„Доброто се познава; злото се прикрива“: разговор с Николай Светлев

Приятели (:

Днес блогът прави юбилей: 100 записа от началото. Пу, пу, да ‘иляди! 😀

На празника искам да:

– благодаря на Григор, отново, че ме сподоби с място, на което да съчетавам личното, творческото и професионалното си. То вече дава съвсем конкретни плодове – като поръчките за преводи от издателство „Фабер“ (и легионите автори, напиращи да ги редактирам 😀 ).

– благодаря на вас, четящите и споделящите тук. Един блог без обратна връзка си остава просто дневник. А за мен откритото, искрено общуване е голям подарък. 🙂

И за да ви бъде още по-уютно тук, напомням ей това питане:

Как да разхубавим блога?

(Даже ще го закача пак над входната врата…)

– благодаря на един от духовните си татковци: Николай Светлев. Чели ли сте „Аз, грешният Иван“? (А знаете ли, че до неделя, 19-и, може да го подкрепите в класацията „Книгата, която ме вдъхновява“? 😉 )

Разговорът по-надолу скоро ще навърши – лелеее! – десет години. Публикувам го без никакви промени в съдържанието. Някои от фактите междувременно пораснаха (например до „Иван“ и „Време разделно“ достойно се нареди и „Слънце недосегаемо“ на Николай Теллалов) – но духът остава.

The spirit will remain

Доброто се познава; злото се прикрива

Николай Светлев е известен на българския фен-таст като автор на фантастично-приказната трилогия за Доброто и Злото: „Всичкият блясък на Злото“ (1993), „Приказка за непобедимото Добро“ (1996) и „Аз, грешният Иван“ (2000), както и като редактор на „Да пробудиш драконче“ и „Царска заръка“ от Николай Теллалов. „Аз, грешният Иван“ е обявена (почти единодушно) за най-добра българска фантастична книга за 2000 г. Самият аз я считам за най-добрата българска книга, на която съм попадал – фантастична и не само; рамо до рамо с „Време разделно“ – и дори по-концентрирана, разтърсваща и общочовешка понякога… И, разбира се, българска – много българска, толкова много, че дори космополит като мен не може да не почувства трепета на националната гордост – и да не се ядосва за съвършената непреводимост на „Иван“…[1]

Един съвсем различен трепет ме е обзел, докато чакам Николай пред Дом „Средец“, вкопчен – за кураж – в диктофона в джоба си. Първа среща ни е, все пак – първа среща с един от хората, пред които се чувствам много, много, много малък…

Николай пристига. Не очаквайте описания: в „Името на розата“ разказвачът отсичаше, че няма да описва облика на другите герои, защото плътта е тленна, вечно – онова под нея. 😉 Стисваме ръце, разменяме първи опознавателни изречения, настаняваме се в култовото кафене на Дома, започваме.

 

Калин: Аз – а и много от хората, които познавам – харесват изключително много книгите на Николай Светлев… За самия Николай обаче почти нищо не знаем. Разкажете ни нещо за човека Николай Светлев.

Николай: Човекът Николай Светлев е роден в бедно извънземно семейство, когато космическият им кораб катастрофира в околностите на София и родителите му са принудени да се маскират като земни хора – още повече че по същото време току-що е ритнал камбаната Великият вожд на народите, другарят Сталин. За да бъдат съвсем земни, точно в същия ден – 05.03.1953 г. – те вместо на траур се отдават на един друг вид човешка дейност, вследствие от която съм се появил аз, човекът Николай Светлев, девет месеца по-късно – значи на 13.11.1953 г. Зодия Скорпион. Тринадесети, петък – моят щастлив, усмихнат ден. И, след всичките изминали години, си оставам усмихнат и щастлив човек, защото сега, след средата на жизнения ми път, мога да кажа, че успях да направя това, за което мечтах. Успях да създам семейство, да оставя на отечеството си дете; и да оставя още няколко мои деца – това са моите книги.

К: А за какво си мечтаете и върху какво действате в момента – конкретно?

Н: Мечтата и действието са две различни неща. За действието: В момента продължавам изконното си хоби – журналист. Някои го наричат професия – а то всъщност е хоби: един интересен начин да изкараш живота си; а може и да те прехранва. В момента съм редактор на списание „Български риболовец“, ежемесечно луксозно издание; много лъскаво и много готино – защото там работя аз. (Смига.)

