Каква ще е тя?

Каква ще е тя?

На Катрин
и всяка идваща Плам

 

Има нещо неземно у него: покоят на миглите, върху челòто, в дъха…

Тя сподавя забравен порив да прехапе устни и заравя пръсти в гърдите му.

– Чакай! – простенва, и отваря очи. Сиви очи, побрали безкрайности. – Дай ми нощта… умолявам те! Разкажи ми – прошепва, – какво е чувството?

Тя го поглежда, замръзнали, и оглежда въпроса му. Сетне, било понеже улавя истинския му смисъл, било понеже е уморена (ах, така уморена…), дръпва пръсти и присяда до него, и започва да пее.

Една нощ прашинка е сред Вселенския мрак; и още по-малко сред нейното Време-Присъствие. Ала Чувствата рядко изискват разкази дълги… извивка в гласа стига, потрепващи рамене, два-три замаха на четката. (И Слушател, Съзрител, Съпреживител… има нещо неземно у него.)

Тя пее за отпътувания, за разбити сърца, разбита любов, разбити обети; за неумолимост, самотност, обреченост, загуба; за “Смърт, ще умреш” (как не, ах, как не!…); за прокълнати вечности и… и… Но какво те засяга? Как би разбрал? — Засяга те! Разбрал си! Прости ми, прости на инерцията, която донасят възрастта и безвремието…

Когато свършва, с милувката на зората (наистина, някои Чувства отнемат по-дълго), очите му са познали Сълзи. Сиви очи, заченали дъгоцветни потоци… има нещо неземно у него.

– Как… продължаваш? – гласът му пресеква и тя не успява да се възпира повече, и пръстите ѝ се срещат с неговите – наистина, след толкова епохи! – и пръстите ѝ прегръщат сърцето му, и не му позволяват да секне. Очите ѝ се пресягат към неговите – сиви очи, най-топлото сиво на Съзиданието – и казват:

– Какво ми направи,
човеко? Желая те
– което не мога да имам, желая… Искам твое дете…
Жестоки Всеможещи
– каква ще е тя,
детето на смъртен
и моето?
Каква ще е дъщерята на Смърт?

 

(Дълга реч за очи, м?)

 

– Каква ще е дъщеря ми… от теб? – пита, грабнал в ума си бездната между живот и завършек. Не лумват сиви огньове от любопитство, не се разблъсква сърце, не протяга ръце към уханните водопади, залели гръдта му. Не я погалва по бузата.

Но гласът му издава неказаното и тя го усеща.

Той ме обича – тя иска да плаче, да го целуне, да отпие живот… А само сдъвква устни, най-сетне.

Жив, чул нечутия вопъл, вдига пръсти за отклик. Разделя зъби от устни, докосва влажните мигли, поема аромата на вечност, топъл пясък, тъга, вдъхва омаята, която се стеле по всеки неин косъм. И, в оня миг между два дъха, разбира – одобряват го всички Вселенски закони, то е част от изконния, най-дълбок ред – той, човекът, да изцели нея. И проронва:

– Дъщеря ни ще е Танцуващ пламък. Ще е смехът на морето под гъделичкащи летни лъчи. Ще е вятърът, галещ тревите в буйния бяг на боси петички. Ще е общото наше сърце, което да гушваш, щом вечността натежи до премала на твоите крехки момичешки плещи. Ще превръща всяка снежинка от твоята вечност в искра бъдеще, от пребъдна любов. Ще е слънчево зайче, лудуващо в пустата катедрала на твоята безконечност.

Ще е просто дете.

И ще напомня за мен. Ще те кара да плачеш, със своите женски, солени сълзи, когато се връщаш към този миг-среща. Ще те потапя във твоята собствена, истинска песен, която ми подари тази нощ…

Искаш ли, Смърт? Искаш ли да опиташ от сладката тлен на живота?

 

 

Сълзи! След толкова епохи! Горещи!

Оставя ги да се стичат, да парят; да ги вкуси, да помни; да ѝ горчат (толкова спомени…).

О, Богове безсърдечни…
нима милост… сега?

… А очите му греят, разтапят…

– Танцуващ пламък – прошепва, и ледът се разпуква. –
Ще танцува… Ще свети…
Ала…

И сега вече е друга – Другата, хладната, безпощадната.

– Аз съм избрана, човеко…
С мисия вечна и тежка,
тежка, човеко, но нужна:
пазя Света от Живота –
вас пазя, от вас самите –
нежели препродължите
своята собствена нишка,
късайки всяка, която ви пречи.
Виждаш го, чувстваш, различни човече:
що за ужасно господство ви чака,
ако не ви навестявам от мрака.
Тъй Боговете отреждат
– с звън на градушка процежда.

(А възтоплите сиви очи пак блестят… но това е смях, не сълзи!)

– Как…

(Тя склопява клепачи – той удържа за гушване порив.)

– … как ще бъда и майка,
цялата обич събрала за Пламък,
и на нишки жътварка,
безсърдечна, от камък?

Този път Жив се пресяга, леко я стисва за крехкото рамо (… нежна плът, и челичени жили отдолу).

Крепкото рамо, минава му мисъл.

Смърт повдига клепачи.

 

 

О, да…

Някъде там, на светлинни еони от тях, се сблъскват галактики.

О, да…

Вибрира, потръпва, пулсира, тупти Мирозданието.

О, да…

Това е сърцето ти…
Така бие… сърце…

О, да…

Най-топлото сиво…
Най-нежните пръсти…
Докосваш-целиш…

О, да…

В огньовете на Творението се стапят последните пластове лед.

О, да…

Днес
няма да има разбити обети.
Днес
няма да има сломени съдби.
Днес,
тук и сега,
ще сме двамата само,
ти и аз…

О, да…

          … аз и ти…

Вселената взима си маската и пъстрия шал, пелерината, и тръгва – засмяна и ласкава – на бал, карнавал и за тримата.

О, да…

Чие сърце спря тогава?
– Чие сърце всъщност опазих?
Космосе! Колко си… истински!

О, да…

Нима тук завършва теглото ми?
Обичам… Пак… Аз. Те. Обичам!

Да! Да! Да, да, да!

… И се раждат галактики…

 

 

Смърт говорила с Висшите
и се върнала с побеляла коса.
Но очите ѝ – все така грейнали.

Жив ѝ върнал цвета –
лесно е чудеса
да създаваш, щом другият взема.

После…

… седем години по-късно, да кажем…

 

 

илюстрация от Стефан ВасилевИстински вихър е Плам! С боси петички огъва тревите, и трева никне, където притича.

Ери пък – неотстъпно до нея.

Истина ли е? – пита се Жив, хванал флигорната в нова асана. – Крачето му не привежда и стръкче…

После отново извайва дъха си в песен на радост през три медни клапи. Три клапи, седем години; и покрай устните бръчици седем. Седем години до Смърт и с деца… седем години раздели и срещи: толкова щастие, толкова ноти…

Истина ли е? – Жив се запитва. – Те не я пуснаха, само за мене. А тя живее само за нас – само край нас става жива… И се засмива, и пръсти отпуска, от трите клапи връз нейните десет. Десет преплетени над сърцето му пръста; и две малки, могъщи ръце, свързващи него и нея; и тя, цялата: тръпнеща, плътно притисната, крехка.

– Обич, здравей…

– Аз… съм свободна…

Смърт почва да плаче, Жив – да се смее; смеят се-плачат.

– Отново… помолих…
Този… намерили –
друг… Ние с тебе…
с Ери и Плам…
ще остареем…

Жив се обръща и здраво я гушва – да не я мъчат излишните думи – да си прелеят пламтящата радост.

С Ери и Плам
– заедно –
ще живеят…

 

 

– Тоя мой косъм… го пазя за тебе.

Усмихва се, а очите ѝ – два бента пред скъсване.

Жив взема косъма и го вдига към слънцето. Бялото заблестява в златисто.

– Не си ли млада да посребряваш?

Гледа я, а очите му – два пеещи извора.

– Аз…

Тоя път я прегръща, преди раменете да трепнат.

– Ставайки Смърт, посребрях…

Гласът ѝ глъхне, но не заглъхва.

– Оня ден, в който отказах живота,
оня ден, в който ми секна сърцето,
първата движеща жар угасиха,
първата обич ми беше отнета…

Истински млада бях,
млада и истинска.
Нощите с него без сън се редяха.

(Жив не потрепва. Жив знае да слуша.)

Нощ след нощ, до постелята пазех,
с ледени кърпи
и парещо чело…

(Мърт не потръпва. Жив здраво е сгушил.)

… Болест невярна, ми казваха всички
и се вторачваха нейде далече.
Само Еск ме обичаше истински
и ми разкри „Той на друг е обречен“…

Аз пък бях млада.
И силна – обичаща.
С лед гонех треската,
с жарта си – леда.

И си заслужих нетленна рапира,
та да го браня, щом дойде Смъртта.

И Смърт дойде. Цял във черно. Качулест.
… Моят предтеча бе истински кич.
С инструментариум – същ земеделец. –
Мърт се разсмива. – Жив пич…

И, през въздишка:
– Нежив…

Аз го усетих с гърба си,
Прим по челото целунах
и се обърнах да моля:
не него – мен да погубят…

Честен бе моят предтеча –
мен само смете. Посече
моята Обич горяща.
Скри го от взора ми с плаща.

Аз се надигнах от пода,
стиснах рапирата мъртво
и Смърт в ребрата прободох,
в черепа, в шията, в кръста.

(Даже – от злост ослепяла –
два пъти мушнах в чатала…)

После се свлякох без сили връз Прим,
и животът, за кратко, се върна у мене;
Обичта ми обаче не се – бе преминал,
сетният шепот – нечут сред свистене…

В оня ден Мърт умря.

И когато ме викнаха Силите,
за отплата за подвига сторен,
да заема на мъртвия мястото,
куха бе тяхната гавра –

аз вече бях Смърт.

– … Но сега си свободна… И своя…

Твоя съм! Тяхна, Жив! Истинска!

Помълчават, сияещи. Гледат децата.

– Ери… наистина ли не свежда тревата?
– Нито сега, нито после – засмива се Жив. – Нито ден, три години…
– Три години! – Мърт ахва.
– Три, Обич. При нас и до Плам.
– Неразделни…
– От мънички…
– Заедно!
– Три години, и нито ден сам…
– Чуден батко е Ери…
– … дали ѝ е батко?
Смеят се: обща любима шега.
– За последно когато ги мерих,
тя расте, той е същият, досега…
– Помниш ли?
– Помня, как няма да помня!
„Майка е крава, баща ми – садист.“
Малък и сам…
… А очите – огромни!
Толкова големи… Поел сънилист?
… Ни дума вече за майка и татко…
… Сви се до Плам на кравай и заспа.
… Ери… обична наша загадка…
… Ери и Плам… чудеса!

Тъй си говорят, в безмълвна прегръдка, посред нощта, до Вечността.

 

 

Неизброими години минават.
Нито Мърт, нито Жив остаряват –
истинска, пълна била обичта.

Блъсне се Мърт о Живота, зъбатия,
и се пореже до бръчка.
– Зърне я Жив, ведрия, осъзнатия,
и я изглади с милувка.

Жив го обхваща хронично униние,
студ го наляга и липса на сили.
– Грабва го Мърт, с обичта си, горящата
… ах, как обича Мърт! Ах, как разгаря!

А в онези моменти, когато
и Жив, и Мърт боледуват от празност,
огън и смисъл им вливат децата:
Пламък и Ери – без граници Радост.

Вижте Плам: ни венец неоплела,
нито жив стрък не късала, сучела.
С цветята танцувала, с делфините пеела ,
вятъра слушала – да разбира, се учела:

и гласа на дървесните жили,
и човешката болка стаена,
и гнева на Върховните сили,
участта, на Света отредена…

И когато говорела с пръстчета ,
Светът цял затаявал дъха си.
Необятен – той, тя – още мъничка,
но с велика мощ, скрита в гръдта си.

А рисувала цели галактики,
после космоси – други Вселени,
безпределния път на децата ни,
нови предопределения…

Обуздавал Светът светската глъч
и я слушал тъй, както тя слуша;
нейните жестове – сочещ лъч
към дъждоблак по време на суша.

Плам била чудо. … Чудо е Плам…
– на Вселената истинско чедо.
Нейната сила … знам, Обич… знам…
– прастара сила, която навред е,
мощ, от която във всекиго има.
Плам е… не зная… но тя е… любима!…
Обич е, Обич… от нашата… в плът…
Обич… от всичката… всекиму… път?…

Ери пък…

Ери бил друго.

 

 

Неизброими години минават.

Жив и Мърт се менят, думите остаряват.

 

 

– Мамо. Тате.

– Готови сме, сине.

Тя ги гледа, сразена … Ти… Той?! Моят мил мъничък?… Но очите му… Моите! И покоят, от тебе… И… мене! Три години ме готвиха… смеят се споделено.

Винаги по-бърз…

Само в някои – пръсти се стрелват, хищна птица на лов за черва.

Следва пукот и вой, до квичене.

Хапе устни, смръщено-весела, нежно милва посмачкана длан.

Хапе език – как болят тия пръсти… болят! – но очите му пеят.

И, към Ери:

– Готови сме, сине.

Ери нямо се смее.

– Знам. Затова съм дошъл.

И поема към тях, за последна прегръдка.

Малък остана… а виж колко порасна…

Плам, Обич моя… а Плам?

Плам е прекрасна – отвръща им Ери, преди да Преминат, безгласно – прекрасна е Плам.

И неподвластна. На мен, даже Тям.

(Тук се облещва и Жив.)

… И Те треперят.

Топлината потръпва за миг. Ерувите очи веят хлад – вещаят трус до основи, промяна до кост. После животът припламва отново – ириси, грейнали с Плам.

Истинско ваше дете, майко, татко.
Сила, която се крие у всеки.
Плам, мамо, тате, е всъщност
Човекът.

 

 

Старите богове ли?

Дали не сме ние?

 

илюстрация от Ели Апостолова

 

Написано заедно с Антон Фотев. Неговата версия на историята се казва „Танцуващи пламъци щом пожелаеш“ – потърсете я. 🙂

Публикувано за първи път в алманах „ФантАstika 2008“.

Художници: Стефан Василев (www, email), Ели Апостолова (email)

One thought on “Каква ще е тя?

  1. Pingback: Човешката библиотека » Копнеж за корица на „За спасяването на света“ (до 20.10.2013)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *