Има нещо… дълбоко иронично в долното споделение. Дълбока промяна в самия мен през тия двайсет години.

Но целта сега не е да изследваме нея. Сега просто ремонтирам дома си, Фантазия. 😉

Въображаемите: 053

<2003-12-10~11~12>

// намерило думи под милувките на Twarres

– … Ти кокошки ли търсиш?

– Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи „да опитомиш“?

– Това е нещо отдавна забравено. Значи „да се обвържеш“. […] За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. […] Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…

…

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:

– Ах!… – каза лисицата. – Ще заплача.

– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…

…

– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

(Антоан дьо Сент Екзюпери, „Малкият принц“)

Ясно е, че не е най-висш акт преднамерено да оскърбиш или погубиш другиго. Ясно е също, че е еднакво неподходящо да пренебрегнеш нуждите на онези, които си подпомогнал да станат зависими от теб.

Задачата ти е да ги направиш независими: да ги научиш колкото се може по-бързо и пълноценно как да се справят без теб. Ти изобщо не им правиш услуга, докато се нуждаят от теб, за да оцелеят. Благослови ги обаче истински в мига, в който осъзнаят, че ти не си им нужен.

…

Остави обичта си да изтласка обичаните от теб към света и към пълното изживяване на това кои са те. Така ще си обичал истински.

(Нийл Доналд Уолш, „Разговори с Бога“)

Мъртъв съм, Приятеле. Заминал. Утре няма да ме има в живота ти; няма да ме има на тоя свят, навярно; или на това място. Не ще ме стигат пръсти, или думи, или прегръдка. Ще съм спътник, който не предлага вече вярно рамо. Обичащ, чиято Обич е свършила. Рицар, сразен от собствения си Страх. Поредното човешко същество, загубило/погубило Човешкото си.

Какво ще правиш, Приятеле? Бях ли толкова Приятел, че да ти предложа дара на независимостта? Помогнах ли ти да научиш собствената си стойност, да откриеш собствената си сила, да Живееш и Обичаш с пламъка, който гори в теб? Научихме ли се да преобразуваме страховете и болката си заедно, и да ги преобразуваме, когато сме сами? Научихме ли се една друг, че поотделно също сме силни, също сме цели? Че никога няма да сме сами? Или така се привързахме един към друга, че ще ме последваш в нищото?

(Не смей да ме следваш… не в нищото… това е последната ми молба, като Приятел. Не смей да ме следваш – освен… освен ако сърцето ти не го поЖелае. Ала тогава те моля да го попиташ отново утре, и след седмица, и след година, и да се убедиш, че отговорът е един и същ – истински.)

Какво ще правиш, Приятеле?

– – –

Какво ще правя без теб, Приятеле?

Continue reading →