Редакторски: из „Елфическа песен“

„Елфическа песен“ е един от разказите, включени в антологията „За спасяването на света“. Публикуван е за първи път преди десетина години. С разрешение на Елена Павлова споделям откъси от редакциите, които направихме в новата версия. Може да разгледате пълния редакторски процес в писателската работилница към Човешката библиотека.

Някои от редакциите са в отговор на предложения от участниците в лятната писателска работилница в Китен. Благодарим.

Начална версия

(вече минала през няколко вътрешни редакции от автора)

Откъс 1:

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил негър или червенокож, или китаец, или с лош късмет. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Истина си е, даже в някои отношения е по-добре: например отколкото да си куцузлия. Освен това все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Което си е предимство. По повод това вече татко казва, че… е, приказките малко преувеличават. Сигурно е така – я вземете “Снежанка” за пример. Или “Тарзан”, ако щете. Ей сега ще повярвам, че по съвпадение двете най-красиви жени на света живеят в едно и също царство или че едно хлапе, отгледано от маймуните, може да стане що-годе нормален човек.
Както и да е. Някои са негри, други са индианци (пардон, местни американци!), трети са монголоиден тип, четвърти – с лош късмет. Ние пък сме елфи.

Откъс 2:

Когато тя се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното й, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.
– Трябва да ти кажа нещо! – реши се Сета една вечер, докато чакахме майка й да дойде да я прибере от нас.
– Почакай! – придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Така, както елфи се целуват.
Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.
– Да повторим? – предложих усмихнат.
– Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.
– Обичам те!
След това майка й дойде.

Първа редакция 

Откъс 1:

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил негър или червенокож, или китаец, или с лош късмет.<Хм… Може би проблемът тук е, че цветнокожието и лошият късмет се слагат на една софра. (А и после става ясно, че куцузлъкът май не е за същата софра.) Да помислим за по-„равностойни“ нещастия по рождение?> Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Истина си е, даже в някои отношения е по-добре: например отколкото да си куцузлия. Освен това все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Което си е предимство. По повод това вече татко казва, че… е, приказките малко преувеличават.<? Изгубих връзката: за кое преувеличават приказките? По повод на кое го казва татко му?> Сигурно е така – я вземете “Снежанка” за пример. Или “Тарзан”, ако щете. Ей сега ще повярвам, че по съвпадение двете най-красиви жени на света живеят в едно и също царство или че едно хлапе, отгледано от маймуните, може да стане що-годе нормален човек.
Както и да е. Някои са негри, други са индианци (пардон, местни американци!), трети са монголоиден тип, четвърти – с лош късмет. Ние пък сме елфи.

(Откъс 2: без промяна.)

Втора редакция 

Откъс 1:

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил сърдечно-болен или със сакат крак, или с лош късмет. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Което си е предимство.<Чупи връзката със следващото изр.> По повод това вече татко казва, че… е, приказките малко преувеличават и ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават. Сигурно е така – я вземете “Снежанка” за пример. Или “Тарзан”, ако щете. Ей сега ще повярвам, че по съвпадение двете най-красиви жени на света живеят в едно и също царство или че едно хлапе, отгледано от маймуните, може да стане що-годе нормален човек. Несъмнено същото<Малко е неясно кое е „същото“ – да поясним?> важи и за върколаците, и с вампирите… ако съществуваха де. За което нямаме научни доказателства, поне за момента.<Това никак не ми се връзва с тона на Безар.>
Както и да е. Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти, четвърти – с лош късмет. Ние пък сме елфи.

(Откъс 2: без промяна.)

Трета редакция 

Откъс 1:

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил сърдечно-болен или със сакат крак, или с лош късмет/кутсузлия<Не знам доколко ти се връзва с езика на Безар. Просто ми харесва откъм краткост и звук.>. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. По повод това вече татко казва, че… е, ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по-вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават. Несъмнено същото важи и за върколаците, и за вампирите… ако съществуваха, де.<Не добавя нищо важно, да?>
Както и да е.Но това, нашето, си е така.<За по-логичен преход от „Приказките преувеличават“.> Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти. Ние пък сме елфи.

Откъс 2:

Когато Сета се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното й, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.
– Трябва да ти кажа нещо! – реши се Сета една вечер, докато чакахме<Хъ, много „чаках“ се събраха наоколо. Ако можем да елиминираме това – другите нека седят.> майка й да дойде да я прибере от нас.
– Почакай! – придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Така, както елфи се целуватКато елф с елфа.
Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.
– Да повторим? – предложих усмихнат.
– Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.
Знам. Но, Сета… Обичам те!<Не – по-силно си е така, изведнъж. Или само с едно „Сета…“ отпред. (Той как ѝ вика на галено всъщност? Сега е моментът. :)>
След това майка й дойде.

Четвърта редакция 

Откъс 1:

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил сърдечно-болен или със сакат крак, или кутсузлия. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. По повод това вече татко казва, че… е, ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по-вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават.
Но това, нашето, си е така. Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти. Ние пък сме елфи.

Откъс 2:

Когато Сета се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното й, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.
– Трябва да ти кажа нещо! – реши се Сета една вечер. Майка й щеше да дойде всеки момент.
– Почакай! – придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Като елф с елфа.
Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.
– Да повторим? – предложих усмихнат.
– Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.
Какво ли не бих дал да съм вампир или върколак, да мога да я ухапя и да я излекувам. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго... така че просто я притиснах. Притиснах я по-силно<Повторението „силата – силно“ дразни ли те? Мен специално тук – не.> към себе си и се наведох да прошепна в ухото й прошепнах<На мен по-краткият изказ в такива моменти ми въздейства по-силно. Но ако на теб не – ще оставим старото.>:
– Обичам те!
След това майка й дойде.

Окончателна версия

… вижте в антологията „За спасяването на света“. 🙂

За разлика от предишни редакторски записи, тук не съм размествал и систематизирал нищо. Горните препоръки ви дават автентична представа за редакторската ми работа – и за голяма част от заниманията ни в писателските работилници. Следващата писателска работилница е в началото на февруари 2014-а във Велинград и ще бъде посветена най-вече на такива редакции. Очаквайте подробности на сайта на Човешката библиотека до края на седмицата.

Аз ще очаквам вас. 😉

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.