К: Страст ли Ви е риболовът?

Н: Да – защото е занимание за благородни хора. Не е като лова – при риболова можеш да хванеш рибата и да я пуснеш, не да я убиваш; а при лова утрепваш животното – и после освен да го изядеш, какво остава?

К: Мен винаги ме е притеснявал елементът на убийство в тия „спортове“…

Н: Мен ме притеснява елементът на убийство и в живота ни. Той съществува – особено при хората. Хората се убиват един друг – и то непреднамерено.

… За какво мечтая? За онова, което всеки един нормален човек, неглътнал отровата на бизнеса, мечтае. За духовно съществувание, за хармония у човека – първо със себе си, сетне и със света. Ако един човек може да се грижи за себе си и просперира като личност, и изпитва удовлетворение от това, то и цялото общество ще бъде по-успешно. Поради тази причина не приемам т. нар. „българска мечта“ – да спечелиш, като измамиш някого. Българите невинаги са били синоним на престъпници, убийци, идиоти, садисти и всите други, които шетат по света.

К: Това определено не са българите, които представяте в книгите си – или не всичките…

Н: За книгите – след малко. Искам да допълня за човека като реалност. Ако той е в хармония първо със себе си, ще бъде в достатъчно голяма хармония с останалите. Много е просто: не прави на другите това, което не искаш те да сторят на теб. И така, вместо да се ритаме по кокалчетата, по-добре всеки да дълбае в своята ниша – там, където знае, че има възможността, а не където си въобразява, че я има. Това е основното на хармонията – да намериш къде е истинската ти сила. Оттам нататък всичко се подрежда лесно, дори превъзходно. Всякакви хороскопи, гадания и подобни отпадат – остава градивната сила на човека, неговият величествен дух – и нищо друго.

К: Какви хора търсите понастоящем – за онова, което искате да постигнете?

Н: Навремето Диоген ги е търсил с фенер… И аз съм в подобна бъчва, но фенерът не е в ръцете ми – в моя мозък е, в духа ми. Много е интересно търсенето на хората. Когато откриеш човек с разбирания, сходни на твоите – или поне разбереш, че не е дребен мошеник, то си личи от първия миг – изведнъж се получава друго нещо: контакт, дори не с думи, мисловен. Ако ние с някого седнем да си говорим за достойнствата на свинската пача или как да си направя туршия за зимата – аз нямам база за разговор с него. За такива неща си има рецепти, описани в книгите… Нито пък ме интересува къде ще е по-евтино – макар че аз съм човешко същество и изпитвам същите тия финансови несгоди, както и останалите. Ние си говорим за това кое е човекът, че бъдещето е духът. Всички тези, които имат тази презумпция в себе си, могат да бъдат мои приятели, съмишленици… Срещал съм прекрасни хора – прекрасни българи, не говоря само за чужденци – интелигентни хора, които може и да изглеждат нищо в очите на
бизнесмена и величията на днешния ден, но за мен са от огромно значение. Защото те са истинското доказателство, че човешкият род трябва да продължи да съществува…

К: Кои бяха последните такива хора, които срещнахте?

Н: Срещам ги всеки ден – не само сред пишещото братство, но и в другите социални слоеве. Истинското вродено благородство на нашия народ е неизтребимо дори в свинските условия на потребителското общество.

Но в цялост като човечество с това необуздано потребление в момента, с развитието на високите технологии, ние сме се упътили към всеобща, неминуема гибел. И това – защото на властващите на деня, независимо дали са в България, Саудитска Арабия, Щатите или на Марс, им е все тая, те гледат единствено и само да се награбят в настоящия момент; дори не мислят за децата и внуците си – които ще загинат по същия начин, който съм описал в книгите си („Всичкия блясък на злото“ – б. К).

 

К: Веднага минаваме към втората голяма група въпроси. Навярно основна – и със сигурност основополагаща – тема и в трите Ваши романа, които съм чел, е конфликтът Добро – Зло. В какви превъплъщения виждаме злото днес? Определени хора? Поприща? Постъпки? Светогледи?

