Въображаемите: 001

Представи си как, тринайсет години по-нататък, ще прекрачиш през прага в тихата вечер, разкършвайки рамене, все така изгубен във вихъра на мислите си. Ще си мислиш за хармонията – хармонията вътре в теб, с хората наоколо, с родната ти планета, с Вселената, – опитвайки се да почувстваш следващата стъпка по пътя ѝ, помирявайки идеята за борба с идеята за покой.

Ще чуеш – или няма – свистене на гуми. Ще има – или не – изстрели, или жужене, или друг някакъв звук. Нека не усложняваме; представи си, че изригване на пламък ще изпълни ъгълчето на окото ти и че, мигновение по-късно, погледът ти ще почива върху тениската (онази с огненото цвете, което ти нарисува приятел), където ще разцъфва друго цвете, ще се разгаря друг огън.

(Или, ако си бил амбициозен в подходящата посока, може да си се пресегнал с ума си и да си помилвал куршумите/мълниите насред полета им, и да си ги превърнал в цветя… но би ли имало смисъл? Нима цветята, родени от ума ти, биха надминали по красота цветето, родено от сърцето ти? И как ще откриеш дали това, в което вярваш, е истина?)

Представи си, накрая, че докато тялото ти, твоята най-несъществена част, се свлича надолу, оковано от гравитацията, духът ти ще се издигне и ще засияе със Смях, над целия свят. Представи си възможностите; представи си свободата. Почувствай Радостта.

Някой ми нашепва, че това ще е само началото.