Долното е единственото късче, което съм успял да напиша в „ниска“ фаза. (Освен ако забравям някое.) Нахилва ме дори сега.

Понякога е…

Понякога съм

<2004-10-19~12-24>

// С благодарност на Давид за предизвикателството и Слушането

Буда повдигна мудно клепач и по слънчевия ъгъл на възвишение набързо пресметна, че наближава следобед. После наведе очи към земната равнина, за да потърси източника на дразнението, което го бе събудило в такъв безбуден час.

Беше – загатваше го нещо в приведената стойка, в почтителната дистанция, в препълнената копаня с ориз – да, твърде вероятно беше просител.

– Прости, Просветлени – пророни просителят. – Прося прозрение.

Буда се усмихна, за да почете съвършенството на просбата, кимна на просителя да се приближи, за да го чува по-добре, повдигна вежди, за да го насърчи да говори, и захапа лакътя си – по причина, която не ни е дадено да знаем в настоящото си прераждане.

– Въпросът ми, Просветлени, тегне като проклятие над рода ми от незапомнени времена. Тровел е сънят на дедите ми, преви татковата снага без време, сега… – Мъжът махна отчаяно с ръка. Беше млад, с посребрели слепоочия. – Просветлени, какъв звук издава ръка, която ръкопляска самичка?

Буда даде знак на просителя да се приближи още малко и хвана ръката му. После, все така усмихнат, го ощипа по безименния пръст. Мъжът ох!-скочи назад.

– Понякога са само думи – продума на сбудуване Буда, обърна се на другата страна и се унесе.