Н: Това не са хора – това е точно изградена система. За разлика от Доброто, което се познава, Злото се прикрива. То има невероятната възможност за мимикрия; то не иска да се разчува… А Доброто се познава – то просто личи. Злото наистина желае да се маскира в облика на Добро… Ин и ян, мъжкото и женското начало – подобна е ситуацията и с Доброто и Злото. Става дума за дуализъм: едното не може да съществува без другото. Как ще познаеш Доброто, ако има само Зло? Това е и основният философски въпрос. В Библията Господ казва на Адам и Ева: „Не отивайте при дървото за познаване на Добро и Зло“ – това не е дървото на Познанието, а дървото, чиито плодове ще ни отворят очите за това кое е Добро и кое Зло. В този смисъл аз правя един чисто творчески експеримент в книгите си. В първата – „Всичкия блясък…“ – се опитах да изведа Злото до абсолютното му величие, до абсурда му; и това го направих, с колкото талант Господ ми е дал.

К: Тя беше… потресаваща…

Н: Да. Има някои неща, от които аз самият настръхвам, защото, за да ги напиша, стигнах до състояние, което не е за приказване.

К: Предполагам, че сте изключвали способността си да съпреживявате това, което описвате…

Н: Точно така. Защото иначе съществуват опасности. Словото е страхотно оръжие. То може да бъде ромон от поточе, „Звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее“; но може да бъде и разярено чудовище и смъртоносно оръжие… словото може да убива. То може да разцепва. Едно от оръжията, древните и сегашните, е словото, информацията… Мен хиляди хора ме питаха – псуваха – докато сам продавах „Всичкият блясък…“ на Славейков: „Какъв сте вие? Да не сте сатанист, идиот, педераст, садист?“. А аз казвах: „Вие от литература не разбирате ли?“. Те искаха да се разправят с мен като физическо лице – не като автор на определен литературен факт, а като човек, който е носител на всичко в книгата… Само че авторът не е носител – той предупреждава; на самата книга пише „роман-предупреждение“. Но на колцина им влезе това в главата?… Затова следващата книга, която написах, беше „Приказка за непобедимото Добро“ – и тя си е чиста приказка, по всички канони.

К: Да, определено има много голяма разлика – и като стил, и…

Н: Тук влизаме в красотата, във величието на човешкия дух, в любовта… Това е една страшна категория, движеща сила – не е само злото и омразата. Любовта е основно проявление на доброто… нещо неизтребимо. Всички изверги на света, които са властвали – като започнем от праисторическите времена, от първобитния бабаит, който е претрепал десет мъже в племето, за да бъде вожд, и минем през такива сатрапи като Александър Македонски, Бонапарт, Хитлер, Сталин, и стигнем до сегашните – те всичките какви са били? Да не би да не са били деца, да би да не са се раждали от любов? Не от злоба са възникнали; след това са станали такива.

К: Може ли да се каже тогава, че на тях им е липсвала любов?

Н: Липсвало им е нещо, което определено не е само любовта. Липсвало им е величието на човешкия дух: осъзнатото историческо величие на човешкия дух. Те са се обърнали много повече към своето его, отколкото към това, което могат да направят за народите си.

К: А смятате ли, че това е нещо, което се ражда с човека, или го създава средата?

Н: Генетичната предразположеност е минимална. Предполагам, че всички човешки сатрапи са имали някакво изкривяване в гена си, т.е. били са близко до идиотизма. Само че и гениите са били близко до идиотизма.

К: Емоционален идиотизъм? Неспособност да изразяваш…

Н: Не, генетичен – те са били близко до отклонението, до това, което не е нормално за човека… (К промърморва едно доста объркано „Да…“.) И това, че единият е станал гений, а другият – сатрап, вече зависи много и от средата: кой и за какво ги е учил, кои са били бащата и майката… Но това са неща, които Фройд е казал по-добре от мен.

 

К: Даниел Апостолов на сайта си dojh.hit.bg нарича „Приказка за непобедимото Добро„ „доказателство, че в наши дни има български писатели, които пишат на световно ниво“. Аз самият чувствах същото, докато четях „апокрифите“ за Иван Рилски. С какво обаче Вие бихте искали да бъдат запомнени книгите Ви?

Н: Ако има някакво достойнство в книгите, които съм написал, то е моята способност да насищам единица текст с максимум чувства и въздействие. Препоръчвам го на всеки един, който се занимава със словото. Възможно е да разкажеш една история така: „Имало едно време една баба и един дядо… дрън… дрън… дрън… дрън…“ – докато детето заспи.

К (вмята злобарски): Скука 900 страници в стил съвременно фентъзи.

Н: Точно. Обаче как започва „Всичкият блясък…“? „Страшна беше тази 1997-а година.“ От самото начало хващаме бика за рогата и подготвяме читателя, че тук ще се случат извънредни явления. Оттам, на сто и няколко страници, става всичко – че и света утрепахме…

К: Много лаконично, много наситено, много премерено – думите са претеглени, всяка е на мястото си… Как се постига това? Какво бихте посъветвали един начеващ писател?

Н: Да чете много; да се опитва да не подражава, да намери себе си. След като намери себе си, имам една рецепта, която без притеснение ще споделя с всички: Мили колеги, когато напишете нещо, дори две страници да е – и ви хареса, –прочетете си го на глас и го запишете на такъв един диктофон (като моя – К). След това си го пуснете, да чуете какви глупости сте написали… Защото човек се опиянява от белия лист и от перото; и в крайна сметка излиза, че не е така, както трябва да е. Оттам нататък започва саморедактирането – да изчистиш своя текст, така че да бъде брилянтен, завладяващ, вдъхновяващ.

К: Чисто технически – колко редакции направихте на „Иван“?

Н: Две мои и намеса на редактора – Любен Дилов. Неговата беше макроредакция: аз му представих текст, който беше почти готов, Любен Дилов, със своя огромен опит и талант, успя да види кое трябва да се изхвърли в тая книга, което аз не бях видял. И аз го изхвърлих. Фактически той определи и името на книгата. Моето заглавие беше съвсем друго. Няма да го кажа, защото не е почтено… (Смеем се.) Истината е, че беше много по-гръмко, отколкото това, но ето: Любен Дилов намери точното заглавие и досега смятам, че не е сбъркал.

 

К: Знам, че „Всичкият блясък…“ е излизал и на английски. Други езици?

Н: Всъщност „Всичкият блясък…“ първо видя бял свят на испански. Това стана през юни 93-та. Преводач на книгата беше Висенте Урибе. Представих я на ежегодния Панаир на книгата в Барселона, който е трети по ранг в Европа, след франкфуртския и лондонския. Бях единствения участник там от бившия Източен блок… имах най-различни перипетии с тикви, български знамена и перуански герои. А колко ме псуваха стотици католически бабички от клерикалните испаноезични издателства – бедна ти е фантазията; имах много неприятности в това отношение. След това обаче получих благодарствен адрес от канцеларията на крал Хуан Карлос II…

К: А в превода – същите герои, същите имена?

Н: Абсолютно същото – българските герои, преведени на испански. След това представих книгата и в България, със съответния гръм и трясък, и една година по-късно участвах вече задочно на лондонския Панаир с превода на английски. Преводач е Валентин Кръстев. Не съветвам никой български автор да си превежда книгите сам. Твърде сме вътре в своите творения, за да можем адекватно да преведем каквото и да било на съответния език.

К (подсмихва се): А ако става въпрос за творчески превод – в смисъл че авторът променя книгата в процеса на самия превод, така че тя да се напасне по-добре на съответния език (стига да го знае достатъчно добре, разбира се)?

Н: По-добре е преводачът да го направи, в сътрудничество с автора. Особено добре е, ако преводачът говори езика, на който превежда, като роден – тогава езикът звъни у него. Авторът може да му помогне, като обясни точно какво става на български, а той да го пренесе на съответния език. Пожелавам всекиму – дай Боже една книга да има няколко превода.

Другото е, че по книгите ми има и сценарии, но те не тръгнаха по ред причини. Хората на Запад искат главно да продават тук, а не да купуват наша продукция, колкото и да е ограничен пазарът ни; мечтата на всеки западен търгаш е да продава, независимо от пазара. Оттук ние като общество трябва да се замислим как да правим имидж на нашата култура по всякакъв начин: чрез средствата за масово осведомяване, в световната мрежа, чрез промоции… всякак. Но не от сорта на това, което правят нашите наркопласьори на Бермудите; трябва да създадем друг образ на държавата – на родината. Понеже родината и държавата не е едно и също.

