Долният анализ е писан около 2000-та година, докато учех в адриатическия Колеж на обединения свят… и създавахме кръвоизливи на учителката си по български с избора си на автори и произведения. 😀 Публикувам го тук с благодарност към двамата Рад-ващи: Иван Радоев и Йордан Радичков. Струва ми се, че особено за първия никак не се говори достатъчно.
Затвореният кръг на действителността в „Човекоядката“ на Иван Радоев
Светът на героите от Радоевата пиеса „Човекоядката“ е затворен и изолиран, една малка галактика, отдалечена на светлинни години от останалите галактики във вселената на човешкото съществуване. Смъртта – не като абстракция, а като неизбежен елемент от реалността – присъства осезаемо в този миниатюрен свят; тя е оставила своя отпечатък върху всеки детайл от ежедневието на обитателите му. Не е чудно, че въпросното ежедневие се е свело до низ от дни, загубили самостоятелния си облик: всеки един е просто спечелен – от косата на мрачния жътвар – и изгубен – от топящия се остатък на живота; всеки е сходен с предишния, една неизменна последователност от събития, в които различаващите се детайли са незначителни и без значение. Бушоните изгарят при едни и същи обстоятелства и предизвикват едни и същи реакции у героите; Топузов идва и си отива – само за да бъде заменен от друг Топузов; нямата Йота проговаря, колкото да излее напластилата се горчивина, сетне пак онемява. Междувременно познати фрази отекват отново и отново в репликите на героите, като ни препращат назад във времето и затварят цикъла на старческото битие. Към пространствената изолация се прибавя усещането за повтаряемост във времето, за безалтернативно и безнадеждно въртене в кръг, разчупването на който изглежда невъзможно.
Основните теми на „Човекоядката“ се появяват още в увода. Старческият дом, в който се развива действието, е далеч от цивилизацията; обитателите му отдавна са изгубили контактите си с външния свят. Дори телевизорът – уморен като всичко наоколо – е престанал да поддържа връзка с актуалните теми на съвремието. Преходността се е просмукала във въздуха и е оставила неизличима следа върху битието на старците – в мрачния им хумор и възприемането на дните единствено като време, откраднато от смъртта в полза на живота. Повтаряемостта на това битие е съпоставима с неизменното преминаване на стадото овце два пъти на ден; тя насища авторовите коментари, части от които ще отекват в репликите на героите до самия финал на пиесата. Шишман, а сетне и Топузов на няколко пъти ще заявят, че „смъртта е неизвестност“. Писмото на Шишмановия брат завършва с дословно повторение на една от уводните мисли: „човек сам се оплита в мрежата си, но заедно със себе си – и другите“; същата фраза присъства във видението на Кънчо. Във финалната сватбената реч на Редосеялко отеква авторовото твърдение „бъдещето на младостта е старостта“. Самите герои имат свои специфични изрази, които се появяват в репликите им отново и отново – „Народът се изнерви“ (Шишман), „Станахме материалисти и не вярваме в предписанията“ (Редосеялко), „Ще стане пакост в старческия дом“ (Кънчо). Всяка от тези своеобразни вътрешни препратки ни връща назад във времето, създава усещането за цикличност и затвореност на текста, а оттам и на изобразената действителност.
Аналогичен е ефектът от идентичните повтарящи се сцени: изгарянето на бушоните и породената от него суматоха, мъчителните диалози между Аномалия и Величка. Така, както всяко споменаване на бушоните неминуемо води до авария (и – което е далеч по-смущаващо – до неизменно еднаквите реакции и действия на присъстващите), всяка среща на Аномалия с бившата ѝ домашна прислужница протича по един и същ, сякаш изначално установен начин. Към пространствените ограничения, наложени на героите, се прибавя неспособността им да преодолеят инерцията на кръговото си движение във времето, да разчупят цикъла на битието си.
Идването на Топузов внася промяна в облика на старческия дом. Появяват се визитните картички, тенискортът и противоатомната защита; телевизорът е поправен и предава редовно за първи път от години насам; ненадейно проговорилата Йота започва да води кореспонденция с космонавт; управителят Шабан се научава да се държи с подопечните си учтиво и без насилие; Редосеялко става кръводарител; Аномалия и Величка разрешават конфликта си; старците организират посрещане и забавна програма за децата и внуците си; дори бушоните спират да изгарят. Усилията на Топузов са насочени към разчупването на изолацията и създаването на разнообразие, към възстановяването на връзките с околния свят и внасянето на съвременното и актуалното в ежедневието на дома. В крайна сметка обаче тези усилия се оказват неадекватни и неуспешни: след една тренировъчна алармена тревога Йота онемява отново, Редосеялко изпада в безсъзнание поради недостиг на кръв, посрещането претърпява фиаско, тъй като от чаканите гости пристига само един… Топузов, станал излишен, пада сразен от погледа на Аномалия; в същия миг друг Топузов – но със същите встъпителни реплики – заема мястото му. Веригата се затваря. Бушоните изгарят.
И все пак…
И все пак накрая героите на Радоев успяват да разчупят кръга на битието си. Във финалната сцена, която едновременно повтаря и противостои на началото на пиесата, бездушните дървени фигурки са заменени от живите младоженци (младоженци!) Аспарух и Величка, а ухиленият скелет, придържащ шлейфа на булката, се е превърнал в усмихващата се, въплътила жизнеността Алоис. Речта на Редосеялко кара обитателите на старческия дом да откъснат поглед от вътрешността на своята малка галактика и да вдигнат глави към необятния звезден простор. Оттам, с очите на милионите отминали поколения, ги гледа надеждата, че животът наистина е по-силен от смъртта: надежда, върху която този наш живот се крепи, древна и бляскава като самите звезди…