Приятели (:
Каним ви на 3 ноември, понеделник, от 19 часа в социален център „Аделанте“ в София да поговорим за „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ – новата ни задружна история за гражданските протести, окупацията на Ранобудните студенти и други зреещи промени.
А на 29 октомври (тази сряда), пак в 19 часа и пак в „Аделанте“, ще обсъждаме идеите в нейната посестрима книга „Наш ред е!“ заедно с автора ѝ Ивайло Динев – който е и един от (задочните) Приказници в „Промяна“.
Заповядайте и на двете. Входът, разбира се, е свободен. 🙂
По-долу ви предлагам още един откъс от „Промяна“.
Книгата може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“. А ако решите да опитате и тях… е, промените идват в най-различни превъплъщения. 😉
– Най-важното, което разбрах по време на протестите, и което не е ново, обаче ми беше припомнено ярко, е, че сме силни само когато сме заедно.
Принципно последните дванайсетина-тринайсет години от живота ми съм ги посветил на една лична мисия: да събирам. Да събирам отделни хора в общности; да събирам общности в по-големи мрежи. И точно днеска слушах – тече в момента един форум за образованието – образованието, което искаме да видим, не това образование, което ни причиняват в момента… Той е същият тип събирателна дейност: на него присъстват хора, които са успели да открият работещ модел, споделят го с останалите и търсят как могат да се взаимодопълват.
Почваме да усещаме, че индивидуалният участник, самият воин, няма да издържи дълго. Не сме такава епоха вече. Едно на ръка, че усещаме как когато много се обособим, станем твърде индивидуални, самите ние не сме щастливи, не си удовлетворяваме глада за контакт и в крайна сметка изпадаме в депресии, губим си живеца… Това си го има като проблем и той се забелязва дори при нас в България все по-често вече. Не е само на Запад.
Но това, което аз ще опитвам да правя с още по-голяма сила, е дейности, които събират различни групи и им помагат да се чуят едни други. Най-близката такава дейност – един фестивал – предстои в средата на май месец. Той е съсредоточен върху фантастичното: всички форми на изкуство и на дейности, в които има нещо фантастично – кино, литература, аниме, ЛАРП и така нататък. Всъщност не го правим за първи път – това ще ни бъде вторият. Но там ще се опитаме да съберем общности, които по принцип са доста затворени и не са си намерили време, не са си намерили желание да се запознаят с другите.
Искам същото това да помогна да се случи със срещи на хора от нашата страна и от чужбина, по отношение на образованието. Искам да помогна да се случи по отношение на гражданския активизъм по-нататък. Всъщност малко след тоя фестивал пък правим една седмица в Чипровци, в която ще има от пет държави хора, които са граждански активни. Там ще говорим за устойчивост и за образование.
От наесен ми беше хрумнало нещо, което искам да правя, ама сега ми излетя от главата… То обикновено така става, нещо като се върти в етапа на… зараждане. Сигурно ще се появи по някое време.
Но нуждата да отделяме специално време, за да опознаваме другите, да виждаме от какво се нуждаят, какво можем да им предложим, как можем да си помагаме, да сме си полезни взаимно – тия протести всъщност, всичко, което се получи и не сполучи покрай тях, много отчетливо ми я напомниха… А, сетих се за какво си мечтая: искам да направя една среща между представители на Окупацията и на хората, които искат да продължат гражданските дейности, с хора от зеленото движение, които имат някакви граждански успехи в момента: примерно тези, които правиха акцията за „Натура 2000“ през 2007-а година и успяха да прокарат екологичната мрежа в пълния ѝ вид. А срещу тях беше застанал целият Министерски съвет и беше вкарал един икономически проект, който наполовина съкращаваше предложената територия. След една година най-различни акции постигнахме успех да се прокара цялата територия. Може би най-големият успех на гражданското движение досега… Та, искам да събера хора от зеленото движение и от протестиращите студенти, от Ранобудните, за да обменят опит. Да бъде една работилница за какво работи конкретно в държавата България. Щото ние можем да внасяме опит от чужбина, но все пак при нас има доста специфични национални неща, които е добре да видим как се преодоляват – или използват дори.
Това е, което аз се сещам. – Обхождам компанията с поглед. – Кой ще бъде най-смел? Ще опита да формулира себе си?
След мълчалива престрелка с очи Ачо поема щафетата.
– Аз сега какво искам да правя… Не знам. И въпреки че не знам, правя много неща в момента. Но те стават импулсивно, без план. Идва ми някаква идея и без много размисъл започвам да я осъществявам. Без предварителен план и списък с положителните и отрицателните страни. Без много мислене какво ще се случи, ако не успея. И самата окупация доказа, че това е истинският начин, чистият. Какво имам предвид? Как започнаха протестите ДАНСwithme? Без план, просто хората изведнъж излязоха на улицата и се оказа, че са много. Познати и непознати, млади и стари, но всички с идеи и желание измайсторяваха транспаранти и послания. Без организация отгоре – и то взе че се получи. Получи се готино, получи се дълготрайно и ефективно. Имаше грешки, разбира се – протестите не постигнаха крайната си цел. Но въпреки това те промениха много.
Същото стана и с окупацията. Ние не знаехме как ще се развият нещата. Никога не сме си представяли тези три месеца, които преживяхме в университета. Още в самото начало не знаехме дали ще се съберат достатъчно хора. Решихме: ами айде, ще окупираме 272. Ако се съберат много хора – добре. Ако не се съберат – пробвали сме. И изведнъж какво стана? Ани и Мая помнят – усмихва се той към двете сестрички. – Оказа се, че всичко беше супер на косъм. Срещу нас в аудиторията се изправиха повече от 200 юристи, които викаха и ни обиждаха. Питаха за цели, планове, легитимност…
– Това други студенти? – питам.
– Да. Които имаха лекция… трябваше да имат.
– Имаха лекция – потвърждава Ани.
– Да… Обаче изведнъж всичко си дойде на мястото. И то без да сме го планирали. Излизам изморен за кратка почивка от заседание на щаба и гледам как някакъв човек, който дори не го познавам, носи четки и пасти за зъби и ги разнася по тоалетните! Други хора са започнали да чистят. Трети – не ги знам откъде са дошли, не ги познавам – са седнали да правят транспаранти. И са много талантливи. Четвърти са си направили сбирка и обсъждат… образованието примерно. Пети свирят на китари и пеят.
Имам предвид, че протестът, без да имаше генерален план, без съществена организация, разпределение на задачите и призиви за помощ към хората – те просто изведнъж дойдоха и се захванаха за работа! И се оказа, че са много. Образува се организъм, който сам се поддържаше. И според мен точно това е начинът за действие. И затова в момента голяма част от проектите, които се правят – било то образователни или социални – не успяват, точно защото им липсва този първоначален импулс. Хората действат по строг график. Човекът си знае: ето, имам петнайсет дни да свърша това, трябва да отида да видя еди-кой си… И дейността се превръща в задължение.
А голяма част от хората, които взеха участие в окупацията, нямаха нито голям организационен опит, нито впечатляваща визитка… Много от тях бяха първокурсници, но въпреки това се включиха много активно, обръщайки гръб на образованието си. За мен това е начинът – хората трябва да си повярват и да започнат да се занимават с нещата, които харесват. Това може да стане само като се постигнат някакви успехи. Тук на окупацията много сбъркахме – ние си поставихме голяма цел, но не и малки цели, които да генерират междинни успехи. Поради това се чувстваше неудовлетворение, по едно време дори обреченост. И в един момент част от хората си казаха, че по този начин няма да стане, и се отказаха. Затова си мисля, че трябва да се действа стъпаловидно.
Какво научих за себе си лично? На първо място, научих, че нищо не е това, което изглежда. Тоест, аз си представях всичко по един начин – а то се оказа коренно различно. Имах определени подозрения към дадени хора, породени от предразсъдъци и слухове, а впоследствие разбрах, че подобни слухове се носят и за мен. Абсурдни обвинения, но някои хора вярваха в тях. Тоест няма една истина.
Затова е изключително важно да има дискусия, дебат между хората, защото само така могат да се решат спорните въпроси и да се изгладят много недоразумения. Окупацията щеше да бъде много по-успешна и протестите щяха да бъдат много по-успешни, ако имаше един човек, който дава нарежданията – „Ти отиди тук, ти отиди тук… днес всички отивате да рутите Народното събрание“. Но тогава нямаше да има дълготраен ефект от цялата дейност, просто защото точно този импулс, за който споменах в началото, щеше да отсъства. Хората нямаше да се чувстват част от едно цяло, а щяха да бъдат обикновени изпълнители.
Здравей,
Не е съвсем по темата, но не и съвсем извън, та ще пусна тук един текст, в който формулирах по-добре нещо, което дискутирахме с теб на срещата. Можеш спокойно да го изтриеш след като го прочетеш, ако не му е мястото. Пуснал съм го във ФБ, но там едва ли ще го видиш, та затова и тук.
Относно тезата, че може да се появи някакъв умен и необременен млад човек, който да открие Решението и България да се оправи. Също както отделни млади хора са извършвали внезапни пробиви в науката, след които се сменя научната парадигма.
Има няколко проблема с тази теза. Най-малкият е, че като правило научните пробиви на млади хора са в сферата на математиката и природните науки, т.е. при същинските науки (обществените науки са по-скоро “науки” в кавички). За социалните дисциплини е нужна мъдрост, идваща с жизнения опит, не само блестяща логическа мисъл и пориви на въображението. Но да кажем, че това е подробност.
По-същественото е, че е проблематична самата аналогия. Пробивите в науката се свеждат до откриване на нови количествени зависимости (т.е. формули), с които се обясняват механизмите на протичане на процесите в света. Науката не променя и не създава тези механизми, тя само разкрива съществуването им. Дори някой да успее да създаде истинска социална наука (като психоисторията на Хари Селдън от романите на Азимов), от което сега сме много далеч, това няма да е достатъчно. За да се промени посоката на движение на нещо трябва енергия, не само да познаваме принципите на движение. Трябва инженерно решение и използваем източник на енергия.
В сферата на обществото това се нарича социално инженерство и вече е успяло да се покрие с лоша слава. Свързваме го главно с “постиженията” на тоталитарни и авторитарни режими. Те наистина са способни да го използват най-лесно и в голям мащаб, тъй като разполагат с контрол над необходимата енергия. Фашизмът/националсоциализмът и опитите на социалистическите държави да построят комунистическо общество са обичайните примери, но могат да се дадат и такива от демокрациите, например законите за евгениката през първата половина на 20-ти век в САЩ, скандинавските държави, Англия, Канада и др. (Закон за задължителната стерилизация в Швеция има чак до 1976 г. и по него за 42 години са стерилизирани 62 хил. души, 90% от които жени.) В по-ново време най-зловещите примери са Културната революция на Мао в Китай и Червените кхмери в Камбоджа.
Има и успешни примери. След годините на трагични експерименти в Китай изглежда намериха правилния път и освен материалния и образователен възход в самата държава, това вече променя геополитическата картина на света. А най-успешният пример, макар и в микромащаб, е вероятно Сингапур.
Но да се върнем на нашия случай. Каквото и да бъде измислено и предложено в България, в момента няма кой да го направи. Няма център на сила, който да канализира нужната енергия за обществена промяна. За справяне със степента на разпад, до която сме достигнали, е нужна или външна намеса (т.е. насочена енергия от външен източник), или някаква диктатура. За последното пак трябва сила, каквато липсва…
Понеже днес (и следващите поне две седмици) празнувам усилено… така де, готвя нови резултати и процеси в Човешката библиотека 😀 , в момента мога да ти отговоря само косвено – с това интервю, което направихме преди мъничко по Радио Благоевград:
http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?p=18827#p18827
Частта в края му, мисля, е основната ни разлика – откъде търсим да дойде енергията за промяна.
По-натам (ако останат сили-смисъл) – повече.
И – честит празник! 🙂
Честит да е, макар да не е много за честитене (в началото на ФБ публикацията ми съм написал защо, тук тази част я спестих). Използвах датата като повод да напиша горния текст, тъй като събуждането е напускане на илюзорния свят на съня 😉
Take your time, не пуснах текста с идея да те вкарвам в дълги дискусии, просто ме “чоплеше” от няколко дни да го напиша.
Това, което си казал в края на интервюто важи на персонално ниво. Достатъчно трудно е дори при един отделен човек, мултиплицирането му в милиони е утопия. Както съм писал по-горе, няма механизъм, по който да стане. Векторът на общото движение е стабилно фиксиран.
Колкото до въздействието на изкуството като сила (това е почти лайтмотив в интервюто ти), уви, и този “филм” вече е въртян неуспешно. През 1960-те и 70-те движенията за промяна в САЩ и Западна Европа са вярвали, че с музика могат да предизвикат драматично подобрение в света. Бийтълс манията, Удсток, въобще рокът, хипитата, антивоенното движение, Ню ейдж, “тревата” и по-силни субстанции – всичко е било в общ кюп. Оказало се е, че не става. Вероятно затова идва и краят на това най-мощно до момента подобно движение, на което “Окупирай Уолстрийт” беше само бледа сянка.