 

К: Какво бихте споделили с начинаещите творци?

Н: Човекът, творецът е като един съд. До известен период се пълни, зарежда се с идеи, бушува, кипи, прекипява – и след това започва да се изпразва, по силата на естествените човешки, природни закони. Сами трябва да усетим възможността да изпускаме пара, докато се пълним, да можем да я организираме със своя дух, така че да излиза под формата на произведение, а не под формата на продукти на отделителната система.

Бързайте бавно. Когато е необходимо – и по-бързо.

 

К: Как разпознавате Злото? Днес?

Н: Трудно е. Най-трудно се разпознава Злото, което е в самия теб. Всячески се мъчим да се убедим, че ето тук сме постъпили подло, обаче то всъщност не е подло, защото защитаваме своя интерес… Или сме действали в името на някаква идея. Което е парадоксалното на зараждането на Злото.

Злото се познава трудно, крие се. В светите книги е писано „По плодовете ще ги познаете“. Зъл е онзи резултат, който не е в полза на обществото – служи на малкото, а не на многото.

К: Има ли в момента процес в България, който да илюстрира Злото в действие?

Н: Не, няма. При нас всичко е нормално – при тази обстановка.

К: А в света?

Н: Има. Има целенасоченост. Когато човек застане на два крака, стои твърдо на земята. Ако е на четири, стои още по-твърдо. Но на един – може ли да има равновесие?

Не бива да си въобразяваме, че може да има световна империя, световни властелини. Винаги трябва да има дуализъм или поне няколко полюса, за да има конкуренция и развитие на системата. След отпадането на т. нар. социалистически лагер светът се катурна само към един полюс – Америка.

К: А Китай? Русия?

Н: В момента се окопават. За Китай – не толкова: те успяха да превъзмогнат сътресенията и сега правят един експеримент, който не се знае как ще завърши – със средствата на т. нар. командно-административна система да изградят капитализъм. Това е като дървеното желязо, но понеже китайците са креативен народ и имат самодисциплина, се вижда, че стоките им завладяват Запада. В момента около 90% от техническите стоки в Ю Ес Ей са от китайски произход. Само че американците направиха следното: купуват тези стоки, изпратиха комисарите си да следят за качеството на продукцията, и правят силна селекция на брака. Първокачествените стоки отиват в САЩ, другите – при останалия полюс.

 

К: Има ли проект, върху който работите в момента, или нещо, което мечтаете да напишете?

Н: Имам проект за книга, но в момента не работя по него. Работя върху един сценарий, който не е свързан с книгите ми, по произведение на наш сънародник-съвременник. На тоя етап се въздържам да кажа повече, тъй като нещата са в начален етап. Историята е много интересна: социално-психологическа драма (няма общо с фантастичното), която може да се случи на една трета от хората на света. Заплени ме с това, че се развива по абсолютно европейски начин в България – не по балкански. С продуцента и евентуалния режисьор се опитваме да намерим финансиране.

К: Бихте ли препоръчали на българския читател да прочете книгата?

Н: На тоя етап става дума за ръкопис, не за издаден роман. Затова и не споменавам имена – да не става „нероден Петко“.

К: А по принцип кои автори бихте препоръчали на младите читатели?

Н: На сегашното младо поколение бих препоръчал това, което вече е скрито за тях. В моята младост имахме достъп до съкровищницата на великата руска култура: Лермонтов, Пушкин, Некрасов, Тургенев… Имат прекрасни поети, величествени психолози. Също френската класика. Да не се усвояват по задължение – може и избирателно: ако имаш отношение към поезията, прочети поезията; ако предпочиташ проза, чети прозата.

Препоръчвам и да се започне от първоизточниците на българската култура: имаме блестящи произведения отпреди хиляди години. Не говоря само за кирило-методиевската писменост – има други творби, които битуват в Изтока, но са произлезли от българската народност. Пример: „Панчатантра“, „Махабхарата“, дори епосът за Гилгамеш – най-древните произведения на човечеството. По ония времена българите като етнос са витаели в ония пространства: Индия, северно от Индия и Иран, Хиндукуш, Памир, Тяншън, Ферганската долина. Движението на българския етнос е било до и от бреговете на Японско море на запад.

К: Кои наши историци се занимават с този период?

