Из „Последният еднорог“ / The Last Unicorn
Питър С. Бийгъл
Новото стихотворение бе замислено като секстина1 и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ù – рече си, – а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си, и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé2, когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.
Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано: – Добра да е вечерта ви, милейди. Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне. – Кой си ти? – прошепна тя. – Рук? – Аз съм Лир – отговори той, внезапно уплашен. – Не ме ли познавате? Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ù са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните. – Аз съм Лир – повтори той. – Старицата – промълви лейди Амалтея. – Луната изгасна. Ах! Тя потръпна, а после очите ù го познаха. Но цялото ù тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече. |
The new poem was meant to be a sestina, and Prince Lír’s head was jangling happily as he juggled the end words on his way up the stairs to his chamber. “I will leave the first one at her door,” he thought, “and save the others until tomorrow.” He was debating his original decision against signing his work, and playing with such pen names as “The Knight of the Shadows,” and “Le Chevalier Mal-Aimé,” when he turned a corner and met the Lady Amalthea. She was coming down quickly in the dark, and when she saw him she made a strange, bleating sound and stood still, three steps above him.
She wore a robe that one of the king’s men had stolen for her in Hagsgate. Her hair was down, and her feet were bare, and the sight of her on the stair sent such sorrow licking along Prince Lír’s bones that he dropped his poems and his pretenses together and actually turned to run. But he was a hero in all ways, and he turned bravely back to face her, saying in a calm and courtly manner, “Give you good evening, my lady.” The Lady Amalthea stared at him through the gloom, putting out a hand, but drawing it back before she touched him. “Who are you?” she whispered. “Are you Rukh?” “I’m Lír,” he answered, suddenly frightened. “Don’t you know me?” But she backed away, and it seemed to the prince that her steps were as flowing as an animal’s, and that she even lowered her head in the way of a goat or a deer. He said, “I’m Lír.” “The old woman,” said the Lady Amalthea. “The moon went out. Ah!” She shivered once, and then her eyes recognized him. But all her body was still wild and watchful, and she came no nearer to him. |
– Сънували сте, милейди – рече той, възвърнал си рицарския език. – Простете дързостта ми, но бих искал да узная съня ви. – Сънувала съм го и преди – бавно отвърна тя. – Бях в клетка, а наоколо имаше други – зверове в клетки и една старица. Ала не искам да ви безпокоя, господарю принц. Вече съм го сънувала много пъти. Тя се канеше да го остави, но той ù заговори с онзи глас, присъщ само на героите, подобен на особения зов при много животни, когато станат майки. – Сън, който се завръща толкова често, навярно е вестител, дошъл да ви предупреди за бъдещето или да ви напомни за неща, забравени без време. Кажете повече за него, ако искате, а аз ще се опитам да го разгадая. При тези думи тя спря, взряна в него с леко обърната глава, все още с изражението на някакво стройно, покрито с козина създание, надзъртащо от гъсталака. Ала очите ù таяха човешка загуба, сякаш бе пропуснала нещо, от което се нуждаеше, или внезапно беше осъзнала, че никога не го е имала. Ако бе мигнал само веднъж, щеше да си е отишла; но той не мигна и я възпря, както се бе научил да възпира грифони и химери с нетрепващия си поглед. Босите ù ходила го раниха по-дълбоко от бивник или раздиращ нокът, ала принцът бе истински герой. |
“You were dreaming, my lady,” he said, finding knightly speech again. “I would that I might know your dream.”
“I have dreamed it before,” she answered slowly. “I was in a cage, and there were others – beasts in cages, and an old woman. But I will not trouble you, my lord prince. I have dreamed it many times before.” She would have left him then, but he spoke to her in a voice that only heroes have, as many animals develop a certain call when they become mothers. “A dream that returns so often is like to be a messenger, come to warn you of the future or to remind you of things untimely forgotten. Say more of this, if you will, and I will try to riddle it for you.” Thereupon she halted, looking at him with her head a little turned, still with the air of some slim, furred creature peering out of a thicket. But her eyes held a human look of loss, as though she had missed something she needed, or suddenly realized that she had never had it. If he had even blinked, she would have been gone; but he did not blink, and he held her, as he had learned to hold griffins and chimeras motionless with his steady gaze. Her bare feet wounded him deeper than any tusk or riving talon ever had, but he was a true hero. |
– В съня има черни фургони с решетки – проговори лейди Амалтея – и зверове, които са и не са, и крилато създание, което звънти като метал под лунните лъчи. Високият мъж има зелени очи и окървавени ръце. – Високият мъж трябва да е чичо ви, магьосникът – продума принц Лир. – Тази част поне е достатъчно ясна, а окървавените ръце не ме изненадват. Никога не съм го харесвал особено, ако простите откровеността ми. Това ли е целият сън? – Не мога да ви разкажа целия – отвърна тя. – Никога няма край. Страхът се завърна в очите ù като канара, която пада в езеро: всичко се размъти и завъртя, навсякъде се стрелкаха бързи сенки. – Бягам от едно хубаво място, където съм била в безопасност – продължи тя, – а нощта гори около мен. Но в същото време е ден и стъпвам под букове в топлия, кисел дъжд, и има пеперуди и меден звук, и пъстри пътища, и градове като рибешки кости, и летящата твар убива старицата. Аз тичам ли тичам в смразяващия огън, накъдето и да се завъртя, а краката ми са крака на звяр… – Лейди – прекъсна я принц Лир, – милейди, с ваше позволение, стига толкова. Сънят ù се сгъстяваше в мрака помежду им и принцът изведнъж не искаше да знае какво означава. – Стига толкова – повтори той. – Но аз трябва да продължа – каза лейди Амалтея, – защото той никога не свършва. Дори щом се събудя, не мога да кажа кое е истинско и кое сънувам, когато се движа или говоря, или вечерям. Спомням си онова, което не може да се е случило, и забравям неща, които ми се случват в момента. Някои хора ме гледат сякаш трябва да ги познавам, и в съня си аз ги познавам, а огънят винаги приближава, въпреки че съм будна… |
The Lady Amalthea said, “In the dream there are black, barred wagons, and beasts that are and are not, and a winged being that clangs like metal in the moonlight. The tall man has green eyes and bloody hands.”
“The tall man must be your uncle, the magician,” Prince Lír mused. “That part’s clear enough, anyway, and the bloody hands don’t surprise me. I never cared much for his looks, if you’ll pardon my saying so. Is that all the dream?” “I cannot tell you all of it,” she said. “It is never finished.” Fear came back to her eyes like a great stone falling into a pool: all was clouded and swirling, and quick shadows were rushing everywhere. She said, “I am running away from a good place where I was safe, and the night is burning around me. But it is day too, and I am walking under beech trees in the warm, sour rain, and there are butterflies, and a honey sound, and dappled roads, and towns like fishbones, and the flying thing is killing the old woman. I am running and running into the freezing fire, however I turn, and my legs are the legs of a beast –” “Lady,” Prince Lír broke in, “my lady, by your leave, no more.” Her dream was darkening into shape between them, and suddenly he did not want to know what it meant. “No more,” he said. “But I must go on,” said the Lady Amalthea, “for it is never finished. Even when I wake, I cannot tell what is real, and what I am dreaming as I move and speak and eat my dinner. I remember what cannot have happened, and forget something that is happening to me now. People look at me as though I should know them, and I do know them in the dream, and always the fire draws nearer, though I am awake –” |
