Награда (: Отклик за The Cosmic Rape на Теодор Стърджън

Приятели (:

Отзивът ми за романа The Cosmic Rape на Теодор Стърджън бе отличен в конкурса за авторско ревю на Сборище на трубадури.

Наградата ме трогна и зарадва топло, защото:

  • идва от хора, за които книгите са жизнена необходимост, редом с (повече от?) въздуха и водата; вдъхновение, страст, събеседник; стъпка към това, което следва, към онези, които тепърва ще ставаме… идва от моя народ;
  • е за текст, който се пресегна в най-съкровеното ми и извади най-откровеното, което е по силите ми. (А ако се е получило красиво – то е просто отразена светлина. Благодарен съм за шанса да познавам и да отразявам Слънца като Стърджън.)

Долу публикувам и самия отклик. Каня ви да вкусите останалите отзиви. Може някой да ви отведе до ново вдъхновение, страст, събеседник. Стъпка по-нататък. 🙂

Theodore Sturgeon – The Cosmic Rape

Първо издание: 1958 г.

Вратата на безименен вертеп в безименен град зейва и отвътре, сипейки проклятия и заплахи, изхвръква Гърлик. Той е без дом, без работа и без приятели, от много, много време насам. Онова, което запълва вакуума в сърцето му, е озлоблението: достатъчно озлобление, за да си мечтаеш да стъпиш върху лицето на целокупния свят и да скачаш отгоре му. Светът обаче е твърде голям и силен да го смачкаш току-така; дори един немилостив барман може да се окаже непобедим враг. Гърлик ще трябва да се задоволи да смачка премръзналия помияр край кофата за боклук; да се ограничи с триумфа в битката за парче недояден бургер.

В същия този момент, някъде другаде: Пол Сандерс сипва в шерито на прелестната (и, уви, омъжена) колежка Шарлоте нещо, което да го улесни в неговата собствена битка със съпружеската ѝ вярност. Африканецът Мбала се препъва в нощта с ослепели от ужас очи към нивата си, където зъл демон ограбва реколтата от гулии вече няколко седмици. Седемнайсетгодишният Гуидо дебне в къщата на инспектора, който си е поставил за цел да го спре, преди да извърши поредното престъпление – и агонизира от звуците на цигулката… толкова много звуци, тъй много музика тук и навсякъде… и всичката трябва да секне. Петгодишният Хенри подсмърча в един от ъглите на детската си градина, сам, смръзнал се, смъртно уплашен: какво чудовище се е притаило наоколо, та майка му все го наглежда скришом през оня прозорец, нищо че учителките са я помолили да не се натрапва постоянно в живота му? (Може ли чудовището да е… баща му?) Медуза се готви да приобщи още един разумен вид към множеството, което обхваща.

Медуза е групов разум, кошер от интелекти, ширнали се през две галактики и част от трета. Човечеството е разумният вид, който е на ред да бъде погълнат. Гърлик – мръсният, малограмотен, мразещ Гърлик – става средството, чрез което ще се осъществи поглъщането. (Понеже, заедно с парчето от бургера, той току-що е изгълтал и спората на Медуза.) И тъй като космическият нашественик, при все галактическия си опит, никога не е попадал на разум, възникнал у всеки индивид поотделно, а не като симбиотична рожба на групата, ятото, колонията, той стига до извод, че човечеството се намира в неестествено, фрагментирано състояние. Затова първата задача на Гърлик ще е да го обедини – човечеството; да открие начина, по който човешките умове да заработят като един отново. Поне така си мисли Медуза.

The Cosmic Rape от Теодор Стърджън (аз бих го превел като „Космическото обладаване“) е къс роман, сто и петдесет странички – но трясва далеч по-зашеметяващо от повечето епични „тухли“. В англоезичния свят наричат Стърджън „Въплътената любов“. Не се оставяйте на това очакване… инак, като мен, началото на романа ще ви шокира. Със страх, похот, отричане на собствените нужди, ненавист. Всеки нов герой сякаш е различно въплъщение на чудовището „човешко падение“; и е толкова по-чудовищен, защото мислите и действията му са простички, познати: там, на мястото на Мбала, Гуидо или Пол, можеше да съм аз, нали?

А любовта? Тя къде остава? Мигар всичките герои тук са гърликовци, макар и по-сресани и образовани, и опасни – понеже са по-способни да стъпят върху лицето на света? Ако е вярно, задачата на Медуза може да се окаже на крачка от сбъдването си – щом човешките умове са толкова сходни в умението си да ни правят нищожни твари…

Всъщност любовта е там, от самото начало. Болката – пулсираща под привидно безстрастния глас на разказвача – боли заради неосъществените възможности, неразгърналата се човечност, неизбуялата любов. Не в нищожието ни търси Стърджън сходствата и потенциала за единение, а в споделените нужди – от общуване, приемане, нежност. И когато метаморфозата, подготвяна от Медуза, успява, когато мислите на всеки се разтварят пред и сред мислите на останалите, с рухването на бариерата в общуването рухва и страхът да кажеш „Имам нужда“ и „Обичай ме“, и „Самотен ли си? Ела при мене – при нас“.

Страховити, шокиращи моменти ни чакат до самия финал – например смъртта на малкия Хенри, който се хвърля под веригите на една от машините на Медуза, за да допринесе за триумфа на общото. Но те сякаш плашат и ни шокират само защото сме свикнали да се възприемаме като откъснати, отделни, необвързани с останалата част от човечеството. И пак затова ще се възпротивим инстинктивно (както в първия миг изохках аз) на Стърджъновото „Човек не би се поколебал да счупи нокътя си, за да спаси дете от огъня“ – без даже да сме посмели да си представим какво значи да бъдем част от нещо по-голямо.

За радост, Стърджън не вярва наивно (или тоталитарно), че единството означава уеднаквяване. Затова на грандиозния финал човечеството получава Космоса, рамо до рамо (псевдопод, перка, ресничка) с останалите разумни видове – но всеки индивид, запазил своята индивидуалност, получава това, от което има най-голяма нужда. Тъй Гърлик се връща в света, който познава, с немилостивите бармани и премръзналите помияри – света, който сам е избрал: hating … happy.

Стилът на Стърджън е пир за читателя (и кошмар за преводача). Той е първият автор, при когото видях поредици от три-четири думи, започващи с една и съща буква – така обичаната алитерация в англоезичната литература: унасяща те с мелодията си… само за да те сепне съдържанието ред по-надолу. В улавянето на достоверна човешка реч и описанията, нахвърляни с два-три щриха, Стърджън е майстор сред майстори. (Няма да забравя колко се смях, насред шока от сблъсъка с толкова пълни с разруха образи, когато стигнах до сцените с четиридетното семейство, пътуващо по магистралата към новия си дом. Малчуганите бяга неотразими – тъй истински, тъй убедително отразени.)

Ако имам някакво жалване от романа, то е, че не е по-дълъг, не ни оставя да се носим (и тресем) повече страници с отвращението и очарованието на онова, което ни прави човеци. Подозирам обаче, че тогава не би бил толкова наситен, не би стисвал за гърлото и сетне запращал в небето по същия начин. А и навярно ние като читатели можем да издържим без въздух и без гравитация само толкова…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *