Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

– Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

– Кой си ти? – прошепна тя. – Рук?

– Аз съм Лир – отговори той, внезапно уплашен. – Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ù са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

– Аз съм Лир – повтори той.

– Старицата – промълви лейди Амалтея. – Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ù го познаха. Но цялото ù тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

She wore a robe that one of the king’s men had stolen for her in Hagsgate. Her hair was down, and her feet were bare, and the sight of her on the stair sent such sorrow licking along Prince Lír’s bones that he dropped his poems and his pretenses together and actually turned to run. But he was a hero in all ways, and he turned bravely back to face her, saying in a calm and courtly manner, “Give you good evening, my lady.”

The Lady Amalthea stared at him through the gloom, putting out a hand, but drawing it back before she touched him. “Who are you?” she whispered. “Are you Rukh?”

“I’m Lír,” he answered, suddenly frightened. “Don’t you know me?” But she backed away, and it seemed to the prince that her steps were as flowing as an animal’s, and that she even lowered her head in the way of a goat or a deer. He said, “I’m Lír.”

“The old woman,” said the Lady Amalthea. “The moon went out. Ah!” She shivered once, and then her eyes recognized him. But all her body was still wild and watchful, and she came no nearer to him.

– Сънували сте, милейди – рече той, възвърнал си рицарския език. – Простете дързостта ми, но бих искал да узная съня ви.

– Сънувала съм го и преди – бавно отвърна тя. – Бях в клетка, а наоколо имаше други – зверове в клетки и една старица. Ала не искам да ви безпокоя, господарю принц. Вече съм го сънувала много пъти.

Тя се канеше да го остави, но той ù заговори с онзи глас, присъщ само на героите, подобен на особения зов при много животни, когато станат майки.

– Сън, който се завръща толкова често, навярно е вестител, дошъл да ви предупреди за бъдещето или да ви напомни за неща, забравени без време. Кажете повече за него, ако искате, а аз ще се опитам да го разгадая.

При тези думи тя спря, взряна в него с леко обърната глава, все още с изражението на някакво стройно, покрито с козина създание, надзъртащо от гъсталака. Ала очите ù таяха човешка загуба, сякаш бе пропуснала нещо, от което се нуждаеше, или внезапно беше осъзнала, че никога не го е имала. Ако бе мигнал само веднъж, щеше да си е отишла; но той не мигна и я възпря, както се бе научил да възпира грифони и химери с нетрепващия си поглед. Босите ù ходила го раниха по-дълбоко от бивник или раздиращ нокът, ала принцът бе истински герой.

“I have dreamed it before,” she answered slowly. “I was in a cage, and there were others – beasts in cages, and an old woman. But I will not trouble you, my lord prince. I have dreamed it many times before.”

She would have left him then, but he spoke to her in a voice that only heroes have, as many animals develop a certain call when they become mothers. “A dream that returns so often is like to be a messenger, come to warn you of the future or to remind you of things untimely forgotten. Say more of this, if you will, and I will try to riddle it for you.”

Thereupon she halted, looking at him with her head a little turned, still with the air of some slim, furred creature peering out of a thicket. But her eyes held a human look of loss, as though she had missed something she needed, or suddenly realized that she had never had it. If he had even blinked, she would have been gone; but he did not blink, and he held her, as he had learned to hold griffins and chimeras motionless with his steady gaze. Her bare feet wounded him deeper than any tusk or riving talon ever had, but he was a true hero.

– В съня има черни фургони с решетки – проговори лейди Амалтея – и зверове, които са и не са, и крилато създание, което звънти като метал под лунните лъчи. Високият мъж има зелени очи и окървавени ръце.

– Високият мъж трябва да е чичо ви, магьосникът – продума принц Лир. – Тази част поне е достатъчно ясна, а окървавените ръце не ме изненадват. Никога не съм го харесвал особено, ако простите откровеността ми. Това ли е целият сън?

– Не мога да ви разкажа целия – отвърна тя. – Никога няма край.

Страхът се завърна в очите ù като канара, която пада в езеро: всичко се размъти и завъртя, навсякъде се стрелкаха бързи сенки.