– Стига толкова – отчаяно повтори той. – Вещица съгради този замък и разговорите за кошмари тук често ги сбъдват. Не го смрази сънят ù, а това, че тя не заплака, докато го разказваше. Като герой, той разбираше ридаещите жени и знаеше как да спре плача им – обикновено трябваше да убиеш нещо, – но спокойният ù ужас го обърка и обезсили, а очертанията на лицето ù смазаха сдържаното достойнство, което пазеше с такава гордост. Когато отново проговори, гласът му бе млад и пресекващ. – Бих ви ухажвал по-изискано – каза той, – ако знаех как. Драконите и бойните ми подвизи ви отегчават, но те са всичко, което мога да ви предложа. Герой съм отскоро, а преди да стана герой, бях едно нищо, нищо друго освен скучния, мекушав син на баща си. Навярно сега пак съм скучен по нов начин, но съм тук и не е редно да ме оставяте да се похабя без полза. Мечтая си да поискате нещо от мен. Не е нужно да е юначно – просто да е полезно. Тогава лейди Амалтея му се усмихна за първи път, откакто бе пристигнала в замъка на крал Хагард. Бе мъничка усмивка, като новата луна, тъничък сърп светлина на ръба на незримото, но принц Лир се наведе към нея, за да се стопли. Би обгърнал усмивката ù с шепи, за да я разгори с дъха си, ако имаше смелост. – Запейте ми – рече тя. – Ето кое би било юначно – да извисите глас в това мрачно, самотно място, – а и ще е полезно. Запейте ми, запейте силно… заглушете сънищата ми, не ми давайте да си спомня онова, което напира да си го спомня. Запейте ми, господарю принц, умолявам ви. Може и да не изглежда като заръка за герой, но би ме зарадвало. И тъй принц Лир запя с пълен глас, направо на студеното стълбище, и много влажни, невидими създания с плясъци и припкане се втурнаха да се скрият от слънчевото веселие на гласа му. Той пееше първите думи, които му хрумнаха, и ето какви бяха те: |
“No more,” he said desperately. “A witch built this castle, and to speak of nightmares here often makes them come true.” It was not her dream that chilled him, but that she did not weep as she told it. As a hero, he understood weeping women and knew how to make them stop crying – generally you killed something – but her calm terror confused and unmanned him, while the shape of her face crumbled the distant dignity he had been so pleased at maintaining. When he spoke again, his voice was young and stumbling.
“I would court you with more grace,” he said, “if I knew how. My dragons and my feats of arms weary you, but they are all I have to offer. I haven’t been a hero for very long, and before I was a hero I was nothing at all, nothing but my father’s dull, soft son. Perhaps I am only dull in a new way now, but I am here, and it is wrong of you to let me go to waste. I wish you wanted something of me. It wouldn’t have to be a valiant deed – just useful.” Then the Lady Amalthea smiled at him for the first time since she had come to stay in King Haggard’s castle. It was a small smile, like the new moon, a slender bend of brightness on the edge of the unseen, but Prince Lír leaned toward it to be warm. He would have cupped his hands around her smile and breathed it brighter, if he had dared. “Sing to me,” she said. “That would be valiant, to raise your voice in this dark, lonely place, and it will be useful as well. Sing to me, sing loudly – drown out my dreams, keep me from remembering whatever wants me to remember it. Sing to me, my lord prince, if it please you. It may not seem a hero’s task, but I would be glad of it.” So Prince Lír sang out lustily, there on the cold stairway, and many damp, unseen creatures went flopping and scurrying for cover before the daylight gaiety of his voice. He sang the first words that came to him, and they were these: |
Когато бях млад мъж, дете на съдбата, Но казвах си тайно: „О, те не разбират Рой облаци леки – летяха летата, Но казвах си тайно: „Ах, те не съзират Накрая дойде дама мъдра и нежна
И казвам си тайно, щом време намеря, |
“When I was a young man, and very well thought of, “But I said to myself, ‘Ah, they none of them know “The years drifted over like clouds in the heavens; “But I said to myself, ‘Ah, they none of them see “At last came a lady both knowing and tender, “And I say to myself, when there’s time for a word, |
Лейди Амалтея се разсмя, когато той млъкна, и от този звук старата, прастара тъмнина на замъка сякаш заотстъпва и от двама им, съскайки. – Това беше полезно – рече тя. – Благодаря ви, господарю. – Не знам защо изпях тази – смутено каза принц Лир. – Един от хората на баща ми я пееше. Всъщност не ù вярвам. Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде. |
The Lady Amalthea laughed when he was done, and that sound seemed to set the old, old darkness of the castle hissing back from them both. “That was useful,” she said. “Thank you, my lord.”
“I don’t know why I sang that one,” Prince Lír said awkwardly. “One of my father’s men used to sing it to me. I don’t really believe it. I think that love is stronger than habits or circumstances. I think it is possible to keep yourself for someone for a long time, and still remember why you were waiting when she comes at last.” |
Написа: Peter S. Beagle, 1968
Преведоха: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева, 2006, 2015
Стиховете преведоха: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев, 2006
Редактираха: Дилян Благов, Николай Светлев, 2006
1 Секстина – стихотворна форма от шест строфи, в която всяка строфа има шест реда – бел. пр.
2 „Рицарят изгнаник“ (фр.) – бел. пр.