The Imaginary: 038

<2003-05-28>

Dear Friend,

Do you know what are the most precious things you possess?

Your writings, your paintings, your music?

Nope. It’s you.

If a calamity strikes and destroys everything you’ve made—writings, paintings, music—but leaves you intact, it wouldn’t have been a calamity. You will remake all of what’s been lost (or at least all that still matters); you’ll make much more. You are the Creator, the Minstrel, the Lover, the Caresser, the Comforter, the One Who Feels.

(Are you the one… =)

Do you understand now why I value you more than any of your writings, paintings or music? Can you Feel now how I value you, Friend?

But you want me to be honest. But, you may object, my writings, paintings, music represent me at my Best. Why would anyone, you may want to know, value the me that burps and picks his nose and pities herself and talks everyday nonsense, as opposed to the me that has concentrated, expressed, sung hirmself into those beautiful pieces.

You know what: I’d hate to be valued for my Best only. My Best is not separable from my Rest; it is the same source, multi-faced as it may seem sometimes, that they spring from. And since I seek to transform all those everyday moments into a never-ending ballad of Beauty and Joy and Laughter, I’d like to be valued for my Whole; and this is how I value you, too.

(Plus, who said that fairy-tale princes never pick their noses? Perhaps the storyteller was too busy picking hers to notice.)

I want to be honest myself. Here’s when I shall not value—Love—you: when you try to harm another Being intentionally. Then I shall not Love you, and I shall try to stop you, and I may harm one, or both, of us in the process.

… Or would you trust me more if I say all of this in a way that doesn’t require words?

Continue reading →

Има нещо… дълбоко иронично в долното споделение. Дълбока промяна в самия мен през тия двайсет години.

Но целта сега не е да изследваме нея. Сега просто ремонтирам дома си, Фантазия. 😉

Въображаемите: 053

<2003-12-10~11~12>

// намерило думи под милувките на Twarres

– … Ти кокошки ли търсиш?

– Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи „да опитомиш“?

– Това е нещо отдавна забравено. Значи „да се обвържеш“. […] За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. […] Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…

…

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:

– Ах!… – каза лисицата. – Ще заплача.

– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…

…

– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

(Антоан дьо Сент Екзюпери, „Малкият принц“)

Ясно е, че не е най-висш акт преднамерено да оскърбиш или погубиш другиго. Ясно е също, че е еднакво неподходящо да пренебрегнеш нуждите на онези, които си подпомогнал да станат зависими от теб.

Задачата ти е да ги направиш независими: да ги научиш колкото се може по-бързо и пълноценно как да се справят без теб. Ти изобщо не им правиш услуга, докато се нуждаят от теб, за да оцелеят. Благослови ги обаче истински в мига, в който осъзнаят, че ти не си им нужен.

…

Остави обичта си да изтласка обичаните от теб към света и към пълното изживяване на това кои са те. Така ще си обичал истински.

(Нийл Доналд Уолш, „Разговори с Бога“)

Мъртъв съм, Приятеле. Заминал. Утре няма да ме има в живота ти; няма да ме има на тоя свят, навярно; или на това място. Не ще ме стигат пръсти, или думи, или прегръдка. Ще съм спътник, който не предлага вече вярно рамо. Обичащ, чиято Обич е свършила. Рицар, сразен от собствения си Страх. Поредното човешко същество, загубило/погубило Човешкото си.

Какво ще правиш, Приятеле? Бях ли толкова Приятел, че да ти предложа дара на независимостта? Помогнах ли ти да научиш собствената си стойност, да откриеш собствената си сила, да Живееш и Обичаш с пламъка, който гори в теб? Научихме ли се да преобразуваме страховете и болката си заедно, и да ги преобразуваме, когато сме сами? Научихме ли се една друг, че поотделно също сме силни, също сме цели? Че никога няма да сме сами? Или така се привързахме един към друга, че ще ме последваш в нищото?

(Не смей да ме следваш… не в нищото… това е последната ми молба, като Приятел. Не смей да ме следваш – освен… освен ако сърцето ти не го поЖелае. Ала тогава те моля да го попиташ отново утре, и след седмица, и след година, и да се убедиш, че отговорът е един и същ – истински.)

Какво ще правиш, Приятеле?

– – –

Какво ще правя без теб, Приятеле?

Continue reading →