<2026-05-05~???>

Приказки за Юнаци и злодеи:
звездна

Когато четеш това, ще е късно.

… Грабнах ли ти вниманието?

(А ти… обичаш ли да четеш вече? Защото, ако трябва да ти го изтанцувам…)

Всъщност когато четеш това, ще е тъкмо навреме. Не се давай на усещането, че можеш да пропуснеш нещо важно в живота си. Важните неща – като еднорозите – са винаги там. Чакат ни. Колкото ни е нужно. Чакат да стане тъкмо навреме.

… Юна мина – тъкмо навреме – да ме сръчка, че се отплесвам в теории. Дето толкова не ги обичам. „Защо – ръчка ме тя – не ѝ разкажеш истории?“

Ти… обичаш ли историите? Слуша ли ти се някоя?

Тъпото е, че… е трудно да направиш история от нищото. Дори когато нищото е траяло три години. Нищото – като в една друга история, „Приказка без край“, знаеш ли я? – идва и изяжда историите ни. И оставя само измислиците. На мен, няколко месеца, след като онази вечер, в която си говорихме с теб за последно, Нищото дойде и ми изяде дори думите. Дори най-простите и най-важните. Като „съжалявам“.

Ти никога не си обичала думата „съжалявам“. Беше ти очебийно неловко, когато някой тръгнеше да ти се извинява. И тия три години в Нищото, когато все пак успявах да събера някоя мисъл, тя често кръжеше около: „Ако сега случайно се срещнем някъде, ще успея ли да ти кажа „Съжалявам“? А ти ще се сконфузиш ли? Кой ще е по-притеснен, по-тревожен в тоя момент?“

Кой ще е по-уплашен, знаех. Или си мислех, че знам. Нищото краде не само думите, но и смелостта. А и как да си смел, когато смелостта по-често изисква да си приказваш с драконите, а не да ги трепеш? Откъде думи да им кажеш всичко, което е нужно да чуят?

Извинявай, отплеснах се в тая метафора… в тая картинка. Ти не си дракон.

(Или… си? Не зная, искрено питам. Ти каква си, какво си сега?)

Но докато Нищото ме държеше, може би – имам ли смелостта да го кажа? – може би се струвах да не те срещна повече и от дракон. Защо (защо, защо) ли? Защото си ми по-важна от драконите. Даже от еднорозите, да. Бърчиш ли чело сега? Какви са тия глупости? Как може да се страхуваме толкова много от някой, който ни е така важен? Аз ли
дори не смей да си го помисляш!
направих нещо
недей… моля те…
да те изплаша?

Болииииии…

… Добре съм, оправих се. Юна дойде да ме гушне.

Често се чудя – но ако беше достатъчно често, нямаше да съм се давил в страха си толкова… или дори да издълбаем такава пропаст с майка ти – та, чудя се дали Нищото може да ни отнеме способността да гушнем другия. Или да усещаме как ни зарастват раните, когато някой ни гушне. Дори когато не ни е останала и една думичка.

Извинявай. Не, не, не се сконфузвай, тоя път е нещо мъничко. Просто мисълта ми пое в няколко различни посоки, и сигурно те обърках, и има опасност да изгубя основната. (А те всъщност са толкова много…)

Основната посока – най-важното, което искам да ти кажа сега, и през цялото време, в което не сме се виждали – е, че ти не си виновна за нищо. Нито за моето Нищо, нито за изчезването ми от живота ти, нито за пропастта между мен и майка ти. Ти не си виновна за нищо. Ако въобще някога си си го помисляла: Звездице, за нищо не си виновна.

И понеже това е малко тъп начин за обясняване на нещата, ще опитам един друг, по’ от сърцето: Никой никога не е спирал да те обича. Дори когато е изчезвал от живота ти, или не е присъствал толкова, колкото ти е било нужно. Нито тате, нито мама, нито двете баби и дядо, нито Калин… никой. Ако някога си си мислила, че не те обичат, че не им пука за теб, че са те изоставили… значи си срещнала Нищото. Помни, то говори така. Изяжда истинските ни думи и ги подменя с измислици.

… Юна мина да ме ощипе, че пак много приказвам. „Стига с тия терории – вика ми. – Юначината може да е дошла за истинска приказка.“

Ти… питаш ли се защо ме е било страх да те срещна, след като – както твърдя сам – не съм спирал да те обичам и да ми пука за теб?

Аз… мога да ти разкажа. Сега вече мога; думите ми се върнаха. Но понеже Юна е умен човек, я по-добре да те питам тебе:

Ти можеш ли, искаш ли да ми разкажеш какво щеше да стане, ако случайно се бяхме засекли с теб през трите години на Нищото?

(Какво стана, когато се засякохме с теб есента пред щанда с книгите ни, е нещо, което ще нося със себе си да ме грее през всяко Нищо, което ми предстои.)

Имам чувството, че така ще стане истинска приказка.

А за моите приказки… има време. И утре е ден. 😉