– Бягам от едно хубаво място, където съм била в безопасност – продължи тя, – а нощта гори около мен. Но в същото време е ден и стъпвам под букове в топлия, кисел дъжд, и има пеперуди и меден звук, и пъстри пътища, и градове като рибешки кости, и летящата твар убива старицата. Аз тичам ли тичам в смразяващия огън, накъдето и да се завъртя, а краката ми са крака на звяр…

– Лейди – прекъсна я принц Лир, – милейди, с ваше позволение, стига толкова.

Сънят ù се сгъстяваше в мрака помежду им и принцът изведнъж не искаше да знае какво означава.

– Стига толкова – повтори той.

– Но аз трябва да продължа – каза лейди Амалтея, – защото той никога не свършва. Дори щом се събудя, не мога да кажа кое е истинско и кое сънувам, когато се движа или говоря, или вечерям. Спомням си онова, което не може да се е случило, и забравям неща, които ми се случват в момента. Някои хора ме гледат сякаш трябва да ги познавам, и в съня си аз ги познавам, а огънят винаги приближава, въпреки че съм будна…

“The tall man must be your uncle, the magician,” Prince Lír mused. “That part’s clear enough, anyway, and the bloody hands don’t surprise me. I never cared much for his looks, if you’ll pardon my saying so. Is that all the dream?”

“I cannot tell you all of it,” she said. “It is never finished.” Fear came back to her eyes like a great stone falling into a pool: all was clouded and swirling, and quick shadows were rushing everywhere. She said, “I am running away from a good place where I was safe, and the night is burning around me. But it is day too, and I am walking under beech trees in the warm, sour rain, and there are butterflies, and a honey sound, and dappled roads, and towns like fishbones, and the flying thing is killing the old woman. I am running and running into the freezing fire, however I turn, and my legs are the legs of a beast –”

“Lady,” Prince Lír broke in, “my lady, by your leave, no more.” Her dream was darkening into shape between them, and suddenly he did not want to know what it meant. “No more,” he said.

“But I must go on,” said the Lady Amalthea, “for it is never finished. Even when I wake, I cannot tell what is real, and what I am dreaming as I move and speak and eat my dinner. I remember what cannot have happened, and forget something that is happening to me now. People look at me as though I should know them, and I do know them in the dream, and always the fire draws nearer, though I am awake –”

– Стига толкова – отчаяно повтори той. – Вещица съгради този замък и разговорите за кошмари тук често ги сбъдват.

Не го смрази сънят ù, а това, че тя не заплака, докато го разказваше. Като герой, той разбираше ридаещите жени и знаеше как да спре плача им – обикновено трябваше да убиеш нещо, – но спокойният ù ужас го обърка и обезсили, а очертанията на лицето ù смазаха сдържаното достойнство, което пазеше с такава гордост. Когато отново проговори, гласът му бе млад и пресекващ.

– Бих ви ухажвал по-изискано – каза той, – ако знаех как. Драконите и бойните ми подвизи ви отегчават, но те са всичко, което мога да ви предложа. Герой съм отскоро, а преди да стана герой, бях едно нищо, нищо друго освен скучния, мекушав син на баща си. Навярно сега пак съм скучен по нов начин, но съм тук и не е редно да ме оставяте да се похабя без полза. Мечтая си да поискате нещо от мен. Не е нужно да е юначно – просто да е полезно.

Тогава лейди Амалтея му се усмихна за първи път, откакто бе пристигнала в замъка на крал Хагард. Бе мъничка усмивка, като новата луна, тъничък сърп светлина на ръба на незримото, но принц Лир се наведе към нея, за да се стопли. Би обгърнал усмивката ù с шепи, за да я разгори с дъха си, ако имаше смелост.

– Запейте ми – рече тя. – Ето кое би било юначно – да извисите глас в това мрачно, самотно място, – а и ще е полезно. Запейте ми, запейте силно… заглушете сънищата ми, не ми давайте да си спомня онова, което напира да си го спомня. Запейте ми, господарю принц, умолявам ви. Може и да не изглежда като заръка за герой, но би ме зарадвало.

