Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“ / The Innkeeper’s Song

– Човек или лисица, ти си ми длъжник – продължих. – Знаеш, че си ми длъжник.

Мустакът му настръхна и той го зализа.

– Е, и ти си ми задължен, момче, с моята храна и вода в тумбака ти. Ако и да си ме спасил, направил си го случайно – и ти добре го знаеш, – но аз реших да ти помогна, когато можех да те оставя да си се мъчиш с умирачката. Не ловувам за никого, но ловувах за теб, така че сме квит в твоя и в моя свят.

И не пожела да каже ни дума повече, докато не приключихме с птицата и не заровихме останките, за да не оставим следа за милдасите.

– Ако искаш да измиеш лицето и лапите си – рекох тогава, – може да се обърна.

“Man or fox, you are in my debt,” I said. “You know you are in my debt.”

His mustache truly bristled, and he licked it down again. “Why, so are you in mine, boy, with my food and water in your belly. If you saved me indeed, you did it by chance — and well you know that — but I chose to help you, when I could have left you to get on about your business of dying. I hunt for no one, but I hunted for you, and so we are well quits in your world and mine.” And he would say nothing further until we had finished the bird and buried the scraps, to leave no trace for the Mildasis.

“If you want to wash your face and paws,” I said then, “I could look away.”

Прозинах се, докато говорех, защото от хубавото ястие веднага ми се приспа. Старецът седна с ръце около коленете си, преценявайки ме дълго-дълго, без въобще да помръдне. Изглеждаше мил и приятен като нечий дядо, но аз се чувствах както трябва да се е чувствала птицата в последните си секунди, виждайки го твърде късно.

– Никога няма да ги настигнеш, знаеш ли. Ни на милдаски, нито на никакъв кон. А ако успееш, ще ти се доще да не си.

Не попитах кого има предвид, нито откъде знае.

– Черната жена е велика магьосница – рекох, – без съмнение, защото моята Лукаса беше удавница, а тя ѝ върна живота. А каквито и ужасни неща да може да ми причини, ще трябва да ми ги причини и да ги повтори всичките, за по-сигурно. Защото ще я намеря и ще върна Лукаса вкъщи.

– Момчешки приказки – отвърна ми той презрително. – Жената е магьосница, колкото си и ти, но каквото не знае за бягствата и гонитбите, за следотърсачеството и прикриването на следи, за това как да пратиш кучетата да вият подир собствената си миризма, не го знам дори аз. А сега моята дама Нятенери се присъедини към нея – да, познал си – и в компанията на тях двете една лисица може само да си гризе лапите и да се моли да не бъде покварена от лукавството им. Откажи се, момче, иди си вкъщи.

– Лисичи приказки – рекох на свой ред, молейки се да не ме убеди. – Кажи на господарката си, кажи и на двете, че мъжът на Лукаса я следва.

I yawned as I spoke, because the good meal made me want to sleep immediately. The old man sat back with his arms around his knees, considering me long and long after that, not moving at all. Kind and cozy as a grandfather he looked, but I felt the way that bird must have felt in the last seconds, seeing him too late.

“You’ll never catch them, you know. Not on a Mildasi horse, not on any other. And if you did, you would dearly wish you hadn’t.”

I did not ask whom he meant, or how he knew. I said, “The black woman is a great wizard, surely, for my Lu­kassa was drowned and she brought her back to life. And whatever terrible things she can do to me, she will have to do, and do them all twice over to make sure of me. For I will find her, and I will bring Lukassa home again.”

“Boys’ talk,” he answered contemptuously. “The wom­an’s no more magical than you are, but what she does not know about flight and following, about tracking and covering tracks, about sending the hounds howling off after their own smell, even I do not know. And now my lady Nyateneri has joined her — yes, as you guessed — and between the pair of them, a poor fox can only chew his paws and pray not to be too corrupted by their subtlety. Give over, boy, go home.”

“Fox talk,” I said in my turn, praying myself not to be convinced. “Tell your mistress, tell them both that Lukas­sa’s man is coming after her.”

Метнах се на гърба на Заека и застинах, гледайки към стареца колкото гневно можех, въпреки че едва го виждах заради замайването, което ме връхлетя.

– Кажи им – повторих.

Старецът така и не мръдна. Лижеше ли лижеше мустака си, и всеки път усмивката му се плъзваше малко по-широко. Рече:

– Какво ще ми дадеш, ако ти оставя диря за проследяване?

Жълто-сивите очи и лаещият глас бяха тъй подигравателни, че не повярвах какво съм чул.

– Какво ще ми дадеш? Още си твърде близо до смъртта за самонадеяност – знаеш, че завинаги си изгубил следата им, освен ако не ти помогна. Дай ми медальона, който носиш на шията си. Евтин е, нищо не губиш, а аз на никого не помагам без отплата. Медальонът ще свърши работа.

– Лукаса ми го даде – казах аз. – За имения ми ден, когато бях на тринайсет.

Зъбите на стареца проблеснаха в устата му като лед.

– Чуваш ли, Лукаса? Твоето сладурче свинарче предпочита дрънкулката ти пред теб. Радвай ѝ се тогава, момче, и късмет. – Бе на крака и се обръщаше.

Тогава хвърлих медальона си по него, а той го сграбчи във въздуха, без да извърне глава. Рече:

– Слез долу, още не си в състояние да пътуваш. Проспи деня там – посочи, все още без да се обръща, към скален навес, под който бих могъл да легна на сянка – и тръгни на север с изгрева на луната, като оставяш тия хълмове от лявата си страна. Няма път. Ще има диря.

– Диря докъде? – настоях. – Накъде са се запътили и защо взимат Лукаса със себе си?

Старецът тръгна да се отдалечава надолу по хълма, а мен остави вбесен. Плъзнах се от седлото на Заека и хукнах след него, посегнах към рамото му, но той се извъртя бързо и аз не го пипнах.

– Ами ти? – попитах. – Поне това кажи. Не е север, накъдето си се запътил.

Розови скули, бял мустак, коса, дяволито бяла като водата, която отне момичето ми: той се хилеше, докато очите му не се затвориха от разтягане, задето ми е взел страха. Дори шепотът му бе груб.

– Е, подир оня черен кон, къде иначе?

И отново беше лисугер, скоквайки надалеч без един поглед за сбогом. Рунтавата опашка се перчеше горе като на домашна котка, докато мислеше, че още го виждам. Но аз го гледах дълго – и видях, когато опашката клюмна надолу.

I swung myself up on the Rabbit’s back and sat still, glaring down at the old man as fiercely as I could, though I could hardly see him for the sudden giddiness that took me. “You tell them,” I said.

The old man never moved. He licked his mustache and licked it, and each time his smile slid a little wider. He said, “What will you give me if I leave you a trail to follow?”

The yellow-gray eyes and barking voice were so mock­ing that I could not believe what I had heard. “What will you give me? You’re still too near death for vanity — you know you’ve lost their track forever unless I help you. Give me that locket you wear on your neck. It’s cheap, it’s no loss to you, but I help no one without pay. The locket will do.”

“Lukassa gave it to me,” I said. “For my name-day, when I was thirteen.”

The old man’s teeth glittered in his mouth like ice. “Do you hear, Lukassa? Your swineherd sweetheart prefers your bauble to you. Joy of it, then, boy, and good luck.” He was on his feet, turning away.

I threw the locket at him then, and he whisked it out of the air without looking back at me. He said, “Get down, you are in no case to travel yet. Sleep out the day there” — he pointed, still not turning, to a rocky overhang where I could lie shadowed — “and start north at moon­rise, keeping those hills on your left. There is no road. There will be a trail.”

“A trail to where?” I demanded. “Where are they bound, and why are they taking Lukassa with them?” The old man began to walk away down the slope, leaving me infuriated. I slipped from the Rabbit’s saddle and ran after him, reaching for his shoulder, but he wheeled swiftly, and I did not touch him. I said, “What about yourself, tell me that at least. That’s not north, the way you’re going.”

Pink cheeks, white mustache, hair as wicked-white as the water that took my girl, he grinned until his eyes stretched shut to see me afraid of him. Even his whisper was harsh. “Why, I’m off after that black horse, where else?” And he was the fox again, loping off without a glance or farewell, brushy tail swaggering high as a housecat’s until he thought himself out of my sight. But I watched him a long way, and I knew when that tail came down.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2014
Редактираха: Калин М. Ненов, Илка Чечова, 2014

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *