The Imaginary: 035
<2003-06-14~17~2005-11-28>
Horseman!
(Perhaps the Same but More Likely Another)
To Roger
and Maria Spirova
and, well, Manowar 😉
Knock! Knock! Knock!
The door opens. The shadows glide to and fro, stamping impatiently, promisingly, playfully, as the Horseman’s eyes bore a hole in the face of the man.
“You, fellow! Why don’t you ride but are sitting astride your soft sofa (haemorrhoidal sofa), fooling yourself with a war that you’ll neither partake of nor seek to prevent?”
“Though I may not budge a finger for it, it concerns me, Hooféd One. There are dollars at stake!”
The door closes. The door opens.
The shadows bulge their muscles, gracefully, potently, almost erotically, as the Horseman’s eyes search for the spark in the woman’s.
“You, lady! Why don’t you ride but remain in the sighs of others confined, within their feigned loves and unfelt passions?”
(Note how he spares her the crueler questions?)
“I’ve forgotten to ride, Graceful One. What if I fall, what if I break my neck? Who will take care of the young, of the house, of the order? There are ages for dreams, and there are ages for duties.”
(Note how aggrieved he becomes?)
The door closes. The door opens.
“You, lassie! Why—” (Why … look here now ….)
“I will ride, Horseman,” she says softly, and leaps onto him—the horseMan!—and they ride, past the ship on the hill, towards battles and dreams, and beyond.
Ride! RRRIDE!
Въображаемите: 035
<2003-06-22~23>
Ездаещ!
(Може би същия, ала по-вероятно друг)
// на Шефа ,
// и на Мария Спирова ,
за свежите вехтини
// (и на Manowar – ‘мчикак =)
Хлоп! Хлоп! Хлоп!
Вратата се отваря. Сенките се плъзгат насам-натам, чаткащи нетърпеливо, обещаващо, игриво, а очите на Ездаещия дълбаят дупка в лика на мъжа.
– Ти, друже! Защо не яздиш, а обкрачил си оная мека кушетка (хемороидна кушетка) и се залъгваш с война, в която ни ще участваш, ни да спреш, ще опиташ?
– Може и пръст да не мръдна, но тя ме засяга, Копити… Долари са на карта!
Вратата се затваря. Вратата се отваря.
Сенките мускули опват, грациозно, могъщо, еротично почти, а очите на Ездаещия търсят искрата във женските.
– Ти, госпожо! Защо не яздиш, а се заключваш сред чужди въздишки, сред престорена обич и неизпитана страст?
(Долавяте ли как ѝ спестява по-жестоки въпроси?)
– Забравила съм да яздя, Грациозни… А ако падна, а ако счупя врата си? Кой ще се грижи за младите, за къщата, за реда? Има години за въжделения и има години за задължения…
(Долавяте ли как тъжен става?)
Вратата се затваря. Вратата се отваря.
– Ти, девойче! Защо…
(Охо… Я виж ти…)
– Ще яздя, Ездаещи – казва тя меко и се мята върху му – коньоЧовека! – и яздят, край кораба върху хълма, към битки и въжделения, и отвъд.
Яздете! Яздетеeеe!