Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Сабята в бастуна изчерпа въпроса, разбира се, но аз опитах още веднъж; да си опазя честта, в известен смисъл, макар че ти няма да разбереш.

– Конюшните няма да угодят и на шекнат – рекох ѝ. – Капещ покрив, влажна слама. Срам ще ме е да сложа толкова хубави коне като вашите в тия обори.

Не помня отговора ѝ – не че има някакво значение – първо, защото гледах яростно момчето, предизвиквайки го да възрази, и второ, защото в следващия миг лисицата се измуши от дисагите на кафявата, скочи на земята и запраши на север, захапала за шията една от мътещите кокошки. Изревах, малоумните кучета и прислужници дотърчаха, момчето погна беглеца тъй ожесточено, като да не го беше довело лично да ми мори пилетата, и в следващите няколко мига дворът закипя от непотребен прахоляк и дандания. Помня, че конят на бялата почти я хвърли.

Момчето имаше куража да се промъкне обратно, признавам му го.

– Съжалявам за кокошката – рече кафявата. – Ще ви платя.

Гласът ѝ беше по-лек от тоя на черната, по-гладък, с нотки на плавност и отстъпчивост. Южна страна, но не родом от там.

– И сте права – сопнах се. – Тая кокошка беше млада, струва двайсет медни пари на пазара.

С една третина отгоре, но тъй се прави, инак няма да уважават нищо твое. Пък и си помислих, че съм открил как да се отърва от цялата идиотска история.

– Ако отново видя тая лисица, ще я убия – заплаших я. – Не ми пука дали е домашен любимец, тя и кокошката ми беше. – Е, поне Маринеша си я обичаше. Двете си бяха лика-прилика.

The swordcane was the end of the matter, of course, but I tried once again; to save my honesty, in a way, though you won’t understand that. “The stables wouldn’t suit a sheknath,” I told her. “Leaky roof, damp straw. I’d be ashamed to put horses as fine as yours in those stalls.”

I cannot recall her answer — not that it makes the least difference — first, because I was looking hard at that boy, daring him to say other and second, because in the next moment the fox had wriggled out of the brown woman’s saddlebag, leaped to the ground and was on his way due north with a setting hen by the neck. I roared, imbecile dogs and servants came running, the boy gave chase as hotly as if he hadn’t personally brought that animal here to kill my chicken, and for the next few moments there was a great deal of useless dust and clamor raised in the courtyard. The white woman’s horse almost threw her, I remember that.

The boy had the stomach to come sneaking back, I’ll say that much for him. The brown woman said, “I am sorry about the hen. I will pay you.” Her voice was lighter than the black woman’s, smoother, with a glide and a sidestep to it. South-country, but not born there. I said, “You’re right about that. That was a young hen, worth twenty coppers in any market.” Too much by a third, but you have to do that, or they won’t respect a thing you own. Besides, I thought I saw a way out of this whole stupid business. I told her, “If I see that fox again, I’ll kill it. I don’t care if it’s a pet, so was my hen.” Well, Marinesha was fond of it, at least. They suited each other nicely, those two.

Кафявата изглеждаше объркана и ядосана и се надявах, че може просто да хвърлят двайсетте пари в лицето ми и да си идат по пътя, отнасяйки опасностите си надалеч. Но черната, която още си играеше с бастуна сабя, без хич и да го поглежда, рече:

– Няма да я видите повече, обещавам ви. Сега бихме искали да видим стаята си.

Така че в крайна сметка нямаше какво да направя. Момчето отведе конете им, Гати Джини – Гати Млечното око, така му викат децата – моят носач, внесе какъвто багаж имаха, а аз ги заведох до стаята на втория етаж, която пазя главно за щавачи и търговци на кожа. Вече знаех, че няма да ми се размине, и веднага щом черната вдигна вежда, им показах стаята, където кажи-я-де от Тазинара си упражняваше занаята един сезон. Нали разбираш, за контраст; повечето хора просто я грабват след другата. Закълни се, че ти не хитруваш така и че даваш вечерята даром, става ли?

Е, черната и кафявата огледаха стаята, а после мен, но тъй и не разбрах какво искаха, защото бялата вече се беше нахвърлила върху ми – и имам предвид върху ми, разбираш ли, както оная лисица гонеше разклопаната кокошка. Не беше рекла и думичка откакто трите пристигнаха, освен за да успокои оня неин нервен кон. До тогава не бих могъл да ти кажа нищо за нея, освен че носеше изумруден пръстен и седеше на седлото си сякаш бе свикнала да язди неоседлан орен кон. Ала сега, по-бързо от лисицата – лисицата поне я видях – се оказа на стъпка от мен, съскаща като огън.

– В тази стая има смърт, смърт и лудост, и пак смърт. Как смеете да ни водите тук?

Очите ѝ бяха земно кафяви, бистри селски очи като тия на майка ми, като повечето очи, които съм виждал някога. Винаги са ми изглеждали много странни, с това бледо, бледо лице, горящо около тях.

The brown woman looked flustered and angry, and I was hopeful that they might just throw those twenty coppers in my face and ride on, taking their dangers with them. But the black one said, still toying with that swordcane without once looking at it, “You will not see it again, I promise you that. Now we would like to see our room.”

So there was nothing for it, after all. The boy led their horses away, and Gatti Jinni — Gatti Milk-Eye, the children call him that — my porter, he took in what baggage they had, and I led them to the second-floor room that I mainly keep for tanners and fur traders. I already knew I wouldn’t get away with it, and as soon as the black one raised an eyebrow I took them on to the room where what’s-her-name from Tazinara practiced her trade for a season. Contrast, you see; most people jump at it after that other one. Swear on your gods that you practice no such sleights, and that dinner’s a gift, fair enough?

Well, the black woman and the brown looked around the room and then looked at me, but what they had it in mind to say, I never knew, because by then the white one was at me — and I mean at me, you understand, like that fox after the broody hen. She hadn’t said a word since the three of them arrived, except to quiet that jumpy horse of hers. Up until then, I could have told you nothing about her but that she wore an emerald ring and sat her saddle as though she were far more used to riding bareback on a plowhorse. But now, quicker than that fox — at least I saw the fox move — she was a foot away from me, whispering like fire, saying, “There is death in this room, death and madness and death again. How dare you bring us here to sleep?” Her eyes were earth-brown, plain peasant eyes like my mother’s, like most of the eyes I ever saw. Very strange they always looked to me, that pale, pale face burning around them.

Луда като дурли в свирукащия период, разбира се. Не казвам, че се уплаших от нея, не точно, но определено се уплаших от онова, което знаеше, и начина, по който го узна. „Харпунът и секачът“ имаше лоша слава, преди да го купя, тъкмо заради едно убийство в същата тая стая – и още едно в избата, като стана дума. И да, случиха се разни неприятности, когато жената от Тазинара държа стаята. Един от клиентите ѝ, младо войниче беше, се побърка – дойде побъркано, ако мен питаш – и се пробва да я убие с арбалет. Пропусна от упор, скочи през прозореца и си счупи идиотския врат. Да, естествено, знаеш историята, също като всеки през три околии – че как иначе дебелият Карш е щял да купи мястото толкова евтино? – но гласът на това бледо дете идваше от юга, може би пристанището Гранач, може би не, и тъй или инак нямаше как да знае коя точно е стаята. Тя нямаше как да познае стаята.

– Това е било много отдавна – отвърнах ѝ, – и целият хан беше изповядан и пречистен, и пак изповядан по-сетне.

Нито го казах тъй раболепно, колкото бих могъл, щото се сетих за платата на ония виещи, пискливи попове. Отне ми цели две години да махна вонята на гуляйджийските им богчета от завесите и чаршафите. Да бях с ума на дървеница, щях да се отърва от ония жени още тогава, облягайки се на възмущението и оскърблението си – но не, казах ти, че съм инат, и понякога ме прихваща по странни начини.

– Можете да вземете моята стая, ако желаете – рекох им. – Виждам, че сте дами, свикнали с най-доброто, което една странноприемница може да предложи, и няма да възразите срещу по-високата цена. Аз ще спя тук, както често съм правил преди.

Това последното беше глупаво и напук – на мен самия стаята не ми допада и по-скоро бих спал с картофите или дървата за огрев. Но ето, казах го, и толкоз. Бялата може би щеше пак да отвори уста, но кафявата леко пипна ръката ѝ, а черната рече:

– Сигурна съм, че ще свърши работа.

Когато погледнах покрай нея, видях момчето на прага, зяпаше като пиленце. Замерих го с един свещник – че и улучих – и го погнах надолу по стълбите.

Mad as a durli in the whistling time, of course. I won’t say that I was frightened of her, exactly, but I certainly was afraid of what she knew and how she knew it. The Gaff and Slasher had a bad name before I bought it, just because of a killing in that same room — and another in the wine cellar, for the matter of that. And yes, there was some bad business when the woman from Tazinara had the room. One of her customers, a young soldier it was, went lunatic — came there lunatic, if you ask me — and tried to murder her with a crossbow. Missed her at point-blank range, jumped out the window and broke his idiot neck. Yes, of course, you know the story, like everyone else in three districts — how else could fat Karsh have bought the place so cheaply? — but this pale child’s voice came from the south, maybe Grannach Harbor, maybe not, and in any case she could not possibly have known which room it was. She could not have known the room.

“That was long ago,” I said back to her, “and the entire inn has been shriven and cleansed and shriven again since then.” Nor did I say it as obsequiously as I might have, thinking about the cost of those whining, shrilling priests. Took me a good two years to get the stink of all their rackety little gods out of the drapes and bedsheets. And if I had had the sense of a bedbug, I could likely have gotten rid of those women then, standing on my indignation and injury — but no, I said I was a stubborn man and it takes me in strange ways sometimes. I told them, “You can have my own room, if it pleases you. I can see that you are ladies accustomed to the best any lodging-house has to offer, and will not mind the higher price. I will sleep here, as I have often done before.”

Silly spite, that last — I dislike the room myself, and would sooner sleep with the potatoes or the firewood. But there, that is what I said. The white one might have spoken again, but the brown woman touched her arm gently, and the black woman said, “That will do, I am sure.” When I looked past her, I saw the boy in the doorway, gaping like a baby bird. I threw a candlestick at him — caught him, too — and chased him down the stairs.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактира: Калин М. Ненов, 2013

One thought on “Из „Песента на ханджията“

  1. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *