Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Казват имена. Мъже, жени, дори нещо, което е друго, живее в огън, в кал, кой го е еня? Но винаги Лал клати глава, Нятенери казва: „Не, предполагам“. Един път дори се смеят, и Лукаса ги гледа поред, забравя да ме чеше по ушите. Но най-накрая няма повече имена. Лал казва:

– Не е никой, който някога съм познавала.

Почукване на вратата. Нятенери се извива, като дим, ни звук, с опънат голям лък. Глас.

– Аз, Росет, моля.

Лък се отпуска, Лал отива до врата. Момче стои там, изглежда цяло необлизано, държи дървен поднос. Надушвам студено месо, хубаво сирене, лошо вино.

– Събудих се – казва той – чух ви гласовете, върнахте се късно, мислех, че може да не сте вечеряли.

Очи големи като зърна грозде, смокини.

Лал издава междинен звук, почти въздишка, почти смях.

– Благодаря ти, Росет. Много си внимателен .

Набутва подноса в ръцете ѝ. Казва:

– Виното малко киселее, Карш държи най-доброто заключено. Но месото е прясно вчерашно, уверявам ви.

Нятенери се доближава, казва:

– Благодаря ти, Росет. Върни се сега, иди си в леглото.

Усмихва му се. Момче не може да диша. Крака правят крачка да си тръгнат, останалото прави две крачки напред в стая. Вижда ме на възглавницата на Лукаса, опашка върху носа, малки, малки сладки похърквания. Очи се уголемяват до сливи, изпуска „Карш“ като ек от кихавица.

Лукаса ме грабва, отстъпва. Нятенери:

– Карш иска да не вижда лисица. И не е.

Лал:

– Ти също не си.

Тя докосва бузата на момчето, избутва го навън с връхчетата на пръстите си, затваря вратата. Той стои там, надушвам го, дълго време. Лал се обръща, оставя подноса.

– Добро дете. Пълен е с удивление и наистина работи усърдно. – Млъква и се смее, клати глава. Казва:

– Предполагам, че моят – предполагам, че нашият приятел е казвал съвсем същото и за нас, много пъти. На когото и да е обичал.

Нятенери се връща към стрели.

They say names. Men, women, even something that is neither, lives in fire, in mud, who cares? But always Lal shakes head, Nyateneri says, “No, I suppose.” One time, they laugh even, and Lukassa looking one to the other, forgetting to scratch my ears. But at last, no more names. Lal says, “It is no one I ever knew.”

Knock on door. Nyateneri curling around and up like smoke, no sound, big bow ready. Voice. “Me, Rosseth, please.” Bow comes down, Lal goes to door. Boy stands there, looks all unlicked, holding wooden platter. I smell cold meat, nice cheese, bad wine. He says, “I woke up, I heard your voices, you came back late, I thought you might not have had any dinner.” Eyes big as grapes, figs.

Lal makes in-between sound, almost sigh, almost laugh. Lal says, “Thank you, Rosseth. You are very thoughtful.”

Pushes platter into her hands. Says, “The wine is a little sour, Karsh keeps the best locked away. But the meat is fresh yesterday, I promise.”

Nyateneri comes up, says, “Thank you, Rosseth. Go back, to your bed now.” Smiles at him. Boy can’t breathe. Legs take one step to go away, rest of him takes two steps into room. Sees me on Lukassa’s pillow, tail over nose, little, little sweet snores. Eyes get big as plums, he says, “Karsh,” like ghost of a sneeze.

Lukassa swifts me up, backs away. Nyateneri. “Karsh wants not to see a fox. He has not.”

Lal. “Neither have you.” She touches boy’s cheek, pushes him out with her fingertips, closes the door. He stands there, I smell him, a long time. Lal turns, sets platter down. “A good child. He is full of wonder, and he really does work very hard.” Stops then and laughs, shakes her head. Says, “I suppose my — I suppose our friend has said exactly the same thing about us, many times. To whom­ever he loved.” Nyateneri goes back to arrows.

През цялото време Лукаса мълчи. Гледа, държи ме, ни дума, но нещо надолу по ръцете ѝ, дланите, в мен, козина настръхва от него, кости също. Сега тя казва:

– Днес.

Поглеждат я. Нятенери:

– Днес. Какво?

Лукаса:

– Не утре. Намерили сте го днес.

Стои там, отвръща на погледи, упорита, уверена. В ръцете ѝ аз се обръщам, прозявам, протягам крака. Лал, нежно, внимателно:

– Лукаса, не, не сме го намерили. Следата, която ни е оставил, свършва в тези земи, но търсихме навсякъде дванайсет дни, а ние сме добри търсачи, Нятенери и аз. Никой не помни да го е виждал – няма нито знак, нито най-бледа диря…

Лукаса я прекъсва.

– Били сте където е бил, значи – били сте където нещо е станало, нещо лошо.

Сега се споглеждат. Нятенери едва вдига вежда, Лал – не. Лукаса вижда, глас се усилва.

– По вас е, мога да го подуша. Някъде днес, място на смърт, били сте там, навсякъде върху вас е. – Трепери по-силно, може да ме изпусне. Казва:

– Смърт.

Нятенери се извръща към Лал.

– В онази стая, деня, когато дойдохме. Сега пак. Не знае ли някакви други номера?

Лал:

– Не е номер. – Много тихо, златни очи помътняват до сенчест бронз. Лал е ядосана. Казва:

– Тя познава смъртта, както ние – не, може да разбере откъде е минавала. И ще трябва да ми се довериш за това.

Бавно, Нятенери:

– Така и ще направя.

После тихо, всички са тихи. Лал опитва вино, криви лице, продължава да пие. Лукаса взима парченца студено месо, едно за мен, едно за нея, едно за мен. Нятенери казва:

– Кулата.

Лал примигва.

– Кула. – После: – О, онова. Купчина червен камънак, не видяхме нищо освен паяци, сови, векове прах. Защо там?

Нятенери:

– Защо векове? Нищо друго по тези земи не е достатъчно старо, за да е такава руина. Защо само една кула, а всичко останало – всичко – сплескано като купчина тор? – Свива рамене. – Трябва да започнем отнякъде. – Поглежда Лукаса. – Тя идва с нас. Нашият собствен мъничък смъртогон.

All this time Lukassa is silent. Watches, holds me, not a word, but something down her arms, hands, into me, fur jumps with it, bones too. Now she says, “Today.”

They look at her. Nyateneri. “Today. What?”

Lukassa. “Not tomorrow. You found him today.” Stands there, looking right back, stubborn, certain. In her arms I turn, yawn, stretch out legs. Lal, gentle, careful. “Lukassa, no, we have not found him. The trail he left us ended in this country, but we have been hunting everywhere for twelve days, and we are good hunters, Nyaten­eri and I. No one even remembers having seen him — there is no sign, no slightest trace —”

Lukassa interrupts her. “You’ve been where he was, then — you’ve been where something happened, some­thing bad.” Now they look at each other. Nyateneri raises eyebrow just a little, Lal not. Lukassa sees, voice gets louder. “It’s on you, I can smell it. Somewhere today, a place of death, you were there, it’s all over you.” Trembling harder, might drop me. Says, “Death.”

Nyateneri turns a little to Lal. “In that room, the day we came. Now again. Doesn’t she know any other tricks?”

Lal. “It is no trick.” Very soft, golden eyes darken to shadowy bronze. Lal is angry. Says, “She knows death as we do not, she can tell where it has passed. And you will have to take my word for this.”

Slow, Nyateneri. “So I shall.” Quiet then, everybody quiet. Lal tastes wine, makes a face, keeps drinking. Lu­kassa takes slices of cold meat, one for me, one for her, one for me. Nyateneri says, “The tower.”

Lal blinks. “Tower.” Then, “Oh, that. A pile of red rocks, we saw nothing but spiders, owls, centuries of dust. Why there?”

Nyateneri. “Why centuries? Nothing else in this country is old enough to be that ruinous. Why only one tower, and everything else — everything — squat as a horse-pile?” Shrugs. “We have to start somewhere.” Looks at Lukassa. “She comes with us. Our very own little deathstalker.”

Лукаса ме мята на леглото, мене, просто така, като възглавница. Отива право пред Нятенери, почти застава на пръсти да ѝ срещне очите.

– Не принадлежа на никого – казва. – Лал ми каза. Не съм шапка, нито питомен лисугер, нито изпълнявам номера. Аз съм твой спътник, и на Лал, или не съм, а ако съм, тогава от утре ще ходя където ходите вие, и край с тоя въпрос.

Усти зейнали, дори моята. Лукаса:

– Защото идвам от по-далече от теб.

Лал се усмихва, обръща се. Нятенери. Години, години, не приятели, не неприятели, всеки – тайна на другия, идваме, тръгваме, не казваме нищо, знаем каквото знаем. Хохо, Нятенери. Само веднъж преди тъй застинало, тъй изумено, много отдавна, и двамата почти умираме оня път. Клати глава бавно, сяда, взима големия лък. Казва:

– Е, спътници. Сега ще сложа нова тетива на лъка си. Ако и той не ме ухапе, би трябвало да отнеме пет минути. После ще спя, както трябва да направим всички, защото утре ще е тежък ден.

Само толкова.

В леглото, Лукаса ми шепне, както всяка нощ:

– Лиско, лиско, как ти е името? – Ближа по китка, тя изпуска уморена въздишчица. Шепот. – Наричат ме Лукаса, но не знам.

Както всяка нощ.

Спи. Лал спи. Нятенери се надвесва над легло, говори на другия език, нашия. Казва:

– Чуй ме. Старец да не пие повече бира долу. – Плътно стискам очи. Нятенери. – Чуй ме.

Рано, ранноутро, те излизат, и трите. Лукаса целува нос, казва: „Бъди послушен“. Нятенери ме поглежда. Ботуши по стъпала, няма ги. Дояждам месото и сиренето, скатавам се под легло, когато Маринеша идва да мете. Много сигурно място. Маринеша открехва прозорец, тръгва си. Дърво прави скръц-сиш, скръц-сиш до прозорец.

Хора не знаят, че лисици могат да катерят дървета, ако наистина искат. Катерици знаят.

Lukassa tosses me on the bed, me, just like that, like a pillow. Walks straight up to Nyateneri, stands almost on tiptoe to meet her eyes. Says, “I belong to no one. Lal told me. I am not a hat, not a pet fox, not somebody who does a trick. I am your companion, and Lal’s, or I am not, and if I am, then from tomorrow I go where you go, and there’s an end to that.” Mouths open, even I. Lukassa. “For I have come a longer journey than you have.”

Lal is smiling, turns away. Nyateneri. Years, years, not friends, not not-friends, each one other’s secret, coming, going, saying nothing, knowing what we know. Hoho, Nyateneri. Only one time before so still, so amazed, long ago, both of us nearly die that time. Shakes head slowly, sits down, picks up the big bow. Says, “Well, companions. I am now going to put a new string on my bow. If this doesn’t bite me too, it should take me about five minutes. Then I am going to sleep, as we should all do, because tomorrow will be a hard day.” No more than that.

In bed, Lukassa whispers to me, like every night, “Fox, fox, what is your name?” I lick inside wrist, she makes little tired sigh. Whisper. “They call me Lukassa, but I don’t know.” Like every night.

Sleeps. Lal sleeps. Nyateneri leans over bed, speaks in the other talk, ours. Says, “Hear me. Old man drinks no more ale downstairs.” I keep eyes tight shut. Nyateneri. “Hear me.”

Early, early morning, they go out, all three together. Lukassa kisses nose, says, “Be good.” Nyateneri looks at me. Boots on stairs, gone. I eat rest of the meat and cheese, go under bed when Marinesha comes in to sweep. Very safe place. Marinesha opens window a little, goes away. Tree makes crick-sish, crick-sish against window.

People don’t know foxes can climb trees if they really want. Squirrels know.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Евгения Василева, 2013

One thought on “Из „Песента на ханджията“

  1. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *