The Imaginary: 035

<2003-06-14~17~2005-11-28>

Horseman!
(Perhaps the Same but More Likely Another)

To Roger
and Maria Spirova
and, well, Manowar 😉

Knock! Knock! Knock!

The door opens. The shadows glide to and fro, stamping impatiently, promisingly, playfully, as the Horseman’s eyes bore a hole in the face of the man.

“You, fellow! Why don’t you ride but are sitting astride your soft sofa (haemorrhoidal sofa), fooling yourself with a war that you’ll neither partake of nor seek to prevent?”

“Though I may not budge a finger for it, it concerns me, Hooféd One. There are dollars at stake!”

The door closes. The door opens.

The shadows bulge their muscles, gracefully, potently, almost erotically, as the Horseman’s eyes search for the spark in the woman’s.

“You, lady! Why don’t you ride but remain in the sighs of others confined, within their feigned loves and unfelt passions?”

(Note how he spares her the crueler questions?)

“I’ve forgotten to ride, Graceful One. What if I fall, what if I break my neck? Who will take care of the young, of the house, of the order? There are ages for dreams, and there are ages for duties.”

(Note how aggrieved he becomes?)

The door closes. The door opens.

“You, lassie! Why—” (Why … look here now ….)

“I will ride, Horseman,” she says softly, and leaps onto him—the horseMan!—and they ride, past the ship on the hill, towards battles and dreams, and beyond.

Ride! RRRIDE!

Continue reading →

The Imaginary: 011

<2003-05-28>

“I have seen you as a Poet and I have seen you as a Warrior. How are you … as a man?”

“Untried.”

We laugh, she and I. Then, seriously, “Gentle ….”

Nay, that’s too serious; I’ve even lowered my eyes involuntarily. I raise them and add, with a smile, “So gentle, in fact, that you may hug me like a brother. And that may stop you from going further ….”

Now it’s her turn to practice eye-lowering.

“Like a brother ….”, almost inaudibly.

I hesitate for a moment, swaying to and fro—there’s still distance between us, she, and I; and even hugging unicorns cannot get rid of certain kinds of shyness, all at once. Then I cross the distance and hug her. Like a brother.

(Boy, wouldn’t she hate me for this, one day ….

… Hate me … will she?……………)

P.S. Of course, this goes nowhere near saying how I am as a man. 🙂

Continue reading →

Как се обръщат нещата…

Тази миниатюра – съзнателно или не – заляга в основата на „зелена?“-та приказка за Юнаци. Пораства ли Целителят междувременно?

Юна – определено. 🙂

Въображаемите: 042

<2003-08-05~12-22>

Отдръпвам длани от слепоочията ѝ. Очите ѝ се отварят и за миг продължаваме да се докосваме. Сетне свеждам своите; допирът се изгубва.

– Как… е?

– Много… по-добре. – Тя сподавя лека кашлица. – Благодаря ти…

Поставям пръст на устните ѝ и тя удържа останалите думи.

– Не говори. Затвори очи. Съхрани силите си.

– Виж…

Поглеждам. Затворила е очи, ала мога да усетя някаква несигурност зад клепките ѝ.

– Мога ли да те помоля за… помощ – дори повече помощ?

Кимвам. Тя го почувства и продължава.

– Така… отчаяно се нуждая от друго рамо в тази борба… Още един меч…

Сега почувства тъгата и гласът ѝ заглъхва.

– Аз съм Целител, Приятелко… Ти си Воин. Ръждив е мечът ми… Въпреки че – пороят на спомените разтърсва тялото ми; тя ме усеща, отново, и очите ѝ се отварят рязко, пламнали с трескав огън – понякога така мечтая да го излъскам – с кръв; да се сражавам за каузи справедливи и изгубени!… Ала…

Гласът ми заглъхва; очите ѝ се затварят; стисва ръката ми.

– … Знам. Съжалявам…

Понечвам да отговоря, но тя стисва по-силно и промълвява:

– Това е… твоят път… Той е… твой… – и още по-силно.

Усмихвам се, с тъга, която прелива в радост, надигам се от леглото, излизам: нежно, мълчаливо, леко.

Continue reading →