Принцесата, просякът и патерицата

<2006-11-03>

За Ally
(Отчасти вдъхновено от „Танц с вятъра“ на Алекс Султанов)

Белите, бели, чак сини снежинки милвали страните ѝ, а косите ѝ се веели с гривата на коня във виолетовата вечер. И хем се била унесла в мечтата за замък-дом и топло огнище, хем препускала устремно, право напред, като зимния вихър…

Просякът се надигнал сред преспите, облакътил се удобно на патерицата си и я загледал изпод качулката.

„Накъде ли отива? – помислил си. – Какво ли я чака?“ И: „Къде ли се носи, сега?“ В очите му лумнало весело пламъче.

Една ръка се протегнала изпод гънките на окъсаното му наметало, поднесла кафява кха-тайтска пръчица към процепа на качулката, а после я измъкнала, пламнала. Зимният вихър се завъртял и грабнал искрица от пръчицата: люляково ухание, по-виолетово от зрака наоколо. И тая искрица уж плавно се плъзнала през сребристата* пелена, но настигнала коня и конничката насред галопа им, потанцувала в гривата и косите, а накрая се кротнала току зад лявото ухо на принцесата и я сепнала с пролетния си лъх. Разтворила принцесата очи, големи, големи, чак кладенчови, и видяла:

снежинките, една с една нееднакви;

преспите, сгушени по дърветата;

белия дъх на жребеца си;

замъка и огнището, принцовете и просяците, които виелицата рисува със сняг…

Просякът се усмихнал, наместил тиарата на главата си и завъртял патерицата, за да подкоси коня** на първия преследвач.

* А иначе: посребрялата.

** А иначе: пумата.

C’è anche la versione in italiano:

I fiocchi bianchi, bianchi, ancora blu accarezzarono le sue guance, ed i suoi capelli sventolarono insieme con la criniera del cavallo nella sera violetta. E lei fu assorta nel sogno d’un castello-casa ed un caminetto caldo, e intanto galoppava rapida, come il vento invernale…

Il mendicante si alzò tra i cumuli di neve, si appoggiò sulla sua gruccia comodamente e la seguì con lo sguardo da sotto il cappuccio.

“Dove va? – pensò. – Cosa la sta aspettando?” E: “Dove sta viaggiando, ora?” Un’allegra fiamma scintillò nelle sue pupille.

Una mano si allungò tra le pieghe del suo logoro mantello, alzò all’apertura del cappuccino uno stecchino marrone da Khi-nae e poi lo portò fuori, acceso. Il vento invernale gli si infuriò intorno e strappò una scintilletta dallo stecchino: un’odore di lillà, più violetto dal crepuscolo. E questa scintilletta planò attraverso il velo argenteo, sembrava piana, comunque raggiunse il cavallo gallopante e la cavallierina, ballò tra la craniera ed i capelli, ed alla fine si posò proprio dietro l’orecchio sinistro della principessa e la fece trasalire con la sua zaffata primaverile. Allora spalancò la principessa i suoi occhi, grandi, grandi, ancora due pozzi, e vide:

i fiocchi, nessuno simile all’altro;

i cumuli accoccolatisi sugli alberi;

il fiato bianco del suo cavallo;

il castello ed il caminetto, i principi ed i mendicanti cui disegnava con neve la tormenta…

Il mendicante sorrise, si aggiustò la tiara sulla sua testa e fece girare la gruccia per far inciampare il cavallo del primo inseguitore.