Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Не знаех какво да правя. Исках да намеря Росет, да му покажа какво става със слънцето, но той още беше зает някъде с Тикат. Гати Млечното око излезе и поприказвах с него, щото той мрази Шадри и никога не му казва как се измъквам от кухнята. Но той само повтаряше пак и пак колко го е страх от новолунието тая вечер. Пак и пак, като си въртеше бялото око:

– Не ми харесва да няма луна, не, не ми харесва. Трябва винаги да има луна, дори само късче, за да виждаш къде вървиш. Лошо е да гледаш нощта без луна.

Така че с него не беше голяма утеха.

После дойде старчето с червеното палто, а това беше утеха. Дойде късно следобед – всеки друг ден щеше вече да е по здрач. Беше обичайният час, когато идваше от Коркоруа, където живеел внук му, да поседи на приказка и пиво в механата. Знам го, защото Росет ми каза – бил съм в механата само веднъж, да разчистя след едно сбиване – и защото старецът приказваше с всички и познаваше всички, дори прислужничетата. Имаше шантав глас, от който наистина болеше, като го слушаш, все едно удряше нещо като онова място на лакътя, ама в главата ти. Но всички го харесваха, освен дебелака Карш.

I didn’t know what to do. I wanted to find Rosseth, to show him what was wrong with the sun, but he was still busy with Tikat somewhere. Gatti Milk-Eye came out, and I talked with him a little, because he hates Shadry and wouldn’t ever tell him about me running off from the kitchen. But all he could say, over and over, was how frightened he was of the new moon that night. Over and over, rolling his white eye — “I don’t like it when there is no moon, no, I don’t like it. There should always be a moon, just a little piece, so you can find your way be­tween things. Not good to see the night without a moon.” So it wasn’t any comfort to be with him.

Then the old man in the red coat came, and that was a comfort. He came in the afternoon, late — on any other day, it would have been already twilight. That was his usual hour to walk out from Corcorua, where his grandson lived, and sit a while chatting and drinking in the taproom. I know that because Rosseth told me — I was only once in the taproom, to clean up after a fight — and because that old man talked with everybody, he knew everybody, even potboys. He had a funny voice that really hurt to listen to, as though it kept hitting some kind of crazy-bone inside your head. But everybody liked him, except fat Karsh.

Като ме видя да кисна по дебелите сенки на дърветата в двора, старчето ме повика по име:

– Мъниче, какво търсиш толкова далече от бакърите и котлите си? Съзнаваш ли, че слънцето отказва да залезе, понеже се е слисало да те види навън под лъчите си? – И ми даде прашасал карамелов бонбон от джоба на палтото си.

– Не, не е това – казах. Ужасната жега май ни най-малко не му пречеше – можеше да е всяка друга вечер, само дето аз щях да съм в кухнята, да тичам, нося, бъркам и лъскам, и да се мъча да стоя на един скок разстояние от люшкащите се ръчища на Шадри. – Не знам какво им става на слънцето, времето или пък хората, ама няма нищо общо с мен. Искам само да спре.

Той ме вдигна и ме завъртя във въздуха. Беше много силен за човек с побеляла коса и кльощави старчески ръце.

– Ами че аз мога да го спра, дете, ако това искаш. Да го направя ли? Да поспоря ли със слънцето и да му кажа да си легне, така че ти да си починеш? Кажи само думичка и го считай за сторено. – Кимнах, а той рече: – Ето, тогава – и ме остави долу. И двамата се смеехме.

Направих една-две крачки и пак се обърнах. Не знам що. Той вече се тътреше към вратата на хана – не оная към механата, ами голямата резбована порта за богатите гости. Като го повиках да му припомня обещанието, той само продължи да върви. И не почука на вратата, а я бутна да се отвори и влезе, самонадеян като самия Карш. Вратата се затръшна след него, здравата, без нито звук. Видях я.

Тогава небето започна да потъмнява на мига, а слънцето спря да звънти така ужасно. Птиците изведнъж се захванаха да издават нощните си звуци. Ако бях обърнал глава, знам, че щях да видя слънцето да се пързаля надолу по небето, вече като масло в тиган – но не се обърнах. Само стоях там, стиснал очи, и усещах как се показват звездите.

When the old man saw me hanging about in the big shadows of the courtyard trees, he called my name, say­ing, “Little one, what are you doing so far from your kettles and cauldrons? Do you realize that the sun is refusing to set because it is so astonished to see you out in its light?” He gave me a dusty boiled sweet out of his coat pocket.

“No, it’s not,” I said. He didn’t seem to mind the awful heat at all — it might have been any other evening, except that I’d have been in the kitchen, running and fetching, stirring and scouring, trying to keep one jump ahead of Shadry’s long swinging arms. I said, “I don’t know what’s the matter with the sun or the weather or the people, but it’s nothing to do with me. I just want it to stop.”

He picked me up and swung me around in the air. He was very strong for somebody with white hair and thin old hands. He said, “Why, I can stop it, child, if that is what you wish. Shall I do that? Shall I argue with the sun and tell it to go to bed, so that you can get to your rest? Say the word and it shall be done.” I nodded, and he said, “Well, then,” and set me down, both of us laughing.

I went off a few steps and turned around again. I don’t know why. He was already stumping toward the inn door — not the one to the taproom, but the big carved one for the paying guests. When I called to him, to remind him of his promise, he just kept walking. He didn’t knock on the door, either, but pushed it open and went inside, bold as Karsh himself. The door slammed shut behind him, hard, without making a sound. I saw it.

Then right away the sky began to darken, and the sun stopped its awful slow clanging. Birds started making their night noises all at once. If I had turned my head, I know I would have seen the sun skidding down the sky, butter in the pan now, but I didn’t turn. I just stood there with my eyes closed, and felt the stars coming out.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2014
Редактираха: Калин М. Ненов, Илка Чечова, 2014

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *