Вода. Не познавам земя, където да не мога да намеря вода –там, където съм родена, двегодишно дете може да я подуши тъй лесно, колкото вечерята. Изобщо не е толкова трудно, колкото мислят повечето хора, но повечето хора мислят за намиране на вода едва когато вече са изпаднали в паниката на жаждата и не мислят ясно за каквото и да било. Ала тази Пустош беше най-близкото, което съм виждала до пълна суша, и ако зелената диря, светеща все по-бледо всяка нощ, понякога не пресичаше пътя на подземен поток, Лукаса и аз можеше да се озовем в голяма беда. Дори и така, най-често водата ни стигаше да поддържаме коня и да не оставим устите и гърлата си да се спарят в горящия въздух. Как се справяше момъкът, представа си нямам.

Щом се заизкачвахме, земята се пооправи, макар и не много. Имаше повече вода, имаше птици и зайци за лов и лек ветрец започна да се смилява над нас по малко. Ала още на първата нощ вече не различавах зелената диря и заплаках от ярост, щом Лукаса заспа, тъй като знаех, че още е там, още се опитва да ме отведе до мястото, където моят приятел ме чака, но е твърде избледняла дори за моя взор. Пътят, доколкото го имаше, се разклоняваше и разпридаше, и цепеше непрекъснато, бягайки във всяка възможна посока: нагоре по тесни дерета, опасни заради катурнати канари; надолу и надалеч в нарядко обрасли оврази; в кръг подир кръг през безкрайни хълмове, половината продълбани от стари свлачища; и всичките или кой да е – верният път, ако мен питаш. Разчитах на късмета си и на факта, че желанията на един магьосник добиват плът в света: онова, което някой от тези хора иска да ти каже, съществува, като ябълката или камъка, независимо дали магьосникът има сила да ти го покаже отчетливо. Можех само да се надявам, че
истинността на пътя на моя приятел ще ме вика през деня така, както истинността на болката му ме викаше нощем.

Water. I have never known country where I could not find water — where I was born, a two-year-old can smell it as easily as dinner. It is not nearly as hard as most people think, but most people only think about finding water when they are already in a panic of thirst and not thinking well about anything. But those Barrens came as close as ever I saw to being completely dry, and if it had not been that the green trail, glimmering more faintly every night, sometimes crossed the course of an underground trickle, Lukassa and I might have been in serious trouble. As it was, most times we had enough to keep the horse going and our mouths and throats from closing against the burning air. How that boy following managed, I have no idea.

When we began climbing, the country improved, though not by much. There was more water, there were birds and rabbits to snare, and a small, small wind began to pity us just a bit. But from our first night, I could no longer make out the green trail, and I wept with rage when Lukassa was asleep, because I knew that it was still there, still trying to lead me to where my friend waited, but grown too weak now for even my eyes. The road, such as it was, forked and frayed and split constantly, going off in every possible direction: up box canyons, treacherous with tumbled stones; down and away into thinly wooded gullies; around and around through endless foothills, half of them sheared away by old landslides, and any or all of them the right path to take, for all I knew. I trusted to my luck, and to the fact that a wizard’s desires have body in the world: what one of those people wants to tell you exists, like a stone or an apple, whether or not the wizard has the strength to make you see it plainly. I
could only hope that the reality of my friend’s road would call me by day, as the reality of his pain did by night.

Имаше кафява кожа с оттенък на силен чай, а тесните ѝ очи, леко извити надолу в ъгълчетата, бяха с цвета на здрача. По-висока от мен, издължена, левачка; много сила в тези рамене, вероятно могъщ стрелец с лъка, който носи, макар не непременно точен – когато живееш колкото мен, забелязваш първо тези неща. Що се отнася до другото, носеше облекло на ездач, отличимо само с невзрачност, която изглеждаше преднамерена: ботуши, тесни бричове, отгоре туника и плащ сидрин от нос Дайлий – обикновени западняшки дрехи, които не си пасваха съвсем. Качулката на сидрина покриваше косата ѝ и тя сякаш не бързаше да я свали. Яздеше дорест жребец, длъгнест и силен като нея самата, а отзад ги следваше рошаво черно конче, не много по-голямо от пони, с унесените жълти очи на хищник. За първи път виждах такова.

Отначало не проговори, само седеше на коня си и ни разглеждаше. В стойката ѝ нямаше дружелюбност, нито пък точно заплаха: нищо освен най-слабото трепкане на заклинание и усещане за опасна изнемога. Лукаса бързо застана до мен.

– Всичко пред очите ти е твое – казах аз, едно от приветствията у дома. Не съм се отучила съвсем да го ползвам, може би защото казва нещо важно за хората, сред които съм родена.Щедри са с материалното – с това са известни – но зорко пазят невидимото. Някой ден просто ще спра да го казвам.

– Сири те мистанье – отговори ми тя и по тила ми пробягаха студени искри.

