Из „Нощта на скорпиона“

– Чичо, мога ли да поговоря с теб? За онези… неща – рече след малко Даниел и фиксира чичо си с поглед, нетърпящ отказ. – Андреа пак се свърза с мен…

– Добре, ела оттатък в кухнята – предложи Любо и му смигна. – Май този разговор не търпи отлагане?

– Тя, тя… Чичо, тя ми показа картина на катастрофа в Ирландия. Или Англия… Не знам.

Любо затвори вратата на кухнята и го погледна изпитателно.

– Снощи не са казали за…

– Знам, чичо. Нали заедно гледахме новините по първа.

– Ами тогава да заседнем пред телевизора и да следим новините, а?

Даниел потръпна.

– Значи и ти мислиш, че катастрофата може още да не е станала?

Любо кимна мрачно.

– Но ако не е станала, не може ли да я предотвратим?

– Как, Дани? По какъв начин? На кого да се обадим? Какво да му кажем?

– Но ако може да се вижда бъдещето и нищо не може да се направи, какъв е смисълът да знаеш какво ще се случи? – Дани блъсна с юмрук стената, на която се бе подпрял преди миг. – Какъв е смисълът?

Любо сви рамене.

– Затова и на хората не е дадена способността да виждат бъдещето. Могат само да го променят с действията си, без да знаят как тези действия ще се отразят на останалото, случващо се в момента.

– Много объркано говориш, чичо, много – рече след минута размисъл Даниел. После неохотно се съгласи все пак да следят новините.

(…)

„Дани“, повика го тихичко Андреа и момчето вдигна глава от книгата, която четеше.

„Какво има?“

„Чичо ти още ли ни е сърдит?“

„Как ти хрумват все такива неща, идея си нямам. Вярно, не е много разговорлив напоследък, ама не ние сме причината. Причината е в това, което се случва край нас.“

„А дали ние не сме причината за ставащото?“

„Дрънкаш глупости. А аз защо те слушам, не знам. А ти… – той затърси подходящата дума – как се справи тогава?“

„Кога?“

„Не се прави, че не знаеш. След като видя катастрофата по телевизията така, както ми я беше предала. Сигурно ти е мъчно, както на мене… Но нищо не можем да направим. Само наблюдатели сме и засега трябва да внимаваме да не ни разкрият… Пък ти три дена да не се свързваш с мен, значи нещо наистина те е разтърсило яката.“

„Как да ме разтърси?“

„Да, бе, понякога забравям, че си още малка.“

„Вярно си е. Може и да имам малко повече акъл, ама годините не са ми достатъчни. А ти за къде се приготвяш?“

Даниел погледна в огледалото и се разсмя.

„А виждаш ли ми чертите?“

„Какво?“

„Ох, виждаш ли как изглеждам?“

„Не, и това е най-странното. Виждам те как се оправяш, но срещу ми няма лице.“

„Моля?!“

„Ако искаш, да ти изпратя картина…“

„А, не“, ужаси се Даниел и като се извъртя рязко, се насочи към багажа си в другия ъгъл на стаята.

Приклекна до пътната чанта, извади бяла тениска и тъмносини дънки и ги огледа. Малко бяха понамачкани, ама леля му щеше да ги гладне набързо.

Е, ако имаше желание. Ако не – щеше да ги облече така.

Все пак модата в момента беше да ходиш в недотам изряден вид.

„Какво е „изряден“?“ – сепна го гласът на Андреа и Даниел се усмихна.

„Ами това е… приличен. Горе-долу. Така си мисля аз, де.“

„Пфу, от математика може и да разбираш, ама от български – нищо!“

„Какво съм виновен, че природата ме е надарила само в едно направление?“

„Моля?“

„Ама ти доста думи тепърва учиш, а?“

„То поне добре, че има от кой да ги уча… Иначе ако оставях всичко на наш’те, не знам кога щях да науча и да разбирам кой лъже и кой – не.“

„Но това не може да се научи!“

„Кой го казва? Дани?“

„Аз го казвам! И няма ли да ме оставиш за малко на мира, защото имам още само три дни в София, а нищо още не съм видял от нея…“

„Ами гледай – кой ти пречи?“

Даниел щеше да изкрещи нещо в мислите си, но на вратата на спалнята бе цъфнала леля му.

– Дани, приготвяй се по-бързо. Чичо ти се обади от центъра, Емо ще дойде да те вземе след петнайсет минути. Ще се срещнете на Попа.

– А къде ще ходим после?

– Не знам. Не обсъждат мъжките си планове с мен никога – засмя се тя и го погледна. – Тъй ли измачкан ще ходиш?

– Ама… аз… нали модата е такава, лельо… – смънка Даниел и усети как дори ушите му почервеняха.

„Сега ми е на чалъм. Да ѝ прехвърля ли някоя идея?“ – обади се в този момент в главата му и Андреа. Даниел сериозно се замисли върху въпроса дали ще доживее следващата година.

„Естествено. Иначе аз с кой ще си говоря?“

Написа: Мария Гюзелева, 2015
Редактира: Калин М. Ненов, 2015

До 29 ноември с Човешката библиотека събираме По-желали и поръчки за предстоящото издание на „Нощта на скорпиона“. Искате ли? 🙂