<2026-05-05~07~09~???>

Приказки за Юнаци и злодеи:
звездна

Когато четеш това, ще е късно.

… Грабнах ли ти вниманието?

(А ти… обичаш ли да четеш вече? Защото, ако трябва да ти го изтанцувам…)

Всъщност когато четеш това, ще е тъкмо навреме. Не се давай на усещането, че можеш да пропуснеш нещо важно в живота си. Важните неща – като еднорозите – са винаги там. Чакат ни. Колкото ни е нужно. Чакат да стане тъкмо навреме.

… Юна мина – тъкмо навреме – да ме сръчка, че се отплесвам в теории. Дето толкова не ги обичам. „Защо – ръчка ме тя – не ѝ разкажеш истории?“

Ти… обичаш ли историите? Слуша ли ти се някоя?

Тъпото е, че… е трудно да направиш история от нищото. Дори когато нищото е траяло три години. Нищото – като в една друга история, „Приказка без край“, знаеш ли я? – идва и изяжда историите ни. И оставя само измислиците. На мен, няколко месеца след онази вечер, в която си говорихме с теб за последно, Нищото дойде и ми изяде дори думите. Дори най-простите и най-важните. Като „съжалявам“.

Ти никога не си обичала думата „съжалявам“. Беше ти очебийно неловко, когато някой тръгнеше да ти се извинява. И тия три години в Нищото, когато все пак успявах да събера някоя мисъл, тя често кръжеше около: „Ако сега случайно се срещнем някъде, ще успея ли да ти кажа „Съжалявам“? А ти ще се сконфузиш ли? Кой ще е по-притеснен, по-тревожен в тоя момент?“

Кой ще е по-уплашен, знаех. Или си мислех, че знам. Нищото краде не само думите, но и смелостта. А и как да си смел, когато смелостта по-често изисква да си приказваш с драконите, а не да ги трепеш? Откъде думи да им кажеш всичко, което е нужно да чуят?

Извинявай, отплеснах се в тая метафора… в тая картинка. Ти не си дракон.

(Или… си? Не зная, искрено питам. Ти каква си, какво си сега?)

Но докато Нищото ме държеше, може би – имам ли смелостта да го кажа? – може би се струвах да не те срещна повече и от дракон. Защо (защо, защо) ли? Защото си ми по-важна от драконите. Даже от еднорозите, да. Бърчиш ли чело сега? Какви са тия глупости? Как може да се страхуваме толкова много от някой, който ни е така важен? Аз ли
дори не смей да си го помисляш!
направих нещо
недей… моля те…
да те изплаша?

Болииииии…

… Добре съм, оправих се. Юна дойде да ме гушне.

Често се чудя – но ако беше достатъчно често, нямаше да съм се давил в страха си толкова… или дори да издълбаем такава пропаст с майка ти – та, чудя се дали Нищото може да ни отнеме способността да гушнем другия. Или да усещаме как ни зарастват раните, когато някой ни гушне. Дори когато не ни е останала и една думичка.

Извинявай. Не, не, не се сконфузвай, тоя път е нещо мъничко. Просто мисълта ми пое в няколко различни посоки, и сигурно те обърках, и има опасност да изгубя основната. (А те всъщност са толкова много…)

Основната посока – най-важното, което искам да ти кажа сега, и през цялото време, в което не сме се виждали – е, че ти не си виновна за нищо. Нито за моето Нищо, нито за изчезването ми от живота ти, нито за пропастта между мен и майка ти. Ти не си виновна за нищо. Ако въобще някога си си го помисляла: Звездице, за нищо не си виновна.

И понеже това е малко тъп начин за обясняване на нещата, ще опитам един друг, по’ от сърцето: Никой никога не е спирал да те обича. Дори когато е изчезвал от живота ти, или не е присъствал толкова, колкото ти е било нужно. Нито тате, нито мама, нито двете баби и дядо, нито Калин… никой. Ако някога си си мислила, че не те обичат, че не им пука за теб, че са те изоставили… значи си срещнала Нищото. Помни, то говори така. Изяжда истинските ни думи и ги подменя с измислици.

… Юна мина да ме ощипе, че пак много приказвам. „Стига с тия терории – вика ми. – Юначината може да е дошла за истинска приказка.“

Ти… питаш ли се защо ме е било страх да те срещна, след като – както твърдя сам – не съм спирал да те обичам и да ми пука за теб?

Аз… мога да ти разкажа. Сега вече мога; думите ми се върнаха. Но понеже Юна е умен човек, я по-добре да те питам тебе:

Ти можеш ли, искаш ли да ми разкажеш какво щеше да стане, ако случайно се бяхме засекли с теб през трите години на Нищото?

(Какво стана, когато се засякохме с теб есента пред щанда с книгите ни, е нещо, което ще нося със себе си да ме грее през всяко Нищо, което ми предстои.)

Имам чувството, че така ще стане истинска приказка.

А за моите приказки… има време. И утре е ден. 😉

*

Яд ли те е?

Беше ли те яд, когато разбра, че двама големи човеци се карат, понеже не могат да поделят едно малко шкафче?

… Не. Беше те смях. Не мога да забравя реакцията ти тогава, погледът, изумлението. „Това ли било?“ А ти помниш ли как приклекнах пред теб? Приклекнах, защото изведнъж се почувствах по-малкият от двама ни. В оня момент ти беше зрелият човек, ние – децата…

Но сега, през тия години, в които растеш и ставаш различна – сега тресе ли те гняв?

Ядосваш ли се на изборите, които са правили (предполагаемо) големите хора в живота ти? Яд ли те е, когато ги няма в твоя живот? А когато уж ги има, но не те чуват за нещата, които са важни за теб? А когато хем ги има и хем те чуват, но ти пак някак не успяваш да им разкажеш тия неща?

Яд ли те е на целия свят? Поне понякога? Че е подреден тъпо? Че се държи тъпо? Че нещо – или дори нищо – не му е наред?

(Ако вече си стигнала до тоя гняв, към света, може би всичко, което ти казвам тук, няма значение. Не е актуално. И няма смисъл да продължавам. Но все пак ще продължа, понеже не знам докъде си стигнала. Не знам къде се намираш, вътре в себе си. Прости ми, ако ти приказвам някакви тъпотии. Това е големият риск на едностранните разговори.)

… Юна мина да се ухили, че отдавна не съм казвал толкова неща в скоби. Нито пък толкова тъпотии.

(Подозирам, че Юна е почнала да се влияе от едни други хора в живота ми. Ще ѝ дам аз едни други скоби… хооооп!}

Ако и тебе те втриса такъв гняв, както понякога мен; ако сърцето ти се разблъсква, светът става ален, а приятелите ти после кажат, че по лицето ти са се изредили всички цветове на дъгата… не знам какво да ти кажа.

Няма да ти казвам да не носиш тоя гняв в себе си, понеже ще те руши. Това други хора ще ти го казват.

Но… той си е твоят гняв. Защо аз да ти казвам какво да го правиш?

Моят гняв… ме е правил най-щастлив, когато съм откривал как да градя нещо с него. Например да пиша приказки. (О, да, като почвах тази, бях страшно ядосан. Не на тебе, Звездице. Нали се разбрахме: ти не си виновна за нищо. Бях ядосан – бесен – по други причини… обаче ела да ме видиш сега. 🙂 ) Или – за да не изфиряса зарядът в празни приказки – да свърша някаква важна работа. Или да почна друга, за която не ми е стигал кураж. Или да променя нещо около себе си. Или в себе си. Всъщност има толкова чудеса в живота ми, които биха останали само мечти и мисли, ако гневът ми не беше дошъл да ме фокусира, да ме събере в един Калин, действащия…

Твоят гняв как работи? Какво събаря? Какво съгражда?

И всъщност… теб на какво, на кого те е яд сега?

(Ако преди не сме ти разказвали: и Юна, и аз умеем да слушаме. А колкото по-голяма растеш, толкова по-лесно ни става. Даже да ни залееш с всичкия гняв на света.)

*

Горе не знам дали успях да ти кажа най-важното. Понякога се разсейвам, хуквам встрани по разни мисли, разсмивам се на закачки, които може би само аз си ги схващам… (Ама какво? Толкова са яки! … Ето, вътрешното ми хулиганче пак взе думата и награби скобите. 😉 ) Особено докато ти говоря, без да те виждам, без да усещам реакциите ти, емоциите ти, и те да ме насочват кога съм избягал от темата, или кога да млъкна. А тези неща се улавят дори без да говориш, нали знаеш? Само по начина, по който присвиваш очи, или устни, или трепваш, а понякога даже без никакъв видим знак, по емпатия.

(Не те питам дали знаеш какво е емпатия. Всеки от твоето поколение знае. Толкова е хубаво.)

А най-важното, между мене и тебе, през тия години, в които не си общуваме, е:

Ако си ми ядосана – че ме нямаше, че не си изпълних онова обещание да те заведа в парка със съучениците ти, че изчезнах, без да ти кажа нищо, че някой ти е говорил нещо за мен, а е нямало как да провериш истина ли е… ако си ми ядосана за нещо друго, каквото и да е; ако се чувстваш изоставена, наранена, тъжна, ако нещо боли, когато си ме представиш… имаш пълното право да си така. Не знам дали някой въобще ти е отричал това право. Аз не съм, никога. И ти говоря тия неща само защото се ужасявам от мисълта, че ти самата не си си позволявала да си ядосана, наранена, тъжна. Понеже помня колко се стараеше да не огорчаваш другите. А понякога… понякога другите заслужават…

*изпръхтявам и тръсвам гриви*

И ако наистина прочетеш това, а после ме срещнеш някъде – или просто решиш да ми пишеш; и ако в оня момент още носиш гняв, болка, разочарование… каквото и да е, което напира да се излее – излей го пред мен. Или върху мен. Какво ще направиш на мен, ме плаши много по-малко, отколкото какво правиш на себе си, ако задържаш тия неща вътре.

Излей ги, дори аз да се сгърча, да приклекна (кой ще е по-малкият от двама ни в онзи момент?), да се разплача (да, помня колко неловко ти е, когато някой плаче). Излей ги, иначе ще болим повече, ще гноим по-дълго… ще станем тъпи. (Като света. 😉 ) На мен всъщност не ми трябва Юна, за да мога да те изслушам, да поема гнева ти. И дори да ме хванеш в някоя моя дупка, когато наистина се чувствам по-малък от теб и едва говоря, и гледам уплашено… дори тогава всичко, което излееш, ще стигне където трябва. Грам съмнение нямай в това.

А после… леле, Космосе, ако знаеш какво ще е после, Звездице… Когато си изляла тежкото и си освободила местенце в себе си, и придойде Силата ти. Когато почувстваш, че си направила още една крачка към нея…

Но има време до после. Важното – всъщност това ли е най-важното? – важното е, че идва.