She was brown-skinned, the shade of strong tea, and her narrow eyes, turned slightly down at the corners, were the color of the twilight itself. Taller than I, longboned, left-handed; a lot of leverage in those shoulders, probably a powerful shot with that bow she carries, but not necessarily accurate — when you have lived as I have, those are the things you notice first. For the rest, she wore riders’ clothes distinguished only by a drabness that seemed deliberate: boots, trews, over-tunic, a Cape Dylee sidrin cloak — common west-country stuff, nothing quite matching. The hood of the sidrin covered her hair, and she seemed in no hurry to push it back. She rode a roan as gangling and strong-looking as herself, and behind her there followed a shaggy little black horse, not much bigger than a pony, and with the faraway yellow eyes of a carnivore. I have never seen a horse like that one.

She did not speak at first, but only sat her horse and regarded us. There was no friendliness in her bearing, nor menace exactly: nothing but that least spell-shimmer and a sense of dangerous exhaustion. Lukassa came quickly to stand beside me. I said, “What you see is yours,” which is a greeting from home. I cannot break myself entirely of using it, perhaps because it says something important about the people to whom I was born. Generous they are with the physical — known for it — but they keep a close watch on the invisible. One day I will just stop saying it.

“Siri te mistanye,” she answered me, and the back of my neck sparked coldly.

– Аз съм Нятенери – рече. – Дъщеря на Ломадис, дъщеря на Тирин.

Реших, че трябва да е от Южните острови, независимо от дрехите, защото само там жените проследяват произхода си по майчина линия. Гласът ѝ се връзваше, по-лек от моя и по-бавен, виещ се от една страна на друга там, където моят подскача нагоре-надолу.

– А ти си Морячката Лал, Лал-по-тъмно – заяви тя. – Другата не я познавам.

– Нито пък познаваш мен – рекох аз. Има две имена, които ползвам на път, и ѝ казах едното. – Защо ме вземаш за въпросната Лал?

– Коя друга жена би пътувала из тези безсърдечни земи? Камо ли тъмнокожа жена, на чието седло има скрита в бастун сабя? И защо тук, сред слепите хълмове, без път да я води – освен ако не следва зелена нощна диря, за да помогне на велик магьосник в още по-велика беда? – Тя се изсмя, когато я зяпнах, махвайки ми да мълча. – А и е по-известно, отколкото смяташ, че Лалкамсин-камсолал – почти уцели произношението – някога е била осиновената спътничка и ученичка на магьосника…

– Магьосника, чието име не се споменава – отрязах аз, и този път тя замълча. – Някои – продължих – го наричат Учителя; някои – Скрития; някои – просто Стареца. Аз го наричам… както го наричам. – Спрях се, бясна, задето за малко щях да ѝ кажа моето име за него, макар да не бях сигурна с какво щеше да навреди това. Единият ъгъл на устата ѝ леко потрепна.

– А аз винаги съм му казвала „Смеещия се“. Някой, който го познава колкото теб, може би ще разбере.

Тилът ми отново настръхна и за миг загубих дар слово. Смее се тихо, онзи магьосник, и рядко, ала така и не открих начин да не се смея с него. Смехът му е детски, силен и неподобаващ, и съвършено невеж за собствената си мощ; и е истинското сърце на онова, което е той. Именно този смях ме крепеше и пазеше по-добре, отколкото могат мечове и дракони, когато откриха къде съм и дойдоха за мен. Всеки, който знаеше това, познаваше и него. Нятенери преметна крак през седлото и зачака, повдигайки вежди.

– Слез – казах аз. – Добре си дошла.

“I am Nyateneri,” she said. “Daughter of Lomadis, daughter of Tyrrin.” Then I thought that she must be from the South Islands, clothes or no, because only there do the women take their descent through the mother’s line. Her voice suited this, being lighter than mine and slower, moving from side to side where mine goes up and down. She said, “And you are Sailor Lal, Lal-after-dark. This other I do not know.”

“Nor do you know me,” I said. There are two names I use when I journey, and I gave her one of them. “Why do you take me for this Lal?”

“What other woman would be traveling in this heartless country? Let alone a black woman with a swordcane at her saddle? And why here, in the blind hills, with no road to guide her — unless she were following a green night trail to the aid of a great wizard in greater trouble?” She laughed outright as I gaped, waving me to hush. “And it is better known than you may think that Lalkhamsin-khamsolal” — she almost had it correctly — “was once the adopted companion and student of the magician —”

“The magician whose name is not spoken,” I said, and that time she was silent. I said, “Some call him the Teacher; some, the Hidden One; some, just the Old Man. I call him — what I call him.” I stopped myself, angry because I had almost told her my own name for him, though what harm it would have done, I could not be sure. One corner of her mouth twitched slightly.