Н: Станишев, Геза Фехер, Петър Добрев… Ние не сме ги учили в училище, защото нашата история и историография в съвременния ѝ вид възприемаше социалистическия подход, който изобщо криеше всичко, което не е свързано със славяните. Само че ние не се казваме Славянобългария – казваме се България. Не можем да отречем предците си, които са източници и носители на вековна мъдрост. Дори само да погледнем строежите на Плиска и Преслав – това са уникални градежи, достойни за пирамидите: огромни каменни блокове, между които не може да се пъхне игла. Така са издялани… няма хоросан, няма дяволи.

К: Точно онова, което сте описали в „Иван“.

Н: Точно така. Нашите приятели византийците навремето са били шашнати, като са видели за какво става дума. След това турците едвам са успели да ги разбият, със значително по-модерни средства.

 

К: Още препоръки за младия читател?

Н: Ако си говорим за древни фантастични текстове, има ги и в българската литература: „Ходене на Богородица по мъките“, „Апокриф за чудото с българина“… Не трябва да се подминават и английската и американската класика. На мен например най-голямо впечатление ми направи Джек Лондон, и то ранният – с тази негова виталност, желание за борба, авантюризма дори, психологическото усещане за предназначението си, предназначението на човека. Има една невероятна книга – „Скитник между звездите“ – чиста фантастика. „Алената чума“ – социална фантастика.

Така или иначе, не можем да достигнем върха без основата. Младите читатели трябва да познават старите постижения. Човекът е произлязъл от човек и ще произведе човек.

К: Не смятате ли, че съвременните писатели притежават по-близко разбиране за случващото се в момента, което все пак се различава от всичко, което се е случвало по време на цялата човешка история – най-вече света, който се мени около нас с главоломна скорост?

Н: Смятам и не смятам. Няма нищо ново под слънцето – сменят се само технологичните условия. Човекът е един – не е мръднал от времето на пещерите в усещането си за света. И тогава е имало хора, които са рисували по стените прекрасни рисунки, имало е хора, които са свирели, пеели и измисляли истории, имало е и от тъпанарите и бабаитите, които са искали да властват.

С развитието на технологиите и човешкото общество основно се променя начинът на манипулиране. В първобитната банда информацията се е обменяла в рамките на една затворена общност и целта е била оцеляването на общността – това, което все още се прави от животните, които живеят групово. После се появяват все по-фини средства за манипулиране

Нека обаче да си помислим какво е изгубил съвременният човек – от пряката връзка с природата, от първичното състояние на оцеляване; да си помислим дали не може да се тръгне по алтернативен път.

К (ентусиазирано): Да!

Н: Аз се опитвам да създам една организация, която да се занимава с въпросите за оцеляването на природата и връщането на човека към нея, но не в смисъла на Жан-Жак Русо, а в съвременния свят. Да събудим у съвременния човек желанието да разбира останалите живи същества и биосферата – не само като източник на храна, ресурси, изгоди, а като среда за живот, като дом на всички ни; да разберем, че сме взаимозависими – от последната амеба до висшето творение на разума. Това е – много е просто. Само че бизнесът в световен мащаб няма такъв интерес – неговият интерес е да печели, експлоатира, унищожава, което ще ни доведе до колапс много по-рано от гибелта на Слънцето.

К: Изобщо ли не вярвате, че имаме сили да обърнем процеса?

Н: Аз вярвам и затова бия тревога. „Всичкият блясък…“ подсказва точно тия неща. Там всичко е доведено до абсурд, наистина, но той се корени в нещата, които битуват у нас: свръхтехнологичното общество, свръхпечени гангстери… не говоря само за България, в целия свят е така. Тарикатите си мислят, че са хванали Господ за… носа и той всичко ще им даде. Не е така, не е така. В момента стоим на едно тънко клонче.

 

К: Кой наистина важен за Вас въпрос пропуснах да Ви задам? Споделете нещо, за което все не Ви остава събеседник…

Н: В началото бе словото, но вече е време всеки наш съмишленик да премине от слово към действие!!!

 


 

[1] Но хайде, опровергайте ме :); и аз, и Николай ще помогнем с редакция, ако сте сериозни.

(Бел. Кал от 2014-а: Първите десетина страници дори успяхме да ги преведем преди няколко години. 😉 )

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.