The Imaginary: 020
<2003-05-30~06-09~11~17>
The bear growls reaffirming the terrible beauty of his existence.
I squeeze her shoulder and hold back the scream.
“Don’t be afraid,” I whisper into her ear, drinking in the marvelous light of her wide open eyes. “This is an Encounter of Fate. It is happening because there’s no other way—because it must happen.”
Her body has started trembling uncontrollably, yet she nods bravely—and understandingly, her eyes say.
“Now we’ll play dead: remember how much we loved to do it when we were children?” I hold her tight as we slowly (gracefully!) sink to the ground.
>>> We are dancing around the pine, the bear and me. This way now! Now that way! Catch me, old fool! I’ll getcha!
“The mobile phone is in my side pocket. There’s also the Swedish Bitters and a hanky in the left pocket of the backpack. I only ask you”—the change in my voice makes her eyes as grave as mine have become—“not to blame yourself, no matter what happens. Please. Remember that what must happen will happen; and you must do only what you Wish to do. If blood happens, and you are afraid,” (she is … her entire body exclaims it) “don’t touch me. What you Choose to do will be the right thing to do.”
She gulps and whispers, “I Wish you to live ….”
“Then I will live.” I wink at her.
(She said “Wish”: I can’t mistake the Feeling.)
>>> The bear reaches to poke me in the tummy, but I parry, grab her paw, sweep the sky with her body and swing her over the horizon.
“And—” What better a moment for this? I’m beginning to see the Purpose of this Encounter … one of them, “remember also that death is not an end … a mere passage it is. I hope I shall be able—
(her body has stiffened)
—to remind you about it from the other side, if it comes to that.”
She has closed her eyes and a tear is burning its way across her cheekbone. I squeeze her gently and whisper, “Look into my eyes. There’s no fear, right?” She’s looking, she nods almost imperceptibly. “There’s only Joy. And,” with a meaning-laden pause, “I must admit—like I could, hee-hee, hide it anyway—the immense pleasure of feeling you from so close, of enjoying the warmth of your body, the delicacy of its curves and,” after another pause, “the richness of your blush.”
>>> The bear has pinned me to the ground and is stamping along my back. It’s the massage of a lifetime.
“… I like yours, too.”
We start chuckling in unison, and all is Well.
Въображаемите: 020
<2003-08-05~27~28>
Мечокът изръмжава, утвърждавайки ужасната красота на съществуването си.
Стисвам рамото ѝ и удържам писъка.
– Не се страхувай – прошепвам в ухото ѝ, прехласнат в прекрасната светлина на широко отворените очи. – Това е Среща на Съдбата. Случва се, понеже не може другояче – понеже трябва да се случи.
Тялото ѝ трепери неудържимо, ала тя кимва смело – и разбиращо, казват очите ѝ.
– Сега ще се престорим на мъртви – помниш ли колко обичахме като деца? – Прегръщам я силно, докато бавно (изящно!) се свличаме на земята.
>>> Танцуваме около бора, мечокът и аз. Сега насам! Натам сега! Хвани ме, дъртако! Ще ми паднеш!
– Джиесемът е тук отстрани. В… – (бързо сверяване със сърцето) – левия джоб на раницата има шведска горчивка и кърпичка. Моля те само – (от промяната в гласа ми очите ѝ стават толкова сериозни, колкото моите) – да не се обвиняваш, каквото и да стане. Моля те… Помни, че което трябва да се случи, ще се случи; а ти си длъжна да направиш само онова, което Искаш да направиш… Ако се случи кръв, и те е страх – (страх я е… възкликва го цялото ѝ тяло) – не ме докосвай… Онова, което Избереш, ще е правилното…
Тя преглъща и прошепва:
– Аз… Искам да живееш…
– Значи ще живея – намигам ѝ.
(Каза „Искам“ – не мога да объркам Чувството…)
>>> Мечката посяга да ме сръчка в корема, но аз парирам, сграбчвам лапата ѝ, помитам небето с туловището ѝ и я зафучвам отвъд хоризонта.
– И – (Какъв по-добър момент за това? Почвам да съзирам Смисъла на тая Среща… един от тях) – помни още, че смъртта не е свършек… просто преход е тя – надявам се да успея
(тялото ѝ се е вкочанило)
да ти го напомня от другата страна, ако се стигне дотам.
Затворила е очи и самотна сълза си прогаря път по скулата ѝ. Стисвам я лекичко и прошепвам:
– Погледни в очите ми. Няма страх, нали? – Поглежда, кимва едва доловимо. – Има само Радост… И – (дълбокомислена пауза) – трябва да призная… все едно, хи-хий, бих могъл да го скрия, така или иначе… колосалното удоволствие да те чувствам толкова отблизо, да се опивам от топлината на тялото ти, от деликатността на извивките му и – (още една пауза) – от великолепното многобагрие на руменината ти.
>>> Мечето ме е приковало към земята и тъпче по гърба ми. Такъв масаж ни се полага веднъж на живот.
– … И аз харесвам твоята.
Почваме да се кискаме дружно и всичко е Наред.