Понеже все така – или отново – не зная има ли някой тук, който да не чете в Човешката библиотека, да възвестя:
Защо още му викаме „Последният еднорог“?
Featured
Reply
Декември, месец за промени
Featured
Снощи бях на протеста в София. Нагледах се на вдъхновяващи неща. Наслушах се на „провокации“. (Ех, тия медии и соц медии… :D) И… ме убоде мъничко носталгия. Присетих се за случките и разговорите ни в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.
Но този път ще е още по-променящо! ><
Как подаваме сигнал при съмнения за незаконна сеч
Featured
Готвя този запис от няколко години… и най-сетне имам повод да го публикувам. 🙂
Последна актуализация: 27.09.2025 г.
Най-лесният начин е с новото мобилно приложение на WWF „Защити гората“. Инсталирайте го и следвайте указанията вътре.
Ако нямате удобно устройство (NB: приложението изисква Android версия 6 или по-висока), ето как да действате „ръчно“:
The Imaginary | Въображаемите: 011
The Imaginary: 011
<2003-05-28>
“I have seen you as a Poet and I have seen you as a Warrior. How are you … as a man?”
“Untried.”
We laugh, she and I. Then, seriously, “Gentle ….”
Nay, that’s too serious; I’ve even lowered my eyes involuntarily. I raise them and add, with a smile, “So gentle, in fact, that you may hug me like a brother. And that may stop you from going further ….”
Now it’s her turn to practice eye-lowering.
“Like a brother ….”, almost inaudibly.
I hesitate for a moment, swaying to and fro—there’s still distance between us, she, and I; and even hugging unicorns cannot get rid of certain kinds of shyness, all at once. Then I cross the distance and hug her. Like a brother.
(Boy, wouldn’t she hate me for this, one day ….
… Hate me … will she?……………)
P.S. Of course, this goes nowhere near saying how I am as a man. 🙂
Въображаемите | The Imaginary: 042
Как се обръщат нещата…
Тази миниатюра – съзнателно или не – заляга в основата на „зелена?“-та приказка за Юнаци. Пораства ли Целителят междувременно?
Юна – определено. 🙂
Въображаемите: 042
<2003-08-05~12-22>
Отдръпвам длани от слепоочията ѝ. Очите ѝ се отварят и за миг продължаваме да се докосваме. Сетне свеждам своите; допирът се изгубва.
– Как… е?
– Много… по-добре. – Тя сподавя лека кашлица. – Благодаря ти…
Поставям пръст на устните ѝ и тя удържа останалите думи.
– Не говори. Затвори очи. Съхрани силите си.
– Виж…
Поглеждам. Затворила е очи, ала мога да усетя някаква несигурност зад клепките ѝ.
– Мога ли да те помоля за… помощ – дори повече помощ?
Кимвам. Тя го почувства и продължава.
– Така… отчаяно се нуждая от друго рамо в тази борба… Още един меч…
Сега почувства тъгата и гласът ѝ заглъхва.
– Аз съм Целител, Приятелко… Ти си Воин. Ръждив е мечът ми… Въпреки че – пороят на спомените разтърсва тялото ми; тя ме усеща, отново, и очите ѝ се отварят рязко, пламнали с трескав огън – понякога така мечтая да го излъскам – с кръв; да се сражавам за каузи справедливи и изгубени!… Ала…
Гласът ми заглъхва; очите ѝ се затварят; стисва ръката ми.
– … Знам. Съжалявам…
Понечвам да отговоря, но тя стисва по-силно и промълвява:
– Това е… твоят път… Той е… твой… – и още по-силно.
Усмихвам се, с тъга, която прелива в радост, надигам се от леглото, излизам: нежно, мълчаливо, леко.
За баба на село
От изговарянето на това писмо изтекоха тринайсет години. Дядо Гошо премина миналата година, баба Таня – тази. Но мислите – и чувствата – вътре остават все така истински.
(Освен това е страхотно успокояващо да видя, че с баба все пак сме успели да си поговорим за смъртта. Тя прие това писмо много навътре и често си го препрочиташе.)
Изпълващи празници, милими!
The Imaginary | Въображаемите: 056
The Imaginary: 056
<2004-03-04~06>
I am power
I exist to resist ….
I swirl and weave together several bands of dark emotion. The fine stream illuminates my new ribbon, and a nebular butterfly flutters away towards the infinite.
At this moment, I open my mouth and interrupt my mother.
‘Do you think you’re actually helping him now?’
Another ray sears the corner of my mantle. I reflect it back: a rainbow in the night sky over the Pacific.
‘Right … your pretty good at shouting—when will you learn to listen?’
This last pirouette will probably end up as a cyclone over the Mediterranean tomorrow ….
Tomorrow is tomorrow; and in the timelessness of this instant, I am marvelling at the flowershower raining upon the Universe.
‘How do you expect him to respect you? You are not even able to settle your money matters peacefully ….’
This has been going on for countless millennia; and over the last ten, it has become particularly intense. At times, I perceive myself as a dancer in an empty ballroom. Faster than an eyeblink, my partners arrive, I bestow my entire self on them, they reach transcendance and depart, faster than an eyeblink. Only I remain—
This talk—this contest in yelling, I correct myself—will be just the same …. The same worn-out arguments, the same failure of communication—a thousand past talks re-echoed …. I sometimes feel it’s hopeless. I try to explain, to point out the inherent Love and Beauty in all things; they come, they listen—those who have the Heart to hear—or they try to outshout me; and they go. I can’t help feeling that I am—
—Alone. Destined to be alone—until Eternity comes and covers all ….
I gently close the door that I have slammed mentally, and I gulp down my tears. Not this time; not in my eyes!
So peaceful is the night sky …. And—or have I forgotten to wipe my glasses again?—there seems to be a rainbow in the east ….
A sudden impulse wraps my mantle around me, and I dart down.
Down and down and down—through the atmosphere: a blazing wish for all who are awake to behold me—and make a wish ….
I stretch my left arm towards the heavens, with a tiny smile … and she touches me
and I dart back to my eternal arena, the ballroom where I teach—and learn from—all the dancers in the Universe ….
You are not alone…