Из „Инкогнито“

Из „Инкогнито: Тайният живот на мозъка“Incognito: The Secret Lives of the Brain

Погледнете се отблизо в огледалото. Под зашеметяващата ви външност бушува скрита вселена от свързани механизми. Те включват сложно скеле от кости, мрежа от жилести мускули, много специализирани течности и вътрешни органи, които се бъхтят задружно в тъмното, за да ви поддържат живи. Слой от високотехнологична самовъзстановяваща се сетивна тъкан, която наричаме „кожа“, скрива всичките тези механизми под една приятна опаковка.

А ето го и мозъка ви. Килограм и половина от най-сложния материал, открит някога във вселената. Това е командният център, който движи цялото начинание, получавайки известия през малки пролуки в бронирания бункер на черепа.

Мозъкът ви е изграден от стотици милиарди клетки, наречени неврони и невроглия. Всяка от тези клетки е сложна колкото един град. Всяка съдържа целия човешки геном и пренася милиарди молекули през заплетени системи. Изпраща електрически импулси до другите клетки, понякога стотици пъти в секунда. Ако всеки от тези трилиони импулси в мозъка изобразите чрез само един фотон светлина, сумарният резултат би бил ослепителен.

Клетките са свързани в толкова потресаващо сложна мрежа, че тя обезсилва човешката реч и поражда нуждата от нови видове математика. Един обикновен неврон създава около десет хиляди връзки със съседите си. И понеже невроните са милиарди, в един кубичен сантиметър мозъчна тъкан има толкова връзки, колкото са звездите в Млечния път.

Тежащият килограм и половина орган в черепната ви кутия – подобен на розово желе – е изчислителен материал от непознат вид. Състои се от миниатюрни, самопрограмиращи се части и далеч надминава всичко, което сме мечтали да създадем. Така че ако някога се почувствате мързеливи или тъпи, горе главата: вие сте най-дейното, най-умното същество на планетата.

Take a close look at yourself in the mirror. Beneath your dashing good looks churns a hidden universe of networked machinery. The machinery includes a sophisticated scaffolding of interlocking bones, a netting of sinewy muscles, a good deal of specialized fluid, and a collaboration of internal organs chugging away in darkness to keep you alive. A sheet of high-tech self-healing sensory material that we call skin seamlessly covers your machinery in a pleasing package.

And then there’s your brain. Three pounds of the most complex material we’ve discovered in the universe. This is the mission control center that drives the whole operation, gathering dispatches through small portals in the armored bunker of the skull.

Your brain is built of cells called neurons and glia—hundreds of billions of them. Each one of these cells is as complicated as a city. And each one contains the entire human genome and traffics billions of molecules in intricate economies. Each cell sends electrical pulses to other cells, up to hundreds of times per second. If you represented each of these trillions and trillions of pulses in your brain by a single photon of light, the combined output would
be blinding.

The cells are connected to one another in a network of such staggering complexity that it bankrupts human language and necessitates new strains of mathematics. A typical neuron makes about ten thousand connections to neighboring neurons. Given the billions of neurons, this means there are as many connections in a single cubic centimeter of brain tissue as there are stars in the Milky Way galaxy.

The three-pound organ in your skull—with its pink consistency of Jell-o—is an alien kind of computational material. It is composed of miniaturized, self-configuring parts, and it vastly outstrips anything we’ve dreamt of building. So if you ever feel lazy or dull, take heart: you’re the busiest, brightest thing on the planet.

(…)

Като добрите драми, човешкият мозък съществува благодарение на конфликта.

В една поточна линия или министерство всеки работещ е специалист в определена задача. При демокрацията, напротив, партиите имат различни мнения за едни и същи въпроси – а главната надпревара се води за управлението на държавния кораб. Мозъкът е като представителна демокрация. Той се състои от многобройни експерти с припокриващи се функции, които спорят и се опитват да наложат различни решения. Както Уолт Уитман правилно е предположил, ние сме огромни и приютяваме множества в себе си. А те самите са вкопчени в несекваща битка.

Между кликите в ума ви тече непрестанен диалог с цел контрол над единствения канал навън: поведението ви. Вследствие на това вие извършвате чудати подвизи, например спорите със себе си, ругаете собствените си действия и се самоувещавате – геройства, непосилни за сегашните компютри. Когато сте на гости и домакинята ви предложи шоколадов сладкиш, се чувствате раздвоени: участъци от мозъка ви са еволюирали да копнеят за богатия енергиен източник на захар, а други са угрижени за отрицателните последици, като състоянието на сърцето или обиколката на талията ви. Част от вас иска този сладкиш, а друга събира сили да се въздържи. Последното гласуване на парламента определя коя партия контролира действията ви – дали ще вдигнете длан към чинията или в отказ.

(…)

Just like a good drama, the human brain runs on conflict.

In an assembly line or government ministry, each worker is an expert in a small task. In contrast, parties in a democracy hold differing opinions about the same issues—and the important part of the process is the battle for steering the ship of state. Brains are like representative democracies. They are built of multiple, overlapping experts who weigh in and compete over different choices. As Walt Whitman correctly surmised, we are large and we harbor multitudes within us. And those multitudes are locked in chronic battle.

There is an ongoing conversation among the different factions in your brain, each competing to control the single output channel of your behavior. As a result, you can accomplish the strange feats of arguing with yourself, cursing at yourself, and cajoling yourself to do something – feats that modern computers simply do not do. When the hostess at a party offers chocolate cake, you find yourself on the horns of a dilemma: some parts of your brain have evolved to crave the rich energy source of sugar, and other parts care about the negative consequences, such as the health of your heart or the bulge of your love handles. Part of you wants the cake and part of you tries to muster the fortitude to forgo it. The final vote of the parliament determines which party controls your action—that is, whether you put your hand out or up.

(…)

Както учени, така и неспециалисти могат да се изкушат от удобния капан да припишат всяка функция в мозъка на определена зона в него. Може би под натиска да се правят прости и разбираеми изказвания, постоянният поток от изявления в медиите (и даже в научната литература) създава погрешното впечатление, че току-що сме открили мозъчната област, която отговаря за еди-какво си. Подобни изявления подхранват масовите очаквания и надеждата за лесно класифициране, но истината е много по-интересна: непрекъснатите мрежи от невронни вериги изпълняват функциите си, използвайки многобройни, независимо открити стратегии. Мозъкът си пасва със сложността на света, но не и със стриктната картография.

(…)

Both scientists and laypeople can find themselves seduced into the easy trap of wanting to assign each function of the brain to a specific location. Perhaps because of pressure for simple sound bites, a steady stream of reports in the media (and even in the scientific literature) has created the false impression that the brain area for such-and-such has just been discovered. Such reports feed popular expectation and hope for easy labeling, but the true situation is much more interesting: the continuous networks of neural circuitry accomplish their functions using multiple, independently discovered strategies. The brain lends itself well to the complexity of the world, but poorly to clear-cut cartography.

(…)

Ако невинаги можете да извлечете еднозначен отговор от подсъзнанието, как да достигнете информацията вътре? Понякога номерът е просто да се осланяте на предчувствията си. Така че следващия път, когато приятелка ви сподели, че не може да избере между два варианта, покажете ѝ най-лесния начин да реши дилемата си – като хвърли монета. Трябва само да определи кой вариант отговаря на ези и кой – на тура. Важното е да се допита до вътрешното си усещане, след като монетата падне. Ако изпитва леко облекчение, че монетата ѝ е „подсказала“ какво да направи, това е бил правилният избор. Ако пък сметне, че е нелепо да поверява решението си на някаква монета, значи трябва да избере другия вариант. 

(…)

If you cannot always elicit a straight answer from the unconscious brain, how can you access its knowledge? Sometimes the trick is merely to probe what your gut is telling you. So the next time a friend laments that she cannot decide between two options, tell her the easiest way to solve her problem: flip a coin. She should specify which option belongs to heads and which to tails, and then let the coin fly. The important part is to assess her gut feeling after the coin lands. If she feels a subtle sense of relief at being “told” what to do by the coin, that’s the right choice for her. If, instead, she concludes that it’s ludicrous for her to make a decision based on a coin toss, that will cue her to choose the other option.

(…)

Друга проява на имплицитната памет е „ефектът на илюзия за истина“: по-вероятно е да повярвате на някое твърдение, ако сте го чували преди – независимо дали е истина. Участниците в едно проучване оценявали валидността на правдоподобни изречения на всеки две седмици. Без да ги предупреждават, експериментаторите вмъквали някои повтарящи се изречения (както верни, така и грешни) в различни сесии. Резултатите били недвусмислени – участниците били по-склонни да оценят като верни изреченията от предишни седмици, макар да се кълнели, че никога не са ги чували. Впечатленията им не се променяли дори когато експериментаторът им кажел предварително, че ще им прочете грешни изречения – самото запознаване с идеята било достатъчно да повиши достоверността ѝ. Ефектът на илюзията за истина изтъква потенциалния риск за хора, които са под непрекъснатото влияние на едни и същи религиозни призиви или политически лозунги.

(…)

Another real-world manifestation of implicit memory is known as the illusion-of-truth effect: you are more likely to believe that a statement is true if you have heard it before – whether or not it is actually true. In one study, subjects rated the validity of plausible sentences every two weeks. Without letting on, the experimenters snuck in some repeat sentences (both true and false ones) across the testing sessions. And they found a clear result: if subjects had heard a sentence in previous weeks, they were more likely to now rate it as true, even if they swore they had never heard it before. This is the case even when the experimenter tells the subjects that the sentences they are about to hear are false: despite this, mere exposure to an idea is enough to boost its believability upon later contact. The illusion-of-truth effect highlights the potential danger for people who are repeatedly exposed to the same religious edicts or political slogans.

(…)

Учените често говорят за пестеливост на аргументите („най-простото обяснение вероятно е правилното“, познато и като „бръснача на Окам“), но не бива да се подвеждаме от привидната елегантност на такъв тип доводи; те са се проваляли поне толкова пъти, колкото са успявали. Например по-просто е да предположим, че Слънцето се върти около Земята, че миниатюрните атоми се подчиняват на същите принципи като обектите с по-голям мащаб и че възприемаме действителността едно към едно. Принципът на простотата подкрепя всяко от тези твърдения… и всяко от тях е грешно. По мое мнение такива доводи нищо не вършат – освен да попречат на по-интересни дискусии. Ако съдим по историята си, никога не е разумно да приемаме, че сме разнищили даден научен проблем докрай.

(…)

Scientists often talk of parsimony (as in “the simplest explanation is probably correct,” also known as Occam’s razor), but we should not get seduced by the apparent elegance of argument from parsimony; this line of reasoning has failed in the past at least as many times as it has succeeded. For example, it is more parsimonious to assume that the sun goes around the Earth, that atoms at the smallest scale operate in accordance with the same rules that objects at larger scales follow, and that we perceive what is really out there. All of these positions were long defended by argument from parsimony, and they were all wrong. In my view, the argument from parsimony is really no argument at all – it typically functions only to shut down more interesting discussion. If history is any guide, it’s never a good idea to assume that a scientific problem is cornered.

(…)

Ала редукционизмът не е правилният възглед за всичко и безспорно не обяснява връзката между мозъка и ума. Това е заради качеството, наречено емергентност. Когато съберете голям брой части, цялото може да стане повече от сбора им. Никой от отделните метални компоненти на самолет няма свойството „летене“, но когато ги сглобим по правилния начин, машината се понася във въздуха. Тънък метален прът няма да ви свърши особена работа, ако се опитвате да укротите ягуар, но няколко успоредно разположени ще ви дадат свойството „задържане“. Емергентността означава възникването на ново свойство, неприсъщо за отделните части.

(…)

But reductionism is not the right viewpoint for everything, and it certainly won’t explain the relationship between the brain and the mind. This is because of a feature known as emergence. When you put together large numbers of pieces and parts, the whole can become something greater than the sum. None of the individual metal hunks of an airplane have the property of flight, but when they are attached together in the right way, the result takes to the air. A thin metal bar won’t do you much good if you’re trying to control a jaguar, but several of them in parallel have the property of containment. The concept of emergent properties means that something new can be introduced that is not inherent in any of the parts.

Написа: David Eagleman, 2011
Преведоха: Наталия Янева, Илка Чечова, 2014
Редактираха: Калин М. Ненов, 2014; Мария Донева, Нейко Генчев, 2017
Издаде: „Фабер“, 2017

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *