she was small, tiny. That’s all, honestly.”

Веднъж щом почнеш да лъжеш, изумително е как продължаваш, как те увлича. Цялата част за търговката на коне си я измислих.

Другият каза, над рамото ми:

– Навярно трябва да говорим със собственика? Бихте могли да ни заведете при него?

Същият глас, не би могъл да ги различиш със затворени очи. Огледах се за Росет, но естествено той не беше наоколо.

Синеочко кимна.

– Така би било най-добре? – рече. – Ако говорим със собственика?

Той сложи ръка на рамото ми и аз извиках заради горещината ѝ – наистина, и нещо повече, усещах тая горещина още седмица след това. Мога да я усетя и сега, като си я спомня.

– Ще ви последваме? – каза Синеочко. – Моля?

Така че тръгнах обратно към хана, с ръце, още заети от прането, и онези двамата точно зад мен. Не ме докоснаха пак, нито пък казаха нещо плашещо – не казаха въобще нищо, и това беше най-плашещото, защото не ги виждах, видиш ли, а те бяха толкова тихи, че нямаше да позная, че са там. А като стигнахме до вратата, аз просто отскочих встрани и казах: „Вътре, просто изчакайте, изчакайте Карш“ и хукнах обратно към нариловото дърво, и започнах да окачвам онези дрехи по клоните като че ли животът ми зависеше от това, и дори веднъж не погледнах назад дали са влезли вътре. Просто окачвах ли окачвах онез ми ти дрехи, и дори не разбрах, че плача, докато не привърших.

Once you start lying, it’s amazing how you go on, how it catches you up. I made up all that part about the horse-coper.

The other one said, at my shoulder, “Perhaps we should talk to the landlord? You could take us to him?” The same sort of voice, you couldn’t have told them apart with your eyes shut. I looked around for Rosseth, but of course he wasn’t anywhere in sight.

Blue Eyes nodded. He said, “That would be best? If we spoke to the landlord?” He put his hand on my shoulder, and I actually cried out with the heat of it — I did, and I felt that heat for a week afterward, what’s more. I can feel it now, if I think about it. Blue Eyes said, “We will follow you? Please?”

So I walked back to the inn, with my arms still full of washing, and those two right behind me. They didn’t touch me again, and they didn’t say anything to frighten me — they didn’t say anything at all, and that was the most frightening thing, because I couldn’t see them, you see, and they were so silent I wouldn’t have known they were there. And when we got to the door, I just jumped aside, and I said, “In there, just wait, you wait for Karsh,” and I ran back to the naril tree and began hanging those clothes over the branches as though my life depended on it, and I never once looked back over to see if they had gone inside. I just hung those clothes and hung them, and I didn’t even know I was crying until I was done.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Илка Чечова, 2013

One thought on “Из „Песента на ханджията“

  1. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *