Редакторски: Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията/ The Innkeeper’s Song

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не прекрачва два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да чакат, но ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на ръба на Лукаса. Но тогава не бях Лукаса. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред: звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, бях тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е едно никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, плаващи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тия лица.

Тук долу в реката е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и къса, както ще ме разкъса, когато падна в челюстите ѝ. Ала в реката погледнах нагоре през покоя и виждам как лицата плават край мен, тъй много натежали, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не би трябвало. Аз не съм никой.

I am not Lukassa.

I am no one.

No one can pass the gates of death twice. I am no one. I walked through, and they waited for me. They do not want to wait, but I will make them.

Cold, cold, cold, like the river. Someone was calling, is calling me, far behind on the edge of Lukassa. But I was not Lukassa then. I am a drawing that has been scratched out, scrawled over, erased again. Far ahead, a star, singing, promising to tell me my name if I can catch it in time. Is that why I am here, was here? I should hurry. Did I hurry?

Death is a nowhere lined with lightning. I remember. There is cold nowhere under my feet, but I walked swiftly, because I remember the way. There are faces now, there were faces before, flowing by in the dark, between me and the star. When I die the first time, I will see those same faces.

Down here in the riverbed, it is quiet as quiet. Above me, on the surface, the water snarls and tears, as it will tear me when I fall to its jaws. But in the riverbed, I looked up through stillness and watch the faces flowing past, so many heavy, weary village faces that should not smile at me with such tender knowledge. They should not do that. I am no one.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2014
Редактира: Калин М. Ненов, 2014

… и нека видим как точно (:

Начална версия на превода

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не преминава два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да ме чакат, но аз ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на края на Лукаса. Но не бях Лукаса тогава. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред, звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, съм била тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, прелитащи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първият път, ще видя същите тези лица.

Тук долу в коритото на реката е тихо като тихо. Над мен, на повърхността, водата се зъби и разкъсва, както ще ме разкъса, когато пропадна в челюстите й. Ала в коритото погледнах нагоре през спокойствието и гледам как лицата плават покрай мен, тъй много тежки, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно знание. Не трябва да го правят. Аз не съм никой.

Първа редакция

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не преминава два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой.<Въх… как зверски се променя играта на български. Друго е – но ми харесва…> Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да ме чакат, но аз ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на края на<?: Знам, че тая секция е „налудна“. При четенето си сега обаче ще се правя, че не го знам – че съм един редови читател, който просто иска да разбира това, което чете.> Лукаса. Но не бях Лукаса тогава. Аз съм рисунка, която е била дращена<ДД, заради П после>, драскана, изтрита отново. Далеч напред, звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, съм била тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не<Променя смисъла, знам – но също създава странност, като оригинала. Важно: да чупим граматиката в българския САМО ако е счупена и в оригинала.> е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, прелитащи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тези лица.

Тук долу в коритото на реката е тихо като тихо/тихото. Над мен, на повърхността, водата се зъби и разкъсва, както ще ме разкъса, когато пропадна в челюстите й. Ала в коритото погледнах нагоре през спокойствието и гледам как лицата плават покрай мен, тъй много тежки, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно знание<ДД>. Не трябва да го правят. Аз не съм никой.

Втора редакция

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не преминава два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да ме чакат, но аз ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч зад мен в покрайнините на/на ръба на<- Лукаса. Но не бях Лукаса тогава. Аз съм рисунка, която е била издращена, надраскана, изтрита отново. Далеч напред,/ – звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, съм била тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, прелитащи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тези лица.

Тук долу в коритото на реката тишината е като тишина->е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и разкъсва->къса З<нищо че после не е точно същият глагол>, както ще ме разкъса, когато пропадна в челюстите й. Ала в коритото погледнах нагоре през спокойствието и гледам как лицата плават |по|край мен, тъй много тежки, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не трябва да го правят. Аз не съм никой.

Трета редакция

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не преминава->прекрачва <СО: два различни глагола> два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да ме СО чакат, но аз ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч зад мен/назад на ръба на Лукаса. Но не бях Лукаса тогава->тогава не бях Лукаса. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред: звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, съм била->бях тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е едно<Иначе става двусмислие; в оригинала е is A nowhere.> никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, прелитащиплаващи<ср. после> в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тези лица.

Тук долу в коритото на<Трябва ни нещо кратко, което да се разпознава и после. (“корито” е двусмислено.)> реката е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и къса, както ще ме разкъса, когато |про|падна в челюстите й. Ала в коритотореката погледнах нагоре през спокойствиетопокоя<Трябва ни дума, която да указва неподвижност.> и гледам<П>виждам как лицата плават край мен, тъй много тежкинатежали, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не трябва да го правятби трябвало. Аз не съм никой.

Четвърта редакция

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не прекрачва два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да чакат, но |аз| ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на ръба на Лукаса. Но тогава не бях Лукаса. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред: звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, бях тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е едно никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, плаващи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тези->тия лица.

Тук долу в реката е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и къса, както ще ме разкъса, когато падна в челюстите й. Ала в реката погледнах нагоре през покоя и виждам как лицата плават край мен, тъй много натежали, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не би трябвало. Аз не съм никой.

Окончателна версия

… тази горе. 🙂

(Изненадан съм. Повечето пасажи на Лукаса ги променяхме поне шест-седем пъти.)

Ако подобни забавления ви влекат – или си умирате да узнаете тези пък акроними какви са – заповядайте на предстоящата писателска работилница във Велинград. Записването е до 21 януари; а едно от упражненията ни ще включва подобни<П> стилови редакции по превода на Occam’s Scalpel – новела на Теодор Стърджън, която готвим за антологията „Зелени разкази (ама наистина)“.

One thought on “Редакторски: Из „Песента на ханджията“

  1. Много се радвам, че споделяш по този начин дейността, с която се занимаваш. Искренно се надявам все повече и повече хора да проявяват интерес към писателската дейност, а и като цяло литературата в България се развива.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *