Приятели:

Днес, на празника :), се състоя награждаването на конкурса за най-оригинален герой „Ирелевант 2013“. Нашата „Зелена?“ приказка за Юнаци (значи: нашата Юнакиня Юна :)) получи поощрение – а Пламен Глогов, двигателят на конкурса, демонът 😉 зад театър Via Verde и авторът на епоса в стихове „Ирелевантът“, получи цял куп приказки.

Аз, в този момент, съм: радостен; но изтощен. Дните пак се завъртяха във вихър, в който всяка грешна стъпчица руши приятелства, наранява непознати, води ме към личната ми пропаст. И в моменти като този, най-силно се нуждая от целение. От усещането, че съм цял.

Ето:

… Тя улавя дланите ми, спира хаотичното им шарене по лицето ѝ, постоява тъй. Дланите ми – в нейните, очите ѝ – в моите.

– Вече можеш да ми кажеш. Що е онова, което иска теб да разболее?

Аз застивам. После се ухилвам два пъти по-широко.

– Добра си, гадино… Как можах да забравя?

Тя ми се усмихва, но дори за миг не би ме заблудила колко е сериозна.

Поглеждам я пак. И аз ставам сериозен.

– Вече си видяла нещо от Манева и от оня Баш Юнак.

Тя ми кимва, малко колебливо.

– Другарите ми се мешат с тях и подобните им всеки ден. Ти някои ги знаеш, де, покрай Гмономто. Защо ли ти обяснявам ясни неща…

Тя ми кимва, насърчително.

– Та, гледай каква случка оня ден. Тома Белия – него знаеш ли го?

Просто кимва.

– Грижовникът на Вашота.

– Баш Стопанинът на околните планини, да… Та, пуснали – някой, име не се знае – по кръчми и по седенки, та чак до другия край на Конфед’ия, изобличение за Тома. Из-обличение. Да отварят очите на людете какъв е истинският му облик.

Тя склопява клепки, клепките ѝ трепват. После ги отваря пак, пак ми се усмихва.

– Колко хазни е преточил, колко свои близки е уредил на сладък пост… Знаеш как се разказват такива приказки.

„Зная“, кимва.

– Как крадял от поверената нему планина… Все едно му е бащиния, ега си. Тук усещам пръст на някое Мъдрецийство. Нали те така действат – лесно ще го препишат, ще го припишат…

Тя ми се усмихва. Чест ѝ прави, че дори да съм я върнал към някоя стара болка, в очите ѝ болка няма.

– Знаеш и как ги разказват тез приказки, людете, един на друг, един през другия; как добавят, как украсяват, творец до твореца, майно льо, певец до певеца…

Тя се смее тихичко. Очите ѝ следят моите, пръскат ме и ме обливат със смеха си.

– Юне… людете вярват ли на това, което приказват?

– На ония приказки-в-механа? Не, по-често… Те са лакърдии само, за разтуха и за веселие. Даже разказите за насилници и кланета. Като Каел.

Трепвам, но тя си ме гледа, ведра и усмихваща се. Аз, напротив, се намръщвам.

– Добре… а тия, дето вярват, защо вярват? Защо поне не си правят труда да проверят?

– Людете по механите ли? Отвъд третата чаша тъмно-руйно? – Смеем се и двамата. – Ех, прощавай… Зная, че опростявам. Но то си е труд, и труден. Ти сам го рече. Да разкажеш – да измислиш, да украсиш – е лесно. Но да търсиш, да пресяваш, да преценяш – вече е… Знаеш.

– Не зная… Да де, зная. Аз самият се смях, като ми разказваха приказката за първи път. Като ми я разказваха за втори път, два пъти повече. А третия път даже се сетих да извадя перо и да си драскам някои от най-легендарните щрихи. Нали ме знаеш… още пописвам в свободното време.

Стрелва пръсти, бърза като младата Юна, но наместо да ме сръчка в ребрата, стисва рамото ми.

– Прави го. По-често. Моля те.

– Ще опитам – смутолевям аз, а очите ми шарят насам-натам. После се връщат на нейните. – Добре де, хубаво. Няма да опитвам, ами ще го правя. Когато стане; както се получи.

Юнише… ти знаеш ли какво ми причиняваш с тази усмивка?

– Чакай сега – сграбчвам шанса за бягство – да ти прочета един образец…

Бръквам във вътрешните джобове на робата си и след известно тършуване попадам на нужното листче.

– „Защото Тома Белия и подчинени отдавна изневериха на принципите на световната зелената гражданска кауза – да не се приема финансиране от правителствени източници, тъй като протестите им са точно срещу действия на официалните институции, и да не се смесва екологията с политиката.“

Вдигам очи към нея. Тя се тресе, с шепа върху устните.

– Добре, ясно, и аз така бях. После обаче се срещнах с една посестрима. И в нейния глас тревогата покрай тия приказки беше съвсем искрена. Тая моя посестрима, Юне, бе убедена – заигравам се със следващата дума с върха на езика си, – безпрекословно убедена, че людете, масата люде, вярват на тия приказки.

Тя повдига вежда. „Разкажи още.“

– Аз понечих да я разубеждавам, обаче…

Гласът ми заглъхва, очите ми клюмват надолу.

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?

– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

Помълчавам в косата ѝ.

– Извинявай… Събрало ми се е много, избива лошо понякога.

Тя ми стисва рамото. И сега е друго – хем по-нежно, хем по-крепко.

– Ама… Все едно аз не виждам, не чувам, не чувствам и не разбирам. Все едно това, че ги слушам, значи, че нямам какво да им кажа.

Тя ме слуша. Тя ме вижда.

– Чакай, нека да ти разкажа друго едно… Сега си ми паднала.

Тя се смее. Въпреки камарата от горчиво, и аз се разсмивам.

– Аз съм в тия среди, сред посестрими и побратими, дето се грижат за Майчицата ни, от вече десет години.

Тя трепва, неразгадаемо. Млъквам и я заглеждам – светкавично, превръзките ѝ; бавно и питащо, очите ѝ. Тя поклаща глава и ми се усмихва.

– От десет години съм вътре – продължавам аз, усмихвайки се на свой ред. – Бил съм дясна ръка на най-славните ни Юнаци – Коцето Горски, Андрей Зеления, Кана и Кръстоносещата… Бил съм ръката, която превежда прошенията и изобличенията им на цивилизован конфед’ски. Да, и запетайките им оправям понякога…

Тя се киска, махва с длан. „То и то си трябва, и то труд е.“

(Чудя се някой път, защо изобщо разтваряме устни, когато говорим.)

– Писали сме, рамо до рамо, проекти. И сме печелили. И сме ги сбъдвали, рамо до рамо, късайки дробовете си… Понякога своите, понякога дробовете на някой побратим или посестрима. Според случая, изтощението, колко сме болни и колко сме цели отвътре…

Тя ме гледа. Зениците ѝ са езера – ведри, спокойни, стаили градове (светове?) в глъбта си.

– Виждал съм човеците зад Юнаците, Юне. Колко по-смотани са, и по-страхливи, от онова, което виждат в тях людете, които виждат Юнаци. И колко по-смели, и по-величави… А един-двама съм виждал толкова отвътре, че ако ме потърсят, в тоя миг, с теб, която още кървиш, и мен, който тепърва ще прокървява – ще зарежа всичко и всички. – Внимателно я поглеждам. – Тебе най-напред, Слънце… най-напред тебе, защото ти най-напред ще ме разбереш. И ще ида пак да им бъда ръка. Или рамо, гръб… каквото им трябва.

Помълчавам. Тя ми се усмихва – цялата, през зениците езера.

– Имам други побратими и посестрими, Слънце, които от това не знаят нищо. Нищичко. А най-лоши сред тях са онези, които си мислят, че знаят. Нещо някъде са прочели, нещо някъде са видели… не дай Боже, преживели са нещо някъде. Веднъж, или два пъти.

Юна се пресяга, светкавична, съ-живееща, гушва рамото ми, милва косата ми.

