Днес беше… бурен ден. Още отпреди да се зазори – докато кулминираме в това.

И сега, когато пак цари уютен мрак (и не го разпаря ни една експлозия), си търся нещо, късче, част от пъзела, за равновесие и уталагане… 

Въображаемите: 049

<2003-07-25~26>

Междумесиански

Сцената е до болка позната:

Беседка с каменна маса, коте с вързан около шията канап, дете – момченце, може би седемгодишно – което съсредоточено наблюдава мятанията на животинчето, скочило за пореден път от ръба на масата. Разликата от предишните е, че този път малкият май няма да върне котето на твърда земя.

Лошият, с играещо ляво ъгълче на устата, вдига хлапака във въздуха, протяга се и го сграбчва за врата. Добрият поема котето в шепи, изпява му живителна песен, то отваря очи и хуква към свободата.

Лошият стиска здраво и, без да мърда устни, пита: Хубаво ли ти е така?

Малкият е почнал да посинява, но също не помръдва устни – само очите му блестят диво.

Добрият, изпроводил с усмихнат поглед котето, се обръща и усмивката му се стапя. Лошият изпуска детето, то хуква към свободата и точно преди да изчезне зад ъгъла, се навежда, грабва шепа пръст и я хвърля назад, без да гледа.

Лошият стои с каменно лице. Ъгълчето на устата му играе. Добрият се усмихва отново и яростносивата облачна стена на хоризонта се стапя.

Добрият: Така няма да стане…

Лошият: … няма да стане…

Лошият се сепва, : А как ще стане – като не е почувствал болката, която причинява, на свой врат? Как ще Съпреживее създаваното, като не го е изживял сам?

Добрият: Та той е още на седем… За да се научи да Съпреживява, първо трябва да започне да Съзнава… Дай му десет годинки. Даже – ухилва се широко – по-малко. С тая наша акселерация… А сега – вдига бучица пръст от земята – болката ще роди само болка… – мята бучицата настрана.

Лошият ѝ тегли една мълния, ухилват се широко и продължават нататък.