По изключение тук ще вмъкна няколко думи за контекст.

Следващата миниатюра може да ви звучи познато, ако сте чели „Триптих за Юнаци и злодеи“, частта „Дясно“. Тя е писана три-четири години преди „Триптиха“, като въображаем разговор с първата ми любов, иранката Негар, която – съвсем опростено казано – обичаше да се наранява в отношенията ни.

Прави ли ви впечатление промяната на гледната точка в „Триптиха“? Частта „Дясно“ на свой ред повежда разговор с това Въображаемо, след като авторът (иска ми се да вярвам) е пораснал с три-четири години и не смее да гледа никоя история само от едната ѝ страна.

(А дали Негар също е пораснала междувременно? Тя отдавна не се е обаждала, но ми се иска да вярвам.)

Наскоро брат ми ме порица, че в приказката „???“ съм представил неравностойно гледните точки на Юан и на Рея – дал съм несправедлив превес на едната над другата. Посвещавам долното Въображаемо и горната история на него.

Въображаемите: 016

<2003-08-05~12-26>

Тънкоигленият връх сочи към слънчевия ѝ сплит.

– Махни го.

– Не се приближавай.

Тя прави още една крачка напред.

– Ще ме нараниш?

– Ще се нараниш.

Още една.

Затварям очи, но кинжалът не трепва. Чувствам, че и тя е затворила очи – и прави поредната крачка. Сега острието се докосва о нещо – плът…

– Моля те за последен път… махни това нещо помежду ни… – Безкрайно нежен, гласът ѝ.

– Не пристъпвай повече… Моля те… Недей… – Почти секнал, моят.

По дръжката усещам стягането на стомаха ѝ. Сетне тя отхвърля молбата ми.

(Ще си спомням звука на последната ѝ крачка – на плът, сливаща се със сребро – нощ подир нощ подир нощ.)

Простенваме заедно… болката – нейната болка… раздираща…

Очите ми са се отворили и се взират в нейните, и цвъртят в съкрушението, което виждат.

– Ти не го… – прошепва, и се свличаме заедно, с моя вик:

– Глупаче!… Приятелко…

Пръстите ми вече са се сключили около мъничкия, смъртоносен отвор над пъпа ѝ. Лявата ми ръка хваща нейната – умираща ръка, отстъпваща пред Студа. Само че, с този кинжал, ще ми е нужна всичката помощ, която може да ми даде…

Когато червеното е секнало, еон по-късно, и очите ѝ отново се взират в моите, аз прошепвам:

– Не. Ти го – изправям се и внимателно прибирам острието в канията.