Първа глава

Chapter 1

Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него – понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.

Unicorns are immortal. It is their nature to live alone in one place: usually a forest where there is a pool clear enough for them to see themselves – for they are a little vain, knowing themselves to be the most beautiful creatures in all the world, and magic besides. They mate very rarely, and no place is more enchanted than one where a unicorn has been born. The last time she had seen another unicorn the young virgins who still came seeking her now and then had called to her in a different tongue; but then, she had no idea of months and years and centuries, or even of seasons. It was always spring in her forest, because she lived there, and she wandered all day among the great beech trees, keeping watch over the animals that lived in the ground and under bushes, in nests and caves, earths and treetops. Generation after generation, wolves and rabbits alike, they hunted and loved and had children and died, and as the unicorn did none of these things, she never grew tired of watching them.

– Отдавна няма еднорози – рече другият. – Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.

– Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог – желая късмет на самотната стара твар – и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.

– От книгите – отвърна другият. – Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.

“Unicorns are long gone,” the second man said. “If, indeed, they ever were. This is a forest like any other.”

“Then why do the leaves never fall here, or the snow? I tell you, there is one unicorn left in the world – good luck to the lonely old thing, I say – and as long as it lives in this forest, there won’t be a hunter takes so much as a titmouse home at his saddle. Ride on, ride on, you’ll see. I know their ways, unicorns.”

“From books,” answered the other. “Only from books and tales and songs. Not in the reign of three kings has there been even a whisper of a unicorn seen in this country or any other. You know no more about unicorns than I do, for I’ve read the same books and heard the same stories, and I’ve never seen one either.”

– Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?

– Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.

– Да, да. – По-младият мъж се закиска. – И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света?

– Прабаба ми се страхуваше от големи животни – отвърна първият ловец. – Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута ù и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му.

– Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците…

– Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което ù напомняше за младостта.

– Давай да се връщаме и да ловуваме другаде – отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо:

– Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества.

– Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози?

– Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде!

Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките:

– Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет.

“No. She didn’t have one. You don’t have to have a golden bridle to catch a unicorn; that part’s the fairy tale. You need only to be pure of heart.”

“Yes, yes.” The younger man chuckled. “Did she ride her unicorn, then? Bareback, under the trees, like a nymph in the early days of the world?”

“My great-grandmother was afraid of large animals,” said the first hunter. “She didn’t ride it, but she sat very still, and the unicorn put its head in her lap and fell asleep. My great-grandmother never moved till it woke.”

“What did it look like? Pliny describes the unicorn as being very ferocious, similar in the rest of its body to a horse, with the head of a deer, the feet of an elephant, the tail of a bear; a deep, bellowing voice, and a single black horn, two cubits in length. And the Chinese –”

“My great-grandmother said only that the unicorn had a good smell. She never could abide the smell of any beast, even a cat or a cow, let alone a wild thing. But she loved the smell of the unicorn. She began to cry once, telling me about it. Of course, she was a very old woman then, and cried at anything that reminded her of her youth.”

“Let’s turn around and hunt somewhere else,” the second hunter said abruptly. The unicorn stepped softly into a thicket as they turned their horses, and took up the trail only when they were well ahead of her once more. The men rode in silence until they were nearing the edge of the forest, when the second hunter asked quietly, “Why did they go away, do you think? If there ever were such things.”

“Who knows? Times change. Would you call this age a good one for unicorns?”

“No, but I wonder if any man before us ever thought his time a good time for unicorns. And it seems to me now that I have heard stories – but I was sleepy with wine, or I was thinking of something else. Well, no matter. There’s light enough yet to hunt, if we hurry. Come!”

They broke out of the woods, kicked their horses to a gallop, and dashed away. But before they were out of sight, the first hunter looked back over his shoulder and called, just as though he could see the unicorn standing in shadow, “Stay where you are, poor beast. This is no world for you. Stay in your forest, and keep your trees green and your friends long-lived. Pay no mind to young girls, for they never become anything more than silly old women. And good luck to you.”

Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам.

„Не може да бъде“ – помисли си тя. Никога не ù бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания.

– Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен.

Собственият ù глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените ù, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата.

– Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото?

Но когато най-сетне спря да тича и застина, заслушана в грака на гарги и кавгата на катерички над главата си, тя се запита: „А ако се крият заедно, нейде далеч? Ако се крият и чакат мен?“

Her own voice frightened her and made her want to be running. She moved along the dark paths of her forest, swift and shining, passing through sudden clearings unbearably brilliant with grass or soft with shadow, aware of everything around her, from the weeds that brushed her ankles to insect-quick flickers of blue and silver as the wind lifted the leaves. “Oh, I could never leave this, I never could, not if I really were the only unicorn in the world. I know how to live here, I know how everything smells, and tastes, and is. What could I ever search for in the world, except this again?”

But when she stopped running at last and stood still, listening to crows and a quarrel of squirrels over her head, she wondered, But suppose they are riding together, somewhere far away? What if they are hiding and waiting for me?

Втурна се през гората си, като се опитваше да не поглежда и да не помирисва нищо, да не усеща своята пръст под раздвоените си копита. Животните, които се движат в мрака, совите, лисиците и сърните, вдигаха глави, когато минаваше покрай тях, но тя не ги поглеждаше. „Трябва да тръгна бързо – мислеше си – и да се върна възможно най-скоро. Навярно няма да ми се наложи да отида много далеч. Но дори и да не намеря другите, ще се върна много скоро, веднага щом мога.“