И за да разнообразим настроението ;); и защото пред ден-два свърших с превода на „Патрул за ада: 2 в 1“ / Patrol to Hell: 2 in 1 – публикувам нещо, писано от… я да видим… 16-годишния Калин.

Из Приятелите: ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА НАЧИНАЕЩИЯ ПИСАТЕЛ, пардон, АВТОР НА КНИГИ-ИГРИ (ценз. вариант)

[-739]

Начинаещият писател, пардон, автор на книги-игри мъчително се мята по неудобното ъглесто легло, докато съзнанието му се колебае между съня и бълнуването. Отговорът, който слага край на колебанията и неосъзнатите страдания (за да постави началото на осъзнати такива), идва отвън – и съответно по най-нежелателен начин. Без крясък, но с тласък (даже понякога три) и трясък вратата широко се отваря <дано това не се повтаря след снощното „изясняване на отношенията“; за римата просто не можах да се сдържа> и в стаята надниква познато, злобно ухилено лице. Сатаната? Инквизиторът? Критикът <ужас!>? Обобщавайки с една дума – Съавторът. И тъй, вече познатият ни вие решете какъв с мъка отваря очите си, с нечовешки усилия на волята ги задържа така и с (изкуствено) бодър глас се заема да отговаря на отправените към него загрижени въпроси. От изкусно заучените реплики (не е вчерашен той, нито е от вчера в една къща със Съавтора) се разбира, че умее да щади чувствата на другите (пък били те и безчувствени) и в никакъв случай не би си позволил да изтрие искрената усмивка от нечие лице (пък била тя и злорада). Ето и въпросните реплики: не, не спи; да, наистина е буден; не, по никакъв начин не са го събудили; да, отдавна се е разсънил; не, въобще не са попречили на съня му. Накрая Съавторът се оттегля, доволен, че (отново) е проявил тактичност, и пропуска стопляща сърцето гледка – как главата на с нищо необезпокоения му другар безсилно се отпуска върху възглавницата. Първи забележителен момент от деня.

Следващите няколко часа не са свързани със съзидателна дейност, затова няма да се спираме върху тях. Нека надзърнем в стаята на бъдещия писател и така нататък, докато той „твори“. Отваряме безшумно вратата… и ставаме неволни свидетели на необичайни за човек на мисълта ловкост и бързина. Докато лявата ръка скатава под килима „Варварският бог“, дясната усърдно се хваща за молива, главата се надвесва над разтворената тетрадка и придобива замислено-отнесено изражение. Когато обаче ни вижда, нашият нов познат видимо се успокоява и дори ни намига съучастнически. После отново грабва книгата и се зачита вдъхновено, заемайки всевъзможни пози върху така некомфортното нощем легло. Накрая се заглежда в таблицата с числа, промърморва нещо подигравателно, става, оставя епичната творба върху стария раздрънкан телевизор („Книгите над всичко!“), разбира, че друго за четене не е останало, и след дълга вътрешна борба решава да отдаде дължимото внимание на така наречения Проект (наречен така най-вероятно защото ще си остане само проект). В какво се състои въпросната дейност <отделянето на внимание, де>? В: крачене насам-натам из стаята, съпроводено от скърцане и хлопане (и двата звукови ефекта се дължат на дъски, но от различно естество); лежане на леглото с (празен) поглед, вперен в тавана; съзерцаване през прозореца с (празен) поглед, вперен в далечината; съсредоточено почесване – по носа <„по“, понеже вариантът е цензуриран>, брадичката или „завихрянията“ (в зависимост от случая), скулите, бузите, главата, плешката и/или глезена; ожесточено ръфане на молива („Враг мой“); и прочие, и прочие. Най-сетне погледът на твореца се прояснява, ръката му със замах изписва нови две думи, които след задълбочен анализ биват изтрити заедно с предишните три, предни мислителят да изпадне в поредния трансцедентален <ако при съответната проверка се окаже, че съм объркал, това понятие изхвърча безвъзвратно от речника ми> унес… Втори забележителен момент от деня.

Пренасяме се още няколко часа напред, във времето след вечерята. Авторът има цял изминал ден зад гърба си и се чувства на върха на мисловните си сили. Вместо обаче да ги впрегне в творческа дейност, той се докача от ироничното подмятане на Съавтора (който явно изпитва същите чувства) и се впуска в предварително обречен спор. Сетен, разбит по всички показатели, обидено се прибира в стаята си. Не след дълго (препрочитане на това-онова) настроението му се оправя дотолкова, че съумява да завърже смислен разговор с неотдавнашния си враг номер едно <„смислен“ означава, че подигравките не надхвърлят 90 процента от общото количество реплики>. Обичайната последователност на темите е следната: стореното по книгите през деня (любопитното е, че успяват доста неща да се кажат…), възможностите за усъвършенстване, сюжетната линия, евентуалната реакция на издателството (от възхитена според автора до истерично-възторжена според Съавтора), някои нови далечни проекти (и тяхното моментално разпердушинване от страна на събеседника), размисли върху прочути и не дотам писатели и произведения (които почти винаги в крайна сметка се оказват пълни нещастници или недоразумения), мисли за живота въобще и накрая дълбокомислени разсъждения в областта на философията, метафизиката, теогонията, езотериката, религиите и футурологията. След всички чути и изречени мъдрости авторът си ляга със скромното впечатление, че е откривател ако не на Америка, то поне на истината за Големия Взрив – за да се събуди от гръмовен тропот и да се опули с изражение на бугъл <тази си я запазвам, дори и да я няма в тълковен речник> срещу познатата злобна усмивка… Пропуснахме в увлечението си да отбележим третия забележителен момент от деня. Вместо това отбелязваме края на нашата безкрайна история: НОВ ЦИКЪЛ.

Пояснение: Всички лица в гореизложеното описание – живи или (бъдещи) покойници – са плод на болна фантазия. Относно събитията, за нещастие, едва ли може да се твърди същото…

~ ~ ~

… Книги-игри – стари, нови, разсмиващи, разядосващи, всякакви – може да откриете на щанда на Александър Султанов (Ейдриън Уейн), на Панаира на книгата до неделя. Вижте.