Цялото
Прекалено дълго отбягва ме болката.
Прекалено много се вдигнах над нея.
И когато най-после дойде, народи
цял куп пре-преживяни неща.
(Прекалено-премного-Прекрасно…)
Тъй наситени, че стоя и трептя
– и, в очите ми, онова пак дете,
дето иска Луната да гушне
и лети с Еднорога
по меки пътеки,
и се смеят с гласа на Нощта,
дето не пише и не разказва,
а поглъща Света, със душа…
И мечтае да бъде помилвано,
а е помилвало цялата Нощ,
целия Свят,
цялото…
цялото…
Pingback: Човешката библиотека » В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене
Хих, напоследък се замислям за това и аз, та вижте кака ви пипнах тука на същата тема. До колко сме си ние от преди 1-2 години и до колко не сме?!
От моя опит, променяме се, дори понякога, много бързо се променяме, а има и нещо дълбоко в нас, което си остава същото… просто промените доста добре го крият.
Или не е така?
Удивително! Предполагам, че авторът на тези редове е авторът на блога.
Удивително ми беше:
Прекалено дълго отбягва ме болката.
Прекалено много се вдигнах над нея.
На някой да не му се е случвало? Чувството за трайността на щастието / стабилността / комфорта / жизнеността / любовта / и пр. изведнъж да се извърне наопаки? Моят пореден частен случай бе да науча в рамките само на четири-пет дни за двама близки с тумор в мозъка…
Тъй, докато вече ни е станало навик да пишем и да разказваме, да не забравяме да поглъщаме света, със душа.
Същият е авторът – само с няколко години по-млад. (… Тогава дали е същият?)
Тия дни с болките на света се гледаме косо, заобикаляме се предпазливо, оставили сме си въздух. Има дни (и месеци), в които да ни боли с пълни гърди и в които се смеем с цял глас. Има и други, в които да слушаме, да поглъщаме, да чакаме – докато натрупаното кристализира.
Благодаря, че споделяш, приятелю.
Няма как да влезеш в една и съща река два пъти. Нито дори камъкът е същият, който е бил или ще бъде. Нищо не е.
Тогава какво значи “същият”? Не се заяждам – нужно ми е да знам. За да разбера себе си, а и тези или онези околни…
И аз подозирам, че не е баш същият, Гри. 🙂 Даже бях писал едно споделение „Фантазиец“ – почваше с „Калин от 2005-а не е Калин от преди малко…“. И до него ще стигнем.
Хубава тема за разговор… на живо или поне на по-хладно. 😉