“And I have always called him the Man Who Laughs. One who knows him as you do may understand.” The back of my neck prickled once more, and I could not speak for a moment. He laughs quietly, that magician, and not often, but I never found a way to keep from laughing with him. It is a child’s laughter, loud and unseemly, and utterly innocent of its own power; it is the true heart of what he is. It was that laughter that held me and kept me safer than swords and dragons could have done when they found out where I was and came for me. Anyone who knew that knew him. Nyateneri swung a leg over the saddle and waited, raising her eyebrows.

“Get down,” I said. “You are welcome.”

Тъкмо ѝ помагахме да почисти и нахрани конете си, когато лисугерът последва носа си от дисагите. Нятенери моментално върза сребриста връв около шията му и ни го представи като близък приятел, неин спътник от дълги години. Лукаса направо се влюби в него; умоляваше да го носи навсякъде със себе си, хранеше го с остатъци и му пееше тъжни приспивни песни, докато той се изтягаше ухилен в ръцете ѝ. Аз пък гледах суровата подстрижка и се чудех що за манастир позволява на сестрите си да държат домашни лисици в килиите. Нятенери ме наблюдаваше как се чудя, докато Лукаса молеше ли молеше той да спи при нея само за тази вечер. Щом ѝ бе разрешено, тя го отнесе триумфално до одеялото си: той примига към нас над рамото ѝ, а Нятенери му викна на своя език, нещо остро и предупредително. Той се прозя, показвайки бели зъби и червен като рана език, и затвори очи.

– Няма да я нарани – рече Нятенери. Стоеше загледана в мен със странните си очи, мъгливосиви преди миг, преливащи в лавандулово с помръкването на здрача. – А сега?

– Как го срещна? И къде?

Този път се усмихна истински; зъбите ѝ почти не приличаха на лисичите.

– Също толкова далече и отдавна колкото теб. Единствената разлика е, че аз знам къде е.

Облегна се на речен камък, чакайки ме да предложа с благодарност да се съюзим.

– Има поне още една разлика между нас – рекох. – Аз не бягам от някой фанатизиран манастир, обявил награда за онзи, който ме върне към дадените обети. Би могла да си много неудобен спътник, освен досаден.

Стрелях напосоки, но за миг изражението на превъзходство изчезна, разкривайки погледа на жена, измъчена до ръба на безумието. Познавам този поглед. За първи път го видях в една кална локва.

Лицето ѝ се успокои преди гласа ѝ.

– За мен няма обявена награда, уверявам те. Никой не ме иска обратно, никъде по света. – Това дълго тяло, създадено за битки и бури, дори не бе трепнало до камъка.

– Момичето може да язди на товарния ми кон – така всички ще се движим по-бързо – рече тя. – И ще ти покажа пътя, още тази нощ, тъй че повече няма да се нуждаете от мен. След това изборът е твой.

Гледахме се известно време, застанали толкова тихо, че я чувах да диша, а тя – мен, и двете заедно чувахме как Лукаса още пее сънливо на лисугера. Накрая казах:

– Никога не съм го наричала другояче освен „моя приятел“.

We were helping her rub down and feed both horses, when the fox followed his nose out of the saddlebag. Nyateneri had a thin silver cord around his neck on the instant and introduced him to us as her familiar friend, her traveling partner of many years. Lukassa made much of him, begging to carry him everywhere, feeding him scraps and singing sad little lullabies to him as he lolled grinning in her arms. For myself, I studied that grim haircut and wondered what convent allowed its sisters to keep pet foxes in their cells. Nyateneri watched me wondering, while Lukassa asked and asked for him to sleep by her this one night. That granted, she carried him off in triumph to her blanket: he blinked back at us over her shoulder, and Nyateneri called to him in her own language, something sharp and warning. He yawned, letting us see his white teeth and wound-red tongue, and closed his eyes.

“He will not harm her,” Nyateneri said. She stood looking at me out of her strange eyes, mist-gray a moment before, shading into near-lavender as the twilight faded. She said, “And now?”

“How do you know him? And from where?” This time she smiled truly, her teeth just a little like the fox’s teeth. “From as far away and long ago as you do. The only difference is that I know where he is.”

She leaned against a boulder, waiting for me to propоse gratefully that we join forces. I said, “There is at least one other difference between us. I am not in flight from some fanatic convent, with a bounty waiting for whoever returns me to my vows. You could be a highly inconvenient companion, as well as an irritating one.” It was a wild shot, but for just an instant her superior air trailed away, leaving behind the look of a woman on a rack one turn away from madness. I know that look. I saw it in a puddle of muddy water, the first time.

Her face recovered before her voice did. “There is no bounty on me, I promise you that. No one wants me back, anywhere in the world.” That long body, made for wars and winters, had not so much as twitched against the stone. She said, “The girl can ride my packhorse — we’ll all make better speed that way. And I will tell you the road, this very night, so that you will have no further need of me. After that, the choice is yours.”

We looked at each other for some time, standing so quietly that I heard her breathing, as she did mine, and both of us heard Lukassa still singing sleepily to the fox. At last I said, “I have never called him anything but my friend.”