Приказки за Юнаци и злодеи:
чистеща

Или: За провала на Фантомас Халосия

 – Имало едно време двама другари: Джибри Гидия и Фантомас Халосия.

Джибри Гидия и Фантомас Халосия, заедно с други другари, градели джибрийница. Ала не някоя от обикновените и познатите, ами нова-невиждана, различаваща се и разлика правеща. Джибрито от тая джибрийница, вместо да опиянчва людете, ги опивало – да вършат юначни дела. (И Юнакински също.) Вместо да ги приспива с топлика си, разгаряло ги с жарта си. Била славна джибрийница, в още по-славно време. И дори – дваж по-славно: защото людете го наричали мрачно. А славата – знаят всички мъдри мъже на Конфед’ия – блести най-ярко в мрака…

Градили Гидия, Фантомас и верни другари джибрийницата: година, две – и дошла третата. А с третата година дошло и злото. Злодейство нечуто, злодеяние невидяно…

– Ако тоя глас те мори, опитай и с твоя си. Аз всякак те слушам.

– Знам, Юне. Ще карам нататък:

(… Те дали си дават сметка какво значи „нечуто“ и „невидяно“? Какво крият тия хлъзгави, многомерни думи?)

– … Всеки ще чуе и ще отсее нужното му. Карай нататък.

– В тая трета година, право насред сърцето на джибрийницата, избуяло цветето недоволниче. Виждали сте го всички: мъничко, сивичко, свитичко – докле не се напои с трупано раздразнение, с премълчани не-бива-да-се-мълчат. Тогава аленият му цвят зейва като Райко, който тъкмо се вдига над морската шир, блъвва камшици от огън като Райко, когато Райко протубенсира…

–

– (Мдам, тук май заорахме в забавното вместо в зловещото…?)

– Все е хубаво. Слушам те.

– Не се смейте и не подхилквайте се, сбрани конфед’яни. И ти там, момченце – виждам те и те чувам… Когато зашибат ония ми ти камшици, изобщо няма да ви е смях. Белезите им парят и чернеят в душата – и чернят душата – дълго-предълго. Понякога – повече от година…

Та:

Между Фантомас, Гидия и верни другари узряло недоволничето. Гидия, както и да го гледаме, не бил лесен. Искал да случва добро джибри – ала не искал сам да го случва. Не искал никого да насилва – ала не искал да ги оставя все нему да се надяват и чакат. А случело ли се да остане сам да тегли колата – усмихвал се, често дори им разправял, че тъй не бива и защо не бива така – ала сърцето му се присвивало и съсухряло. Завойче подир завойче.

И най-сетне, когато сърцето му не можело повече – нежели съвсем се спаружи и пусне навън Луд Гидия, Гидия Бесния – отишъл Гидия при Слава Безсмъртния, та му рекъл:

„Слушай що, друже, човеко насред човеците. Знаеш каква мъка ме мъчи: плакал съм я пред теб не еднаж. Даваш ли сега да разтурим джибрийницата? Ама не така, като предния път. Той, предният път, беше закачка и малка проверчица – кой я гледа, тая наша джибрийница; кой я следи отближе, и в делник, и в празник, и внимава да не я връзлети нещо зло; кой, в крайна сметка, се вълнува от нея. Не като оня път, не. Тоя път, предлагам ти, нека да я разтурим за кратко – колкото да помислят и да премислят верни другари. Искат ли да продължат да градят – да градим – заедно? Или други неща, други дела са им по-важни, а в градежа стоят по инерция? А инерцията, Слава-приятелю, е могъща сила, и могъщо убива…“

Сигурно щял да му каже и повече – била му се насъбрала приказка цял километър, и не от хубаво, – но Слава кимнал, погледнал го с бистрите сини очи и се разбрали.

И месец по-после разтурили джибрийницата.

А седмица подир туй я събрали наново…

– Ако е нужна, дай си почивка. Аз съм тук, с тебе. С тебе ще съм докрая.

– Нека пийна глътка вода. Спомените ме пресушават, а от сухи устни боли глава…

– Заповядай.

– М. Ммммм…

… Докъде я бяхме докарали?

– До сбирането на нова джибрийница.

– Аха!

В новата джибрийница, значи, дошли нови Юнаци, дошли и от старите. А някои от старите не дошли.

Сред тях, недошлите, бил и Фантомас.  Не дошъл Фантомас, а друго сторил: изписал един лист със слова – дълъг лист, гъсто изписан – и го провесил на вратника си. Който мине оттам и желае – да прочете. Който не мине ил’ не желае – да не чете.

Гидия, като посвършил масата нови задачи около новата джибрийница, като се уверил, че новите юначини се справят добре и без помощ, си взел една нощ за лични дела и в нея нощ минал и покрай вратника на Фантомас, и покрай вратниците на други другари, които не знаел как точно я карат в оня момент. Стигнал Гидия до вратника на другаря си и що да види? Лист със слова – дълъг, гъсто изписан. А най-отгоре се мъдри заглавие:

„За провала на джибрийницата и Джибри Гидия“

В оня миг, сърцето Гидиево се свило, насмалко да секне. Спаружило се съвсем… а от бръчките му надигнал глава Бесния, изблъскал Безпомощния, изпружил се пред фермана Фантомасов и взел да чете.

Какво точно пишело там, какво прочел Бесния и какво разбрал – са три, досещате се, различни неща, пък ако някой Мъдрец нявга ви каже, че ще се върне в билòто и ще го провери точно… внимавайте с тоя Мъдрец. На мен ми звучи като Истерик.

Какво запомнил Гидия обаче, мога и аз да ви кажа. Доволно точно.

Гидия – пишел Фантомас – е диване, хайлазин и маргъзул…

–

– (… Нали? Чакай обаче, че ще си забравя приказката…)

… понеже:

1) постоянно опищява ушите на другите колко е важно не само да секат гори, като разчистват терен за зарзавата, от който се прави джибрито

(… все едно знам аз от какво се прави джибри…)

–

– … ами и да садят нови гори. Постоянно им натяква принципа „Не взимайте повече, отколкото давате“. Обаче! Какво дава самият Гидия? Вдигнал ли се е веднъж той, пък да тръгне, пък да поведе и останалите накъмто сеитбата на гора? То това, неговото, не е „залесявания“, ами „залъгвания“. И по-лошо – от най-лошите: самозалъгвания…

(Тук и последните остатъци от сърчицето Гидиево се стопили, изтекли заедно със спомените за всите горосеитби, в които стопанинът му бил взимал участие, давал сили. А Бесния тръскал глава, риел с копита и чаткал зъби, представяйки си как ще рита и тъпче Фантомас, като му падне в обхвата.)

2) … имало. Имало и три, и четири, и пет, и… много – но те не останали ярко у Гидия. За да останат ярко, трябвало сърце да ги помни. А, ако ме разбрахте добре, сърцето в оня момент умряло и си заминало. Незадължително в тоя ред.

– Може ли?

– Ъм… давай.

– Тези „две“ и „три“, и така нататък – сигурен ли си, че сред тях няма нещо важно? Или поне – че никое не е по-важно от „едно“?

– Не съм сигурен. Сигурен съм само, че „едно“ го помня най-силно, най често ме навестява през тая година и нещо. Струва ми се, че то е най-симптоматичното… уф, пак стигнах до тая дума. Така или иначе, то е, от което още боли, и кара Бесния да надига глава, да протяга копита… То е, Юне.

– Разбирам. Искаш ли… рамо?

– Не, имам сили още… Но те обичам, за рамото и… да. Знаеш.

–

А после?

– После… Не, не после. Още сме в оня момент.

В оня момент, Бесния – който, освен да рие, да бие и рита, с копита, и да мисли умеел

(сега като се замисля, разликата на Бесния с Благия била в умението да си представиш как се чувства човекът отсреща… но да не се отплесваме в точно тая посока)

– Все пак си дай и за нея време. Когато имаш.

– Шъ, другарко Мъдрец! (Мъдрице?) Да не са ви повишили в чин, без да усетя?

– Остави сега ти другарка си. Кажи за Бесния, в оня момент.

– Бесния си ги мислел такива:

„Абе, чукундурт тиквеников, ти къде си блял през тез три години, дето градихме джибрийницата съвместно? Ни веднъж ли не чу Гидия да казва: Като нещо не ви харесва – запретнете ръкави и поправете го! Не загря ли, тилилейска кратуно, че всеки от вас – включая тебе – има силата, има възможността да променя? Всичко! Или и ти, сушав поройнико, си поредният търтей, дето чака друг да му прави меда? Друг да му хване ръчицата и да го отведе в Обетованата земя – в Земята на най-сладкото джибри? Бива ли да си толко тъп, че три години да не сгрееш какво ви разправя Гидията? Бива ли, а?

Или това тук – Бесния махнал с ръка към фермана – е поредното ти халосване? Тая последната част, дето разправяш как не бива никой да се кичи с кичово име като „Гидия“ (а да вземе някое далеч по-вдъхващо уважение… Гъдьо, например) – тя аслъ кат халосване си звучи… Добре ме халоса ти, няма що.”

Набеснувал се Бесния, по някое време даже взел да се смее (Гидия и Гъдьо, хахахаха!). Сетне се завъртял на копита и отпрепуснал към следващата другарска врата.

Дотук – добре. Такова де… зле. Май? Ама идело по-зле.

– Сега… искаш ли рамо?

– Колкото да склопя очи, да. И малко да ми се избистри главата…

… Така.

Фантомас Халосия не се върнал повече да гради джибрийницата. Макар че джибрийницата оставала гостоприемно отворена – не само към него, към всички Юнаци, та даже и към злодеите. (Да не дискриминираме… нали тъй ни учат в Конфед’ия?)

Не потърсил повече и по-близък, пряк контакт с Гидия. Защо – Гидия не знаел. И преди да ме питате: „А защо не питал? Толко тъп ли е бил?“ – веднага ще ви издам: Защото Гидия бил презает – да помага на новите юначини в джибрийницата; остатъчно уморен – от трупалите се дрязги преди това; и огорчен, по човешки – когато допуснел, че писаното върху вратцата на Фантомас не било халосия, ам истина в чист вид. „Да дойде той да ме търси – мислел си Гидия през ден или два. –  Писна ми все от мене да тръгва инициативата.“ А Бесния се поддавал зад рамото му и тръскал грива озъбено.

(Интересно… що ли щяло да стане, ако Фантомас наистина бил отишъл при Гидия, по своя, какво беше, инициатива? На вас не ви ли е интересно?)

Гидия, значи, не търсел Фантомас за сгледа между двама човеци, и Фантомас не търсел Гидия.

Но то не значи, че нийде не се засичали.

Джибрийницата си имала заден двор

(Понякога ме боли глава от тия притчи. Такова напъване е, понякога, да измислиш еквивалента на всичко нужно – а дали читателите ще го схванат и разтълкуват? Понякога ми иде да бягам и да пищя, като чуя какво са схванали читателите…)

– Но това май ще е за друга приказка…

– … която ще им разкажем друг път. Да. Айде обратно в джибрийницата и задния ѝ двор

… в който юначините се сбирали да отмарят, да лафмухабетят и изобщо, да им е хубаво, сред хубави хора.

Фантомас и Гидия се засекли именно там. Там било последното им засичане.

И било засичане като… между два парни валяка.

(Валяците измислихме ли ги вече?)

–  Нататък.

– Слушам! Така де… ти слушаш.

А времето ни почва да свършва… Айде малко по-стегнато, тогава.

(Обаче, Юне, да знаеш… бързането убива. Ако се върна към цялата оная история и се замисля какво и колко много е утрепало, пустото бързане…

Нататък.)

Засекли се Фантомас и Гидия, напраскали се един в друг както умеят само двама човеци със силно вътрешно чувство за справедливост (и без много-много чувство за съпреживяване – поне в оня момент), разменили от ония думи, дето щях да кажа, че е по-добре да не бъдат разменяни, ако туй не беше ужасно клише, разменяли ги още няколко пъти (та Гидия все повече чувствал, че това не е временна, на момента болежка, ами… истина?) и накрая Фантомас си тръгнал, а Бесния гледал подире му и пръхтял, и в главата му пушело. Следното:

Ти, Фантомасе, си предател, а не приятел.

Приятелят никога не оставя приятеля точно след като му е казал кривиците. Приятелят остава със приятеля, за да му помогне да си изправи кривиците.

Още толкова имам да ти разправям, Фантомасе… но не знам дали ще ме чуеш, някога. Защото след това, което написа и което направи, не знам дали въобще си ме слушал.

Но поне това чуй: Ако си желал да ме заболи – заболя ме. И по-лошо – стана нещо, което съм сигурен, че не си желал. Загубих парче от доверието си – в приятелите и в хората като цяло. И понеже ми беше близък – много близък – парчето беше голямо.

Сега си отглеждам ново – нови парчета, с всяко ново приятелство. Ама знам, че точно като онова, нашето си, повече няма да имам. И както един Кал си замина към Кей-пакс, друг Кал си замина, когато изгубих онова парче. Когато един от най-близките ми човеци си тръгна предателски, не приятелски.

И – ако още си тук; ако вие, които слушате тая приказка, още не сте избягали – аз те мразя. Мразя, задето е трябвало да извръщам поглед, когато случайно се засечем някъде. Мразя, ако ми се наложи да се преструвам, че не те познавам и другия път. (Да се преструвам? Че аз познавам ли те наистина? Ти мен?) Мразя, че открих точно по тоя начин какво е да мразя човек. Защото човеченцата – като Богданов, и Табаков, и незнайните „юначаги“, дето осмукаха парите в „Пингвините“ – не мога да мразя. Те не го заслужават, това наситено, траещо чувство. Но онези, които са стигали толкова навътре в мен, с които сме общували душа о душа – те…

Аз… не мога повече. Вече не искам. И сега, когато мина един Край на света, аз ще сложа друг. Хайде, Кале – казвам си тия дни – нали все разправяш как от всеки от нас зависи къде ще сложи край, ще почне ново начало? Нали – хили се черепът в „Последния еднорог“ – няма верен час, освен онзи, който ударим ние самите? Хайде, Кале – можеш ли да удариш камбаната на тая омраза? Може ли тая омраза да ритне камбаната?

Не зная. Но ето – засилвам се, вдигам копитата си за къч, и…

 

 

 

… Е, Юне? Още нещо, има ли нужда? Дали… не прекалих?

– Да пре-Кал-иш? Еха! Ето нещо, което наистина искам да ми покажеш, един ден…

Но не сега. Сега, Кале, искам да затвориш очи, да отпуснеш глава – върху рамото ѝ, на нея, която чака до тебе – и да усетиш каквото… усетиш.

Усетиш ли го – значи си продължил.

А аз, тихичко-тихичко, ще изляза оттук, ще ви оставя да бъдете двамата – сами, несамотни. И няма да закачам ни един от хилядите въпроси, които приказката ги премълча.

Аз съм Приятел, Кале. Знаеш какво значи… да?

И ви обичам – каквито сте, каквито тепърва решите да бъдете.

Приятел, Кале.

Обичам ви.