Мълча, стискам клепачи и устни, отпускам устните, пускам дъха и отровата да излязат навън.

– Не говоря за непознати, Юне. Не ми тежат непознатите… люде разни, луди много. Не са мои думи, цитат е. Впрочем врачовете и мене ме водят луд… знаеш.

Тя заравя пръсти по-дълбоко, слепоочието ми рисува, шепне „Мене също… знаеш…“.

Аз дори не примигвам. Нататък. Нататък!

– Но когато побратим или посестрима – или, в особено тежките случаи, цял отбор побратими и посестрими – дойдат да ми разказват каква е ИстинаТА, как пак аз съм тоя, който е недочул, недовидял, недоразбрал, недорасъл… боли ме, Юне.

– Мене също – нашушва ми тя. – Понявга. Не успея ли да се поставя вместо тях…

– Боли ме, че повече се говори, по-малко се слуша.

Че се отдаваме на говорене и говорене, вместо да сбъднем говореното.

Или поне да го пробваме на практика, и тогава да преценяваме и да съдим…

Боли ме, че съдим, Юне – съдят ме, а и аз продължавам да съдя. „Ти си такъв и такъв, и такъв. Знам те аз тебе.“

Хей… ама чакай! Онова „мене“ не беше ли преди две години? Не беше ли вчерашното ми „мене“? Виж ме, чуй ме сега… дошъл съм да споделя нещо ново.

Тцк. Какво толкова ново може да има за две години? Или – само се чуй сам – от вчера за днес? Ти си вече в кутийката. Категоризиран си. Знаем те ние тебе.

Помълчавам.

– И тогава – в най-най-лошите случаи – почвам да ги мразя, побратимите, посестримите. Да ги мразя, както се мрази любим човек, когато те изненада с нещо, което не си искала да видиш у него. Което не си очаквал да ти направи. Което си очаквал да ти направи, пък тя не е… Мразя, като малко дете, Юне. И омразата ми се лее, отпървом на думи, на жлъчка, на фини порязвания тук, там и където знам, че ще ги боли, и където те най-малко очакват. А после… Господи, Юне, после…

Гласът ми пресеква, главата ми клюмва. Дланите ѝ говорят, не спират да ми говорят. „Слушаме те. Плачем край тебе, със тебе.“

– Ка… кх… – изкашлям това, което ме дави, изчиствам гласа си. – Категориите, припомни ми един побратим, са нужни за оцеляването. Без тях, сред тъй сложната ни действителност, няма да се оправим.

Пак замълчавам.

– Със тях – промълвявам – няма да се открием, истински, никога.

Кима. Дланите ѝ не спират.

– Виждам го непрестанно, Юнише. И като стане с побратими, люде, които се знаят, поне малко от малко, боли много. Единият заковава другия като… някакъв. Другият се сгърчва – ти какво правиш, като те заковат? – и ритва, почти инстинктивно. И счупва нещо на първия. И се отприщват едни бесове, пред които Бесния – моят Бесния – е момиченце-пеленаче.

„Бием с тебе – говорят дланите ѝ. – Туптим. Пулсираме. Пулверизираме. Правдата въздаваме. Не прощаваме. Не – прощаваме… опрощаваме…“

– Но мен ме боли още повече, когато побратимите ми не се знаят едни други, а имат оценки за другия, и присъди. Покрай Пазителите на Майчицата ми се е случвало най-често. Тях ги познават най-малко люде отвън – от тези, които не деят заедно с тях… И за да стане още по-кърваво, с времето те, самите Пазители, стават по-чупливи и по-избухливи. Поне някои от тях.

Един мой побратим казва: „Не можеш да блъскаш стената с глава цял живот, и главата ти да остане здрава.“

Тя мълчи, не мърда, не ме разсейва. Само че… само че нещо в очите ѝ се е променило. През зениците ѝ, по покоя на езерата, за миг студ пробягва, и нещо друго, нещо като… алена вадичка между кичури коса. Откъде ми хрумна това?

