Из предговора към „Песента на ханджията“

(…) Защо е важна тази книга за човека Калин, за мечтите му какво да включва „Човешката библиотека“. По какво се отличава тя от другите книги, които познавам.

Ами например:

В целия роман ще срещнете всичко на всичко двайсет герои. Въпреки това ще ги помните по-дълго от стотиците в епичните десеттомници. Седмици след като ги изпратите към следващите им пътешествия, гласовете им ще ви съпровождат във вашите.

В „Песента“ няма ни една война, ни едно сражение. Има схватка между трима, схватка между двама и три сблъсъка, в които физическите умения не помагат с нищо. Аз ги помня и петте, щрих по щрих… и са повлияли, осъзнато или не, на начина, по който пиша бойни сцени. Само Зелазни ми е влиял така.

Кулминацията на „Песента“ – моментът, в който сълзите ни се отприщват – няма нищо общо с бойните сцени. Или дори с тоя толкова любим, толкова изтъркан похват – смъртта на някой герой. Не искам да ви отнема радостта от първооткривателството, затова само ще кажа: там ви чака не смърт, а прераждане. И то не физическо. (Искам повече такива финали.)

„Песента“ не е любовен роман – не и в смисъла, който обичайно влагаме в „любовен“. Вътре обаче има една интимна сцена – трийсет страници, с над двама участници, – която и до днес ме кара да се чудя:

– какво са разбрали, какво са почувствали всички други знайни мене автори (освен Стърджън и Зиндел) от обединяването на телесното и на душевното привличане – връзката между секса и желанието, и копнежа, и нуждата да обичаш; и ако са разбрали, ако са почувствали нещо – защо, за Бога, никога не са успели да ни го покажат?

– какво сме разбрали, почувствали ние, живите човеци, за които мисълта да споделим легло с повече от един (а понякога – даже с един) партньор е… не, почакайте, няма аз да ви кажа. Кажете вие: каква е реакцията ви, ако си представите, че сте в легло с повече от един партньор? И, една стъпка по-натам: откъде ви е дошла тази реакция?

– и следователно – как е възможно една секс не, не, думата я уцелих по-добре в началото – една интимна сцена, при която чувствата буквално замъгляват умовете на участниците (но избистрят взора им… ще видите)… как е възможно една чувствена сцена да ми породи толкова мисли? Знаем ли ние, като разказвачи, как да ползваме историите си наистина? Знаем ли какво всъщност можем?

… Горните размисли – сигурно се усеща по тона – съм ги писал в по-ранен, по-бояк период, без тая мека тъга в края на пътя; без това стихнало взиране в снега, който се стеле пред мен; в търсенето на нов път.

Вали, вали, вали… И навсякъде е еднакво бяло, еднакво неотъпкано… еднакво мамещо.

Преди да спра диктофона, да закопчая плаща и да потегля пак, остана само едно питане:

Чувате ли? Чувате ли я, песента? Чувате ли тръса на три коня зад оня завой?

Меко препускане; и обичане; и порастване.