Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

– Колкото си щеш – казах, малко рязко. Явно наистина остарявам, след като едно обикновено „благодаря“ започва да значи повече за мен от епични дирения за една или друга залутала се принцеса, дори когато героят наистина има най-очарователния чифт крака за двайсет години във всяка посока. – Черна жена – той кимаше нетърпеливо – и високо кафяво създание, порода воин.

Предполагам, че беше дребнаво от моя страна, само че Росет вече се извръщаше с влажни очи само при мисълта за тях, а сега и този, и изведнъж всичко ми се видя дразнещо. Ще да е, задето точно тая история съм я играла твърде много пъти, дума да няма.

– Името ми е Лизонже – рекох, – а персоната, която те храни, е Росет. Можеш ли да ни кажеш своето име?

– Тикат – отвърна той и отново заспа. Тригвалин, нашият актьор по младежките роли, понечи да му даде бренди, но го спрях. Прави си го сам и има градове и цели провинции, където не можем да се върнем заради щедростта му.

– Може да остане в плевника с теб – рекох на Росет. – Ханджията няма да разбере.

“As many as you have,” I said, a bit shortly. I must be getting old, when an ordinary “thank you” begins to matter more to me than epic quests after some mislaid princess or other, even when the hero does have the most charming pair of legs for twenty years in any direction. “A black woman” — he was nodding impatiently — “and a tall brown creature, a warrior sort.” Petty of me, I suppose, but there was Rosseth already turning puppy-eyed at the mere thought of them, and now this one, and it was all suddenly irritating. Comes of playing this same story far too many times, doubtless. I said, “My name is Lisonje, and the person feeding you is Rosseth. Can you tell us your name?”

“Tikat,” he said, and went to sleep again. Trygvalin, our juvenile, began giving him brandy, but I made him stop. He makes the stuff himself, and there are towns and entire provinces we can’t return to because of his openhandedness. I said to Rosseth, “He can stay in the loft with you. The landlord won’t know.”

Росет само ме погледна.

– Карш винаги разбира – каза той.

Тикат се събуди и обяви:

– Аз съм от… – и назова място, което посмъртно не бих могла да повторя. – Дошъл съм за Лукаса.

Тъй просто. През цялото време, докато го вкарвахме в конюшнята, събличахме му дрехите – имаше дълбоки драскотини и отворени рани по цялото си клето тяло, а някои от онези дрипи бяха залепнали за него от собствената му засъхнала кръв – и го миехме колкото можехме, той продължаваше да повтаря: „Кажете на Лукаса, че съм дошъл за нея.“ Със сигурност бе дошло отдалеч, това селско дете.

– Ще трябва да кажем на Карш – рече Росет.

– Момчето няма пари – отвърнах. – Няма нищо освен коня си и малко плът. Мислиш ли, че това ще стигне на господаря ти?

От памти века играем в Коркоруа и спим в същата тази конюшня, а още презирам онзи отпуснат дебелак. Не е крадец – което е абсолютно единствената причина да отсядаме тук – но добродетелите му свършват дотам, доколкото знам. У него няма въображение, няма щедрост и определено няма никакво милосърдие. Би дал най-добрите си стаи на семейство скорпиони – ако могат да платят, – нежели да подслони един безпаричен странник под най-прокапалия си покрив до нужника. Всеки познава Карш.

– Нужен му е още един чифт ръце точно сега – рече Росет. – Има три различни групи, които идват на пазар и вероятно ще са с нас за седмица, може би две. Ще са повече,отколкото Маринеша може да поеме сама, а аз самият ще съм твърде зает да ѝ помогна. Ако може да работи, дори малко, мисля, че мога да говоря с Карш.

– Мога да работя – каза Тикат. Опита се да стане и за малко да успее. – Но само докато Лукаса се върне, защото тогава ще си идем заедно вкъщи. – Тъй просто и ясно.

Rosseth just looked at me. He said, “Karsh always knows.” Tikat woke up and announced, “I am from —” and he named a place I couldn’t repeat to save myself. “I have come for Lukassa,” simple as that. All the time we were getting him into the stable, easing his clothes off — there were deep scratches and open sores all over his poor body, and some of those rags were stuck to him by his own caked blood — and washing him as well as we could, he kept saying it, “Tell Lukassa I have come for her.” He’d certainly come the long way around, that country child.

Rosseth said, “We will have to tell Karsh.”

“The boy has no money,” I said. “He hasn’t got anything but his horse and a bit of flesh. Do you think that will be enough for your master?” Time out of mind, we’ve played Corcorua and lodged in this same stable, and I still despise that slouching fat man. He’s no thief — which is absolutely the only reason we stay here — but his virtues end right there, as far as I know. There’s no imagination in him, no generosity, and certainly no charity. He’d give his best room to a family of scorpions — if they could pay — before he lodged one penniless wanderer under his leakiest outhouse roof. Everybody knows Karsh.

“He needs another pair of hands just now,” Rosseth said. “We’ve three separate parties coming to market and likely to be with us for a week, maybe two. It will be more than Marinesha can handle alone, and I’ll be too busy myself to help her. If he can work, even a bit, I think I could talk to Karsh.”

Tikat said, “I can work.” He tried to stand up, and very nearly made it. “But only until Lukassa comes back, because then we will go home together.” Simple and clear as that.

После Дардис дойде при мен да ми изсумти „Репетиция след пет минути“ и изфиряса, преди да се намъкна между ребрата му и да му кажа какво мисля за това. Двайсет години води трупата, играе злия лорд Хасиданя на всеки кръстопът от пристанище Гранач до Дурлините възвишения, а още се ужасява да не си забрави репликите в последното действие, както стана онзи път в Лимсати. Което означава, че ние сме прокълнати, представи си, да репетираме ли репетираме онази окаяна стара драма всеки свободен миг, най-вероятно до края на дните си. И все пак, това ми даде добра причина да спра да спя с него – по-добре сънищата на Росет, по-добре коне с газове, отколкото онези реплики в ухото ми посред нощ – и оттогава, вярвам, сме много по-добри приятели. Странно как се подреждат тези неща.

Росет издърпа туниката върху главата на Тикат и ми кимна да вървя.

– Отивай – каза, – всичко е наред – ще го оставя да си почине за малко, а после ще идем и ще видим Карш. Всичко е наред.

Когато погледнах назад от вратата на конюшнята, момчето беше седнало, опитваше се отново да се изправи и се оплиташе в онези благословени крака като новородено блатно козле, което вече знае, че трябва да проходи точно сега или да умре. Според моя опит няма човек на света, мъж или жена, който да заслужава подобна преданост – но ето нà, както ти рекох, аз си знам само репликите, та туй то.

Dardis came up to me then to grunt, “Run-through in five minutes,” and away out of range before I could get in amongst his ribs and tell him what I thought of that. Twenty years leading the company, playing the Wicked Lord Hassidanya at every crossroads between Grannach Harbor and the Durli Hills, and he’s still terrified of drying up in the last act, the way it happened that one time in Limsatty. Which means that we are condemned, if you please, to rehearse and rehearse that wretched old masque at every free moment, probably for the rest of our lives. Still, it did give me a decent excuse to stop sleeping with him — better Rosseth’s dreams, better horses breaking wind, than those lines in my ear in the middle of the night — and we’ve been much better friends ever since, I do believe. Odd, the way these matters work out.

Rosseth pulled the tunic over Tikat’s head and nodded me away, saying, “Go on, it’s all right — I’ll let him rest awhile, and then we’ll go and see Karsh. It’s all right.” When I looked back from the stable door, the boy was sitting up, trying again to stand and getting tangled up in those blessed legs, like a newborn marsh-goat that already knows it has to walk right now or die. In my own experience, there’s not a soul in the world, male or female, worth that kind of devotion — but there, as I told you, all I know is my lines, so there you are.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Илка Чечова, 2013

One thought on “Из „Песента на ханджията“

  1. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *