Продължаваме февруарската нишка…

Зиндел в малко думи

<2004-02>

Когато трябва да говоря за Зиндел, винаги се обърквам – не защото нямам какво да кажа, а защото никога не зная откъде да започна. Крайният резултат за слушателите варира от пълно неразбиране и вписване на автора в графа „прокажени“ до полуискрени полуусмивки, заразени от екстатичните ми словоизригвания, и обещания за „Ще се чете… по-нататък“. Толкова са темите и идеите в „Реквием за Хомо сапиенс“, такъв е ентусиазмът ми… и толкова времето и търпението на слушателя. Затова сега ще започна (и завърша) представянето на Зиндел с тема, за която съм принципно неподготвен да говоря: темата за любовта. Надявам се, че така ще бъда поносимо кратък.

Три произведения, които поне отчасти населяват света на фантастичното – „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, „Цветя за Олджърнън“ на Даниел Кийс и „Мисия Земя“ на Хабърд – ми създадоха като млад читател отявлено травматични представи за физическата любов – секса. Оргиастичните празненства и употребата на секса като наркотик, чрез който властимащите подчиняват обикновените хора, в „Прекрасният нов свят“, или сцените на сексуален садизъм, педофилия и некрофилия, навярно замислени като част от сатиричния ефект на „Мисия Земя“ (тогава разбрах, че и порнографията можела да бъде сатирична), създадоха в уязвимата ми млада фантазия отвращение към всичко, което се крие зад думата „секс“. „Секс“ се отъждестви с „извращение, омърсяване“; актът на физическа любов – с акт, който убива чистата обич между двама души, свежда я до задоволяване на нагон.

Една от фравашките пословици в „Реквием за Хомо сапиенс“ гласи “Онова, що е съградено с думи, с думи може да се разгради”. „Реквиемът“ бе тъкмо онази книга, която разгради (и продължава да разгражда) натрапеното ми отвън отвращение към физическото проявление на любовта.

Любовта между главния герой на трилогията Данло и куртизанката Тамара е в еднаква степен страстна и нежна, взаимодопълваща и взаимосъздаваща; тя се превръща във въплъщение на творческата сила на Живота. Да се вгледаме в самата дума „куртизанка“: Зиндел я изважда от осъдителната обковка, в която сме я затворили с обичайната ѝ употреба – изражение, интонация, контекст:

„[…] още съвсем млада Тамара напуснала дома си и влязла в Дружеството на куртизанките. Станала съвършена прелъстителка. […] Прилагала ума и всичките си сетива с една цел: да разбуди себе си и другите за по-наситено изживяване на живота.“ [i]

Самоопределяйки се („Аз искам да пробудя тялото. Същността, целия тялоум.“) в контекста на теорията на куртизанките за Кундалини:

„[…] когато клетките напълно се разбудели за заключените в тях тайни, сегменти от ДНК, които никога преди не са били активни […], щели да се активизират за истинското си предназначение. И тогава човечеството наистина щяло да еволюира. Това щяло да е съзнателна еволюция, съзнателно пътуване към нова симетрия на тялото и ума, за каквото малцина смеели да мечтаят. И някой ден, може би далеч в бъдещето, може би утре, мъжът и жената щели заедно да родят първото истинско човешко същество.“

Тамара кара избраното си призвание да засияе с достойнство и смисъл, които нормално едва ли бихме съзрели. Още едно обичайно наше схващане е провокирано да отвори клепачите си. („Вярванията са клепачите на ума“ – намига ни друга фравашка пословица.)

Интимните моменти на Данло и Тамара надхвърлят рамките на всекидневното, превръщат се в едно от пламтящите откровения, за които авторът споменава в „Бури от числа, бокали от светлина“:

„[…] Накрая, след много време, тя се смили над него. Пръстите ѝ откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която сякаш се уви около основата на гръбнака му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и прекрасна мощ. Тамара също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите ѝ очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и мекото притискане на тялото ѝ изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара – беше отметнала глава и се задъхваше. Очите ѝ бяха плътно затворени, лицето й – маска на екстаз, сияеща в светлината на огъня. След това той също затвори очи и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата ѝ. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост Данло усети, че помежду им се осъществява нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше съвършено празен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от вътрешността на къщата и вятъра, който брулеше диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето ѝ биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.“

Когато се потапям в тази чиста, ослепителна радост на споделеното удоволствие, аз забравям думата „секс“ и се връщам към изначалната „любов“: физическа и духовна в едно, без разделение, цяла; чувствам се силен и жив заедно с Данло; книгата ми донася цялост – изцеление, единение – за пореден път.

(Впрочем горният пасаж ще се доразвие във въведение в принципите на тантрическата и Кундалини йога: типичен пример за вплитането на съвременни и древни идеи от нашия свят в мозайката на Зинделовата вселена. Така, макар действието да се развива в далечното бъдеще, ние лесно можем да изведем паралели с нашето собственото настояще; едновременно да оценим истинската трайност на знанията, завещани от предците ни, и да им намерим приложение в собствения си живот и собственото си време.)

„Трансценденталност“ – прекрачване, въздигане отвъд – е ключова дума в описанието на „Реквием за Хомо сапиенс“. Любовта е един от многото аспекти на трилогията, който издига героите над обичайните им човешки ограничения, към единението им с Божественото – или, по-простичко казано, към истински Човешкото; а значи издига и нас, читателите, пренася ни отвъд ежедневните ни представи и възприятия. Любовта се превръща в синоним на Красотата и Истината – Любов-Красота-Истина е сред основополагащите единства на „Реквиема“; и, стига да пожелаем, „Реквиемът“ ще ни помогне да съзрем красотата, която сетивата ни са подминавали като даденост; да се възхитим на истините, които умовете ни са приемали за подразбиращи се, и да надзърнем към истините отвъд; да се научим да Обичаме – не просто един човек, не просто хората – да обикнем всичко, което ни заобикаля и изгражда; и, може би, някой ден, да постигнем единение вътре в себе си – същото онова единение, което Зиндел търси за науката и литературата, религиите и виртуалната реалност, еволюционната теория и мистиката…

Но ето – аз вече се откланям към други теми, а вие почвате да се полуусмихвате…

Радостно четене!

[i] Всички цитати са от 16-а глава на „Падналите богове“ (ИК „Бард“, 1998), в превод на Крум Бъчваров, с незначителни мои редакции.

… Не ви е достатъчно? Следете тази тема. 😉