Из „Справедливост“, Дейвид Брин

Из „Справедливост“ / Justice

Роланд скоро откри с какво можеха да помогнат новобранци в такава мисия.

„Естествено“ – помисли си той, примирявайки се, че едва е подушил дълбините на изтощението, което му готвеха Мироопазващите сили. Докато теглеха шейсеткилограмови бивници нагоре по стръмната рампа, той и редник Шмид знаеха, че са важни парченца от добре смазана, високоефективна, бързореагираща сила, чиито световни задължения се простираха от полюс до полюс. Ролята им не беше тъй бляскава като на полевите инспектори, бродещи из Сибир, Синцзян и Уайоминг, контролиращи съглашения за контрол на въоръженията. Или на малцината смелчаги, които пазеха гневни опълченци в Бразилия и Аржентина да не се хванат за гушите. Или дори на офицерите, които щяха да опишат и заведат тазвечерната плячка. Но все пак, както ефрейтор Ву все им повтаряше, има и служба, която включва само сумтене и пот.

Роланд се опитваше да не показва, че му е неловко да работи с Шмид. Все пак високият кльощав алпиец още не е бил роден, когато Швейцарската война е опустошила по-голямата част от Централна Европа, пък и никой не си избираше откъде е. Роланд се постара да го приеме като западноавстриец и да забрави миналото.

А и Шмид със сигурност говореше английски добре. Всъщност по-добре от повечето стари дружки на Роланд в Блумингтън.

Roland soon discovered just what use recruits were on a mission like this.

Sure enough, he thought, resigned that he had only begun plumbing the depths of exhaustion the Peacekeeping Forces had in store for him. Hauling sixty-kilo tusks up the steep ramp, he and Private Schmidt knew they were important pieces in a well-tuned, highly efficient, rapid-deployment force whose worldwide duties stretched from pole to pole. Their part was less glamorous than the on-site inspectors prowling Siberia and Sinkiang and Wyoming, enforcing arms control pacts. Or the brave few keeping angry militias in Brazil and Argentina from each others’ throats. Or even the officers tagging and inventorying tonight’s booty. But after all, as Corporal Wu told them repeatedly, they also serve who only grunt and sweat.

Roland tried not to show any discomfort working with Schmidt. After all, the tall, skinny alpine boy hadn’t even been born yet when the Helvetian War laid waste to much of Central Europe, and anyway you couldn’t exactly choose your background. Roland made an effort to accept him as a native of “West Austria”, and forget the past.

One thing, Schmidt sure spoke English well. Better, in fact, than most of Roland’s old gang back in Bloomington.

– Къде ги мъкнат тия неща? – обърна се партньорът му към пилота на един от мини-цепите, докато си вземаха двеминутна почивка.

– Имат си складове по целия свят – отвърна шведският подофицер. – Ако ви разкажа за тях, няма да ми повярвате.

– Пробвай ни – подкани го Роланд.

Сините очи на летеца се загледаха някъде надалече.

– Вземете каквото сте намерили в тази гробница, и го умножете хиляда пъти.

– Да ми го…! – въздъхна Шмид. – Ама…

– О, някои от тия неща няма да идат на склад. Слоновата кост например. Ще ѝ сложат маркерни изотопи, така че всяко парче да е химически уникално, и ще я продадат. Зоо-ковчезите в днешни дни, така или иначе, събират слонските бивници, както и африканските паркове, така че животните да не изкореняват дървета и да не привличат бракониери. Полицията се е появила твърде късно да спаси това приятелче – той потупа бивника до него. – Уви.

– Ами другите неща? Кожите? Обувките? Шибаните рога на прах?

Пилотът сви рамене.

– Не могат да ги продадат. Така просто ще легализират носенето и използването на тия работи. Създават търсене, сещате се. Не могат и да ги унищожат. Как можеш да изгориш такива красиви неща, струващи милиарди? Понякога водят училищни групи в складовете, та децата да видят какво е истинско зло. Но най-често всичко просто си седи там и се трупа. – Пилотът се огледа. – Обаче имам една теория. Мисля, че знам истинската причина за складовете.

– Да? – Роланд и Шмид се наведоха напред, готови да чуят тайната му.

– Извънземни! – каза пилотът, прикривайки уста с ръка. – Ще ги продадат на извънземни от космоса.

Роланд простена. Шмид отвратено се изплю на земята. Разбира се, че истинските войници щяха да ги третират така. Но беше унизително да ги взимат на подбив толкова открито.

“Where are they hauling this stuff?” his partner asked the pilot of one of the mini-zeps as they took a two-minute breather.

“They’ve got warehouses all over the world,” the Swedish non-com said. “If I told you about them, you wouldn’t believe me.”

“Try us,” Roland prompted.

The flier’s blue eyes seemed to look far away. “Take what you found in that tomb and multiply it a thousand fold.”

“Shee-it,” Schmidt sighed. “But…”

“Oh, some of this stuff here won’t go into storage. The ivory, for instance. They’ll implant label isotopes so each piece is chemically unique, then they’ll sell it. The Zoo Arks harvest elephant tusks nowadays anyway, as do the African parks, so the beasts won’t tear up trees or attract poachers. That policy came too late to save this fellow.” He patted the tusk beside him. “Alas.”

“But what about the other stuff? The furs. The shoes. All that powdered horn shit?”

The pilot shrugged. “Can’t sell it. That’d just legitimize wearing or using the stuff. Create demand, you see.

“Can’t destroy it, either. Could you burn billions worth of beautiful things?

“Sometimes they take school groups through the warehouses, to show kids what real evil is. But mostly it all just sits there, piling up.”

The pilot looked left and right. “I do have a theory, though. I think I know the real reason for the warehouses.”

“Yes?” Roland and Schmidt leaned forward, ready to accept his confidence.

The pilot spoke behind a shielding hand. “Aliens. They’re going to sell it all to aliens from outer space.”

Roland groaned. Schmidt spat on the ground in disgust. Of course real soldiers were going to treat them this way. But it was embarrassing to have been sucked in so openly.

– Мислите, че се шегувам? – попита пилотът.

– Не, мислим, че си луд.

– Възможно е, момчета – ухили се криво той. – Но само си помислете! Въпрос на време е да се свържат с нас, нали? Изследваме небето от цял век. И през цялото време пълним космоса с нашите радио, телевизионни и инфонет сигнали. Рано или късно някой космически кораб трябва да се отбие. Логично, нали?

Роланд реши, че единственият безопасен отговор ще е да зяпа мълчаливо. Предпазливо гледаше сержанта.

– Така че според мен е това: Космическият кораб много вероятно ще е търговски съд… тръгнал на дълъг, предълъг курс като онези клипери от старите времена. Ще спрат тук и ще искат да купуват неща… но не какви да е. Трябва да бъдат леки, преносими, красиви и абсолютно уникални за Земята. Иначе защо да си правят труда?

– Но тези неща са боклучарна контрабанда! – възкликна Роланд, сочейки към стоките, натрупани в товарния отсек.

– Хей! Вие двамата! Почивката свърши! – От рампата ги викаше ефрейтор Ву. Той посочи назад с палец, после се завъртя и тръгна обратно към катакомбата. Роланд и партньорът му се изправиха.

– Но точно в това е красотата! – продължи пилотът, сякаш не беше чул. – Виждате ли, законите на КМТЗВ1 правят всичките тези неща незаконни, за да няма пазар за избиването на застрашени видове. Но да го пробутат всичкото на извънземни търговци, няма да създаде пазар! Единична сделка, схващате ли? Идват веднъж и после си тръгват, завинаги. Изпразваме складовете и купуваме земя за нови резервати. – Той разпери ръце, все едно питаше какво би могло да е по-смислено.

Шмид отново се изплю, промърморвайки ругатня на швейцаро-холандски.

– Хайде, Сентериус, да вървим.

Роланд го последва бързо, като само веднъж хвърли поглед през рамо към ухиления пилот, чудейки се дали човекът е луд, брилянтен или просто страхотен съчинител на малоумщини.

Най-вероятно и трите, реши най-накрая, и ускори крачка през остатъка от пътя. Все пак приказките си оставаха приказки, докато ефрейтор Ву беше напълно осезаема реалност.

“You think I’m kidding?” the pilot asked.

“No, we think you’re crazy.”

That brought a wry grin. “Likely enough, boy. But think about it! It’s only a matter of time til we’re contacted, no? They’ve been searching the sky for a hundred years now. And we’ve been filling space with our radio and TV and Data-Net noise all that time. Sooner or later a starship has to stop by. It only makes sense, no?”

Roland decided the only safe reply was a silent stare. He watched the non-com warily.

“So I figure it’s like this. That starship is very likely to be a trading vessel… out on a long, long cruise, like those clipper ships of olden times. They’ll stop here and want to buy stuff, but not just any stuff. It will have to be light, portable, beautiful, and totally unique to Earth. Otherwise, why bother?”

“But this stuff’s dumpit contraband!” Roland said, pointing to the goods stacked in the cargo bay.

“Hey! You two! Break’s over!” It was Corporal Wu, calling from the ramp. He jerked his thumb, then swivelled and strode back into the catacomb. Roland and his partner stood up.

“But that’s the beauty of it!” the pilot continued, as if he hadn’t heard. “You see, the CITES rules make all these things illegal in order so there won’t be any economic market for killing endangered species.

“But fobbing it all on alien traders won’t create a market! It’s a one stop deal, you see? They come once, then they are gone again, forever. We empty the warehouses, and spend the profits buying up land for new game preserves.” He spread his hands as if to ask what could be more reasonable.

Schmidt spat again, muttering a curse in Schweitzer-Deutsch. “Come on Senterius, let’s go.” Roland followed quickly, glancing only once over his shoulder at the grinning pilot, wondering if the guy was crazy, brilliant, or simply a terrific sculptor of bullshit.

Probably all three, he figured at last, and double timed the rest of the way. After all, fairy tales were fairy tales, while Corporal Wu was palpable reality.

Написа: David Brin, 1990
Преведе: Елица Баховска, 2015
Редактира: Калин М. Ненов, 2015

1 Конвенция за международна търговия със застрашени видове – б.пр.

1 thought on “Из „Справедливост“, Дейвид Брин

  1. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: Малкото четене

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.