И тъй принц Лир запя с пълен глас, направо на студеното стълбище, и много влажни, невидими създания с плясъци и припкане се втурнаха да се скрият от слънчевото веселие на гласа му. Той пееше първите думи, които му хрумнаха, и ето какви бяха те:

“I would court you with more grace,” he said, “if I knew how. My dragons and my feats of arms weary you, but they are all I have to offer. I haven’t been a hero for very long, and before I was a hero I was nothing at all, nothing but my father’s dull, soft son. Perhaps I am only dull in a new way now, but I am here, and it is wrong of you to let me go to waste. I wish you wanted something of me. It wouldn’t have to be a valiant deed – just useful.”

Then the Lady Amalthea smiled at him for the first time since she had come to stay in King Haggard’s castle. It was a small smile, like the new moon, a slender bend of brightness on the edge of the unseen, but Prince Lír leaned toward it to be warm. He would have cupped his hands around her smile and breathed it brighter, if he had dared.

“Sing to me,” she said. “That would be valiant, to raise your voice in this dark, lonely place, and it will be useful as well. Sing to me, sing loudly – drown out my dreams, keep me from remembering whatever wants me to remember it. Sing to me, my lord prince, if it please you. It may not seem a hero’s task, but I would be glad of it.”

So Prince Lír sang out lustily, there on the cold stairway, and many damp, unseen creatures went flopping and scurrying for cover before the daylight gaiety of his voice. He sang the first words that came to him, and they were these:

Когато бях млад мъж, дете на съдбата,
не чувах аз отказ от никоя дама.
Гризях като шепа стафиди сърцата
и „любя“ не казвах, и знаех, че мамя.

Но казвах си тайно: „О, те не разбират
какво аз прикривам, прикътвам, тая.
Жената, що чакам, през маските вижда;
че любя, ще знам по туй как се държа.“

Рой облаци леки – летяха летата,
прехвърчаха дами-снежинки със смях.
Пленявах и лъжех, предавах и мамех;
трупах грях подир грях подир грях подир грях.

Но казвах си тайно: „Ах, те не съзират
частта в мен, по-чиста от връх на вълна.
Любов да се бави – мен верен ще свари;
че любя, ще знам по туй как се държа.“

Накрая дойде дама мъдра и нежна
и рече: „Какъвто те мислят, не си“.
Предадох я още преди да довърши,
тя глътна отрова, морето я скри.

И казвам си тайно, щом време намеря,
изящно затъващ в гуляи и грях:
„Любовта е могъща, но навикът – дваж пò;
че любех, узнах по туй как се държах.“

“When I was a young man, and very well thought of,
I couldn’t ask aught that the ladies denied.
I nibbled their hearts like a handful of raisins,
And I never spoke love but I knew that I lied.

“But I said to myself, ‘Ah, they none of them know
The secret I shelter and savor and save.
I wait for the one who will see through my seeming,
And I’ll know when I love by the way I behave.’

“The years drifted over like clouds in the heavens;
The ladies went by me like snow on the wind.
I charmed and I cheated, deceived and dissembled,
And I sinned, and I sinned, and I sinned, and I sinned.

“But I said to myself, ‘Ah, they none of them see
There’s part of me pure as the whisk of a wave.
My lady is late, but she’ll find I’ve been faithful,
And I’ll know when I love by the way I behave.’

“At last came a lady both knowing and tender,
Saying, ‘You’re not at all what they take you to be.’
I betrayed her before she had quite finished speaking,
And she swallowed cold poison and jumped in the sea.

“And I say to myself, when there’s time for a word,
As I gracefully grow more debauched and depraved,
‘Ah, love may be strong, but a habit is stronger,
And I knew when I loved by the way I behaved.”

Лейди Амалтея се разсмя, когато той млъкна, и от този звук старата, прастара тъмнина на замъка сякаш заотстъпва и от двама им, съскайки.

– Това беше полезно – рече тя. – Благодаря ви, господарю.

– Не знам защо изпях тази – смутено каза принц Лир. – Един от хората на баща ми я пееше. Всъщност не ù вярвам. Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде.

“I don’t know why I sang that one,” Prince Lír said awkwardly. “One of my father’s men used to sing it to me. I don’t really believe it. I think that love is stronger than habits or circumstances. I think it is possible to keep yourself for someone for a long time, and still remember why you were waiting when she comes at last.”