– Колкото си щеш – казах, малко рязко. Явно наистина остарявам, след като едно обикновено „благодаря“ започва да значи повече за мен от епични дирения за една или друга залутала се принцеса, дори когато героят наистина има най-очарователния чифт крака за двайсет години във всяка посока. – Черна жена – той кимаше нетърпеливо – и високо кафяво създание, порода воин.

Предполагам, че беше дребнаво от моя страна, само че Росет вече се извръщаше с влажни очи само при мисълта за тях, а сега и този, и изведнъж всичко ми се видя дразнещо. Ще да е, задето точно тая история съм я играла твърде много пъти, дума да няма.

– Името ми е Лизонже – рекох, – а персоната, която те храни, е Росет. Можеш ли да ни кажеш своето име?

– Тикат – отвърна той и отново заспа. Тригвалин, нашият актьор по младежките роли, понечи да му даде бренди, но го спрях. Прави си го сам и има градове и цели провинции, където не можем да се върнем заради щедростта му.

– Може да остане в плевника с теб – рекох на Росет. – Ханджията няма да разбере.

“Tikat,” he said, and went to sleep again. Trygvalin, our juvenile, began giving him brandy, but I made him stop. He makes the stuff himself, and there are towns and entire provinces we can’t return to because of his openhandedness. I said to Rosseth, “He can stay in the loft with you. The landlord won’t know.”

Росет само ме погледна.

– Карш винаги разбира – каза той.

Тикат се събуди и обяви:

– Аз съм от… – и назова място, което посмъртно не бих могла да повторя. – Дошъл съм за Лукаса.

Тъй просто. През цялото време, докато го вкарвахме в конюшнята, събличахме му дрехите – имаше дълбоки драскотини и отворени рани по цялото си клето тяло, а някои от онези дрипи бяха залепнали за него от собствената му засъхнала кръв – и го миехме колкото можехме, той продължаваше да повтаря: „Кажете на Лукаса, че съм дошъл за нея.“ Със сигурност бе дошло отдалеч, това селско дете.

– Ще трябва да кажем на Карш – рече Росет.

– Момчето няма пари – отвърнах. – Няма нищо освен коня си и малко плът. Мислиш ли, че това ще стигне на господаря ти?

От памти века играем в Коркоруа и спим в същата тази конюшня, а още презирам онзи отпуснат дебелак. Не е крадец – което е абсолютно единствената причина да отсядаме тук – но добродетелите му свършват дотам, доколкото знам. У него няма въображение, няма щедрост и определено няма никакво милосърдие. Би дал най-добрите си стаи на семейство скорпиони – ако могат да платят, – нежели да подслони един безпаричен странник под най-прокапалия си покрив до нужника. Всеки познава Карш.

– Нужен му е още един чифт ръце точно сега – рече Росет. – Има три различни групи, които идват на пазар и вероятно ще са с нас за седмица, може би две. Ще са повече,отколкото Маринеша може да поеме сама, а аз самият ще съм твърде зает да ѝ помогна. Ако може да работи, дори малко, мисля, че мога да говоря с Карш.

– Мога да работя – каза Тикат. Опита се да стане и за малко да успее. – Но само докато Лукаса се върне, защото тогава ще си идем заедно вкъщи. – Тъй просто и ясно.

Rosseth said, “We will have to tell Karsh.”

“The boy has no money,” I said. “He hasn’t got anything but his horse and a bit of flesh. Do you think that will be enough for your master?” Time out of mind, we’ve played Corcorua and lodged in this same stable, and I still despise that slouching fat man. He’s no thief — which is absolutely the only reason we stay here — but his virtues end right there, as far as I know. There’s no imagination in him, no generosity, and certainly no charity. He’d give his best room to a family of scorpions — if they could pay — before he lodged one penniless wanderer under his leakiest outhouse roof. Everybody knows Karsh.

“He needs another pair of hands just now,” Rosseth said. “We’ve three separate parties coming to market and likely to be with us for a week, maybe two. It will be more than Marinesha can handle alone, and I’ll be too busy myself to help her. If he can work, even a bit, I think I could talk to Karsh.”

Tikat said, “I can work.” He tried to stand up, and very nearly made it. “But only until Lukassa comes back, because then we will go home together.” Simple and clear as that.

После Дардис дойде при мен да ми изсумти „Репетиция след пет минути“ и изфиряса, преди да се намъкна между ребрата му и да му кажа какво мисля за това. Двайсет години води трупата, играе злия лорд Хасиданя на всеки кръстопът от пристанище Гранач до Дурлините възвишения, а още се ужасява да не си забрави репликите в последното действие, както стана онзи път в Лимсати. Което означава, че ние сме прокълнати, представи си, да репетираме ли репетираме онази окаяна стара драма всеки свободен миг, най-вероятно до края на дните си. И все пак, това ми даде добра причина да спра да спя с него – по-добре сънищата на Росет, по-добре коне с газове, отколкото онези реплики в ухото ми посред нощ – и оттогава, вярвам, сме много по-добри приятели. Странно как се подреждат тези неща.

Росет издърпа туниката върху главата на Тикат и ми кимна да вървя.

– Отивай – каза, – всичко е наред – ще го оставя да си почине за малко, а после ще идем и ще видим Карш. Всичко е наред.

Когато погледнах назад от вратата на конюшнята, момчето беше седнало, опитваше се отново да се изправи и се оплиташе в онези благословени крака като новородено блатно козле, което вече знае, че трябва да проходи точно сега или да умре. Според моя опит няма човек на света, мъж или жена, който да заслужава подобна преданост – но ето нà, както ти рекох, аз си знам само репликите, та туй то.

Rosseth pulled the tunic over Tikat’s head and nodded me away, saying, “Go on, it’s all right — I’ll let him rest awhile, and then we’ll go and see Karsh. It’s all right.” When I looked back from the stable door, the boy was sitting up, trying again to stand and getting tangled up in those blessed legs, like a newborn marsh-goat that already knows it has to walk right now or die. In my own experience, there’s not a soul in the world, male or female, worth that kind of devotion — but there, as I told you, all I know is my lines, so there you are.