– Но не е просто това. Много глупави биха били те, никой от тях не би оцелял досега, ако само с глава, и само блъскаха, и само стената…

И понеже стават чупливи и избухливи – а някой път не е с годините, някой път е в самото начало, когато сме най-крехки… ти помниш ли какво ти беше, като пуснаха оная приказка – за теб и Рогатош? Аз помня, Юне.

Докато тя се люлее насреща ми, на ръба между нейната бездна вътре и моята болка вън, аз се пресягам и притисвам длан в бузата ѝ. Притисвам и помълчавам. Мълча и притискам.

Накрая тя се отпуска връз опората на дланта ми. Падането в бездната се отлага, пак. Твоята болка е по-важна, казват очите ѝ.

Примигвам и продължавам.

– … Та, случвало се е да ги събера, тия по-чупливи Пазители и побратимите ми, дето не ги познават. Да ги събера с цел да се опознаят; пък после – ако изпитват необходимост – да продължат с оценките и присъдите. И се е случвало, после, горко да съжалявам – като чуя как всеки е утвърдил присъдите и преценките си. Дошъл е не лек, с празни ръце и с разтворени обятия, ами с всичкия си багаж. И е натрупал още отгоре му…

А понякога ме е заболявало още на място – когато се окаже, че в нечий багаж, на една ръка разстояние, е скатана катана… или инструмент за по-масово поразяване. Виждала ли си ги, Юнише – виждала ли си как всеки вижда чудовище вместо човек, и как тръгват чудовищата?

Засмивам се, първо горчиво, после все по-чисто и чисто.

– Чудо… вище… вижте, вижте!

Тя ме гледа (гледа, гледа), вижда. Вижда… а по-чудно чудо някога да си виждал?

– Може би тогава боли най-много, защото тогава се чувствам най-самотен, Слънце. Когато едните побратими и посестрими са си вдигнали една барикада, другите – друга, аз стоя и се полюлявам, и… трябва ли да избирам страна? И ако ще избирам, какво ще ме ръководи? Лоялност ли? Принципи? Помощ за по-слабия? Подсечки за по-самозабравилия се?…

Не ща да избирам страна, Юне. Искам да бягам. Да избягам от барикадите. От разговорите, които са върволица от монолози. Да избягам от такъв свят.

– Не съм… – ми прошепва тя, – не съм предполагала, че Целител може да более тъй отвътре…

Поклащам глава, тръсвам коса, карам нататък.

– А избягам ли, не помагам на никого.

Освен на Призванието си.

Да умре по-бързо.

Да ме остави, свободен и лек. Да ме остави на мира.

Да ме остави, самичък и празен. Да ме… изостави.

Пръстите ѝ се преплитат току зад ушите ми, в уязвимата част, където свършва костта и започва шията. Топлината им се разплисква, нагоре към фонтанелата, а оттам – към Космоса, надолу към всички мои пръсти, да изгони и последния къс мраз, и напред, към пулса на самата шия, да туптят като едно…

– А Майчицата ни, Юн? Тя, междувременно, къде да избяга?

Тя цялата (цялата!) зее насреща ми, с очи – кладенци към вселени и безконечности.

– … А за случаите, в които Пазители са се ръгали помежду си… там не искам въобще да обелвам дума. По-скоро ще се обеля от тялото си и ще хвръкна далече, далече, да ме няма, да не съм бил там… Ще се прибера у дома. Искам у дома, Юн.

– У дома – прошепва тя, – Кале… У дома…

Отпускам глава върху рамото ѝ, в оная най-нежна, най-съкровена ямка. Затварям очи. Въздъхвам последните си сълзи.

И се отварям докрай, и я слушам.

(Из „Зелена?“. Цялата приказка може да прочетете в електронното издание „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. Сваля се свободно.)

… Най-горе написах „нашата приказка“. Мой съавтор в „Зелена?“ – и гласът на Юна – бе Борея (Борислава Славеева). Човекът, дал ни една от най-трудните, най-фините, най-спиращи дъха истории: „Ръцете ми да те“. И… само толкова?

Борее – това поощрение е за тебе. Като вдъхновение и вяра, и желание да те четем, пак и още.

(Но преди това – да Бъдеш. Цяла.)