„Кибер бяла приказка“ на театър „Мале-мале“

Приятели (:

Честита 2018-а! Нека донесе на всички ни онези юначества (и Юни ;), които ще ни заредят най-пълно.

Споделям ви едно от юначествата през 2017-а, което зареди мен – пълно-препълващо…

Като дете, „Пет приказки“ ми бяха любими, заедно с Пипи, Карлсон и „Приказка без край“.

Как могат да станат те любими на днешните деца, сред Хари Потър, „Дневникът на един дръндьо“ и „Нещата, на които не ни учат в училище“?

Ами например като:

– Пренесем действието им в компютъра, превърнем всяко изпитание, на което горските животни подлагат Ванчо, в ниво от някоя игра, разпознаваема от малкия зрител-геймър – в преследване из лабиринт а ла Pacman, прескачане на заплашително търкалящи се топки (смигващо към Donkey Kong), ски слалом между борчета…

– Прехвърлим и смръщения чичко метеоролог в същата виртуална реалност. И колкото повече жици бучнем на главата му, толкова по-лесно ще повярват малчуганите.

– Накараме мотаещия се „Уиндоус“ да стартира по-чевръсто, като обърнем лаптопа настрани и блъскаме по него по изпитан български тертип, така че лентичката за зареждане да се изсипе в края си…

В „Кибер бяла приказка“ на театър „Мале-мале“ с режисьор Красимир Кирчев има всичко от това. Има и прекрасно изработен реквизит с Recycle Bin, не една, а цели две антивирусни програми, блуждаещия прозорец от скрийнсейвъра на „Уиндоус“… Но ако беше само то, щях да се посмея и бързичко да я забравя, като поредната остроумица, която разчита на два-три фокуса. А аз, две седмици по-късно, си я спомням и усмивката ми е все тъй ярка, защото „Кибер бяла приказка“ обвива всичките си остроумици около духа на предшественичката си, Валери-Петровата „Бяла приказка“. И понеже Краси Кирчев е наясно, че едно нещо се запомня по-добре, когато го повторим няколко пъти – като припевите в песните – „Казва се приятел пръв“ веднъж ще започне, но ще го прекъснат по средата, веднъж ще ни бъде рецитирано докрай, два пъти ще ни го изпеят, с хъс и настроение. Докато децата в публиката почнат да пригласят. Нито пък животните ще ни спестят вметката, че това стихотворение май не е много за деца… А разкритието кой в крайна сметка е изпитваният – Ванчо или Мачо – ще остане като малка кулминация сериозност сред закачките и смеховете.

За актьорската игра на Мила Иванова, Коле Китанов и Петромил Денев ще цитирам един по-възрастен приятел: „Толкова светли хора отдавна не бях виждал. Достави ми истинско удоволствие да попивам от енергията им.“ Аз самият се улавях, че понякога – нарушавайки замисъла на куклената постановка – се взирам в лицата на актьорите, колкото и да ги криеха с тъмни дрехи или шапки; зяпам жадно израженията им. И именно те, израженията, ми помагаха да изживея чувствата на всеки от героите два пъти по-силно.

Иначе самите кукли бяха достатъчно изразителни – особено Ванчо с неговата уста, която зейва широко, широко, когато той зове изгубеното коте. Споменах ли вече колко пасва реквизитът на духа на постановката?

Озвучаването, с комбинацията си от уиндоуски ефекти и динамичен саундтрак, сменящ се при всяко изпитание, също ми донесе приказка.

Ако трябва да изстържа нещо по-критично – за баланс, нали – може би то ще е чувството за умора в гласовете на актьорите, което се промъкваше тук-там във второто представление. Но „умора“ май не е точната дума. Все пак сме декември, зимен месец, и допускам, че студът е взел своя дан. Вие пробвали ли сте да пеете с простинал глас?

Както вече се издадох, гледах „Кибер бяла приказка“ два пъти. С театрално представление – без значение дали куклено или „игрално“, за деца или големи – това досега не ми се беше случвало.

А сега чакам третия. Ще има и трети, нали?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *