Из „Човек търси Бог“

Из „Човек търси Бог“/Man Seeks God

Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

NOBODY likes hospitals but I like them less than most. I think it’s because my father was a doctor, an oncologist, and when I was young he’d drag me along while he did his rounds. He’d park me in the cafeteria, a fluorescent purgatory that reeked of burnt coffee and fear, then go see his patients. “Be back in 20 minutes,” he’d say. An hour or two later he’d show up, apologetic. One of his patients had died. They always died. And they always died in hospitals. So, my eight-year-old brain concluded, if I just avoided hospitals I would never die. It was air-tight logic. And, aside from a broken leg at age 17, that’s what I managed to do.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”

(…)

Споделям с Джеймс, че цялата тая работа с ламата ме смущава. Да оставиш ума си – душата си, би казал някой, въпреки че будистите не вярват, че има душа – в ръцете на един непознат. За мен не е лесно. Аз не обичам да поверявам никому дори финансите или зъбите ми. Как да поверя на някого духовното си добруване? В широкия свят има много добри учители, но има и доста лоши. Защо не можем сами да си бъдем гуру?

Очите на Джеймс се разширяват. Очевидно по това самият той е мислил дълго. Признава, че въпросът с гуруто е сложен. Да, има лоши гурута, да, някои хора търсят заместител на родител – например на любящия баща, който така и не са имали. (Между другото, едно скорошно проучване го потвърждава: повечето хора, сменили вярата си, са имали „слабохарактерни, отсъстващи или жестоки бащи“.) Проблемът да вървиш по пътя на „сам съм си гуру“, казва Джеймс, е, че изследваш ума си, което означава, че умът ти сам се изследва, а това е засукана ситуация. А и важното е „не как седиш на възглавницата, а как се държиш без възглавницата“.

– Без възглавницата?

Да, обяснява той, „без възглавница“ описва как се държи един будист, когато не медитира. Едно е да изпитваш състрадание към всички същества, когато седиш тихо в залата за медитации, съвсем друго, когато си в задръстване и някое същество ти запуши пътя. Идеята за „без възглавница“ ми харесва. Питам Джеймс дали е различен човек без възглавница, откакто е открил будизма.

Да, казва, сега е по-търпелив и далеч „не такъв гадняр“.

– Как така? – Не мога да си представя Джеймс като гадняр.

– Преди бях гневен – казва той. – Палех фитила от най-малкото нещо, но вече не е така.

Чудя се дали това е духовен еталон – да си по-малко гадняр? Трябва ли на църквите да закачат табели: „Елате на неделна служба – и няма да сте такива гадняри“? Всъщност идеята не е лоша. В крайна сметка, ако духовната ни практика не ни прави по-добри хора, по-малко гадняри, какъв е смисълът от нея?

Добре, вече не си гадняр, но щастлив ли си? – питам го. В смисъл, не е ли будизмът леко кофти? Всички тия приказки за не-привързването. Струва ми се студен. Разказвам на Джеймс за котката ми Манго, която почина наскоро. Манго беше прекрасна котка, по-прекрасна от много други. Плаках, когато почина. Страдах. Дъщеричката ми също страда. Не ни харесваше да страдаме, но все пак беше по-добре, отколкото въобще да не бяхме обичали Манго.

– Мисля, че бъркаш непривързаност с откъснатост.

– Къде е разликата?

– Откъснатостта е изобщо да не си обичал котката. Не-привързването е да не си обвързан с емоцията. Ще обичаш котката с цялото си сърце, но няма да се привързваш към обичта към котката. Има разлика.

Отпивам от виното си и дълго размишлявам. Да обичам котката, но да не се привързвам към обичта си към нея. Чисто човешки, възможно ли е това? Джеймс признава, че не е лесно, дори за будистите. Разказва ми история за един изтъкнат лама, който загубил близък приятел. Ламата плакал с дни. Един от учениците му, виждайки скръбта на своя учител, казал: „Но, лама, вие със сигурност знаете, че вашият приятел е бил само илюзия“.

– Да – отвърнал ламата, – но беше толкова хубава илюзия.

(…)

I tell James that the whole lama thing makes me uncomfortable. You are putting your mind—your soul, one might say, though Buddhists don’t believe in a soul—in the hands of a stranger. That is not easy for me. I don’t even like trusting any one person with my finances or my dental care. How can I trust someone with my spiritual well-being? There are a lot of good teachers out there but plenty of bad ones too. Maybe your teacher is an enlightened being, and maybe he’s a homicidal cult leader. Why can’t we be our own gurus?

James’s eyes widen. It’s clearly something he has thought long and hard about. He acknowledges it’s tricky, this guru thing. Yes, there are bad gurus out there and, yes, some seekers are looking for a parental surrogate—the loving father they never had, for instance. (The latest research, by the way, backs this up; one study found that most converts had “weak, absent or cruel fathers.”) The problem with going the self-guru route, James says, is that you’re investigating your mind, which means your mind is really investigating itself, and that is a dodgy situation. Besides, what’s important, says James, “is not how you are on cushion but how you behave “off cushion.”

“Off cushion?”

Yes, he explains, “off cushion” refers to how a Buddhist behaves when he is not meditating. It’s one thing to feel compassion for all sentient beings when you are sitting quietly in a meditation hall and quite another altogether to feel that same compassion when driving in rush hour traffic and a sentient being cuts you off. I like this off-cushion concept. I ask James if he’s a different person, off-cushion, since he’s discovered Buddhism.

Yes, he says, he is more patient and, crucially, “less of an asshole.”

“How’s that?” I can’t quite picture James as an asshole.

“I used to be angry,” James says. “The tiniest thing would set me off, but not anymore. ”

I wonder: is that a legitimate spiritual benchmark, being less of an asshole? Should churches put on their signs: “Come to Sunday services—be less of an asshole.” It’s not a bad idea, actually. Ultimately, if our spiritual practice doesn’t make us better people, less asshole-y, what is the point?

Okay, so you’re less of an asshole, but are you happy? I ask. I mean, isn’t Buddhism a bit of a bummer. All this talk about non-attachment. It strikes me as cold. I tell James about my cat, Mango, who died recently. Mango was a great cat, more than most. When she died, I cried. I suffered. My young daughter suffered too. We didn’t enjoy suffering, of course, but it was far preferable to not having loved Mango.

“I think you’ve confused non-attachment and detachment,” he says.

“What’s the difference?”

“Detachment is not loving the cat at all. Non-attachment is not being attached to the emotion. You’re going to love the cat and love it well, but you’re not attached to the loving of the cat. There’s a difference.”

I take a sip of my wine and ponder that one for a good long while. Loving the cat but not being attached to the loving of the cat. Is such a thing humanly possible? James concedes it is not easy, even for practicing Buddhists. He tells me a story of an accomplished lama who lost a close friend. The lama cried for days. One of his students, seeing his teacher’s distress, said, “But, lama, surely you know that your friend was just an illusion.”

“Yes,” replied the lama. “But he was such a beautiful illusion.”

(…)

В първия миг си помислям, че съм объркал отбивката. Май съм попаднал на сбирка на брокери на недвижими имоти или специалисти по маркетинг, или някоя от всевъзможните други срещи, които избуяват в Лас Вегас като нашествие на изкуствени цветя в пустинята. Блъсват ме същото излишество на плюшени килими, същите ламинирани табелки с имена, увиснали от бледи еснафски шии, същите изтъркани клюки тип „ей, не съм те виждал от Хюстън“.

Но има разлика. Всички са красиви. И говорят френски. И на една голяма табела с психеделичните цветове на Sergeant Pepper пише „Световно турне на раелското щастие“. До нея стоят две маси. Върху едната има диорама, изобразяваща някакъв футуристичен жилищен комплекс: куполовидни постройки и градинки, свързани със спретнати алеи. Изработена е професионално и фино: с дребни автомобилчета и дори малка сребриста летяща чиния върху един от покривите. Изглежда като проект на Франк Лойд Райт – след като е бил отвлечен от извънземни. На метър-два, върху подобна маса, стоят две плетени купи, пълни с разноцветни презервативи. Червени, зелени, лилави – цяла профилактична дъга.

После започва странното.

Аз чакам на опашка за регистрационния си пакет, когато нечия длан докосва левия ми бут. Помещението е претъпкано, затова приемам, че е било случайност. Но после ръката – същата ръка, убеден съм – се задържа на място за миг и се премества върху десния ми бут, където също се замотава за наносекунда, точно колкото да подскаже, че е умишлено. Извъртам се и мярвам висока блондинка, която прекосява стаята. Собственичката на дланта, предполагам. Ъгълчетата на устата ѝ се вирват нагоре в най-беглия намек за усмивка, после жената се скрива. Някаква форма на поздрав ли беше това? Може би тези хора – раелците, както се наричат сами – така се запознават. Може би е извънземното съответствие на стискане на ръцете или целувка по бузата. Дано не е. За траещото една седмица събитие са се записали няколкостотин души, а това са, както и да ги броиш, страшно много бутове.

Не бих казал, че тая чудатост ме хвана по долни гащи. Написал съм си домашното. Раелците са най-голямата религия, основана на НЛО. (Да, има още няколко.) Те вярват, че хората – и останалият живот на Земята – били създадени преди 25 000 години от удивително интелигентна и добронамерена извънземна раса: елохимите. Диорамата, която видях, е макет на посолството, което раелците се надяват да построят в Йерусалим, за да посрещнат подобаващо създателите ни при завръщането им през 2035-а. Дотогава елохимите искат от нас в общи линии да се забавляваме епохално. (И безопасно, де. Затова са презервативите.) Елохимите ни проектирали с акцент върху удоволствието – нещо, което повечето други религии умишлено пренебрегнали. Раелците са решени да поправят този пропуск.

(…)

At first, I think I’ve taken a wrong turn. I must have stumbled across a gathering of realtors or marketing executives or one of the other sundry conventions that sprout in Las Vegas like so many plastic flowers in the desert. There’s the same too-plush carpeting, the same laminated nametags dangling from pale, suburban necks, the same banal haven’t-seen-you-since-Houston chit-chat.

This is different, though. Everybody is beautiful. And speaking French. And there’s a large sign, in psychedelic Sergeant Pepper colors, that reads: “Raelian Happiness World Tour.” Beside it are two tables. On one is a diorama depicting some sort of futuristic housing complex: dome-shaped buildings and gardens connected by manicured pathways. It’s expertly done, with fine details: tiny cars and, atop one building, a little silver flying saucer. It looks like something Frank Lloyd Wright might design— if he had been abducted by aliens. A few feet away, on a matching table, are two wicker bowls, filled with variously colored condoms. Red, green, purple—a rainbow of prophylactics.

Then things start to get strange.

I’m standing in line, waiting to pick up my registration packet, when I feel a hand brush against my left buttock. The room is crowded, so I assume it was an accident but then the hand—the same hand, of that I’m sure—lingers ever so slightly, before gliding across my right buttock, where it also loiters for a nanosecond, just long enough to signal the intentionality of the gesture. I spin around and spot a tall blonde woman crossing the room. Owner of the hand, I presume. The corners of her mouth turn upward in the slightest hint of a smile, and then she is gone. Was this some sort of salutation, I wonder? Maybe this is how these people—the Raelians, that’s what they call themselves—greet one another. Maybe it’s the extra-terrestrial equivalent of a handshake or a peck on the cheek. I sure hope not. Several hundred people have registered for the week-long event, and that is, by any measure, an awful lot of buttock.

I can’t say I’m totally caught off guard by this strangeness. I have done my research. The Raelians are the largest UFO-based religion (Yes, there is more than one). They believe that humans—indeed all life on Earth—was created 25,000 years ago by an astonishingly intelligent and benevolent alien race called the Elohim. That diorama I saw was a mock-up of the embassy the Raelians hope to build in Jerusalem in order to welcome our creators upon their return in 2035. Until then, the Elohim basically want us humans to have an outrageous amount of fun. (Safe fun, mind you, thus the condoms.) The Elohim built us for pleasure, a fact that most other religions have willfully overlooked. The Raelians are determined to correct that oversight.

Написа: Eric Weiner, 2011
Преведе: Илка Чечова, 2013
Редактира: Калин М. Ненов, 2013
Издаде: „Фабер“, 2014

One thought on “Из „Човек търси Бог“

  1. П.П. В превода има и бележки под линия – но тук ги изрязах, понеже системата на WordPress се държи безобразно с тях. :/

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *