1

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

– Тю, да те…

– Ник’во страшно – веднага заяви Сашо. – Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

– Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… – промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинери. Сетне овърза приятеля си по всички правила на катераческото изкуство и го спусна в издълбаното от водата и времето дере. Радослав потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна – беше хладно, усойно и неприветливо след напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишeи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема – хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка – този път от смайване.

This tale began when Radoslav dropped his hunting knife into a gorge, a mountain brooklet murmuring along its bottom. Swearing like a sailor, the young man decided to go down and look for it.

The edge of the steep crumbled under his feet, and he stepped back. He gave a glum look at his two friends, Pavkata and Sasho the Blond, slapped at his knees and spat at the gorge. “Motherf…”

“No worries,” Sasho said right away. “Consider it found!”

The Blond was an incurable optimist. However, he had hardly moved when his feet slipped, and he all but followed the knife. Radoslav grabbed his collar and barely managed to pull him back out.

Pavkata shot them a mocking glance. “May I live a hundred years so I can always rescue you, you pansies…”

He uncoiled the rope he always carried around his waist and detached several carabiners from the hooks on his belt. Then he tied Radoslav according to all rules of the art of climbing and lowered him into the chasm. Radoslav sank into the stony, green-covered gloom. He shivered: the place was cool, damp and inhospitable, after the sunny clearing above. It smelled of moss and fern.

Ravenous mosquitoes buzzed around, and he flailed his arms at them. He could not shoo them away; instead, he started swinging and bumped his head against the bough of a deformed tree. He gasped. His vision blurred with pain, and he nearly dropped into the brooklet. He rubbed angrily at the swiftly swelling lump crowned by a bleeding scratch. However, he forgot all about it, when he caught sight of his knife: miraculously intact and unnotched, sticking out of a rotten trunk amidst lichen and rubble.

Radoslav grabbed his precious blade. Its emblem flashed on the steel: a cat’s head baring its teeth. Last year, while passing by an arms shop, he’d seen the knife in its window. He’d liked the shape of the blade at once: sleek as an attacking shark. He’d not been able to rest until he’d bought it with the money he’d set aside for his birthday. He was very proud of his find and once he boasted, “For this knife, I’d even crawl into a dragon’s mouth.”

He did not suspect yet how prophetic those words had been.

Radoslav gripped the comfortable handle and made to call out to his friends that everything was tip-top and they should pull him up. Before he could say anything, his forehead started itching terribly, just below the lump, and his eyes fell on a naked brown rock. His tongue seemed to freeze, his breath caught in his throat.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската главата на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди – бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? – измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

– На какво ти прилича? – счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик – съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? – донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? – не го разбраха горе.

– Почакай! – кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин – тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете ѝ, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

– Е? – пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? – изпуфтя Радослав.

– Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? – нетърпеливо попита змията.

“Now what on Earth…” Radoslav muttered.

“What does it look like?”

It was very much like glimpsing something from the corner of one’s eye. The tiny voice seemed to register on the threshold of hearing, and yet it was distinct and intelligible enough. It felt … ghostly.

Radoslav took two small steps back and stopped; he could retreat no farther. He did not doubt the source of the remark, nevertheless he peered round, annoyed and a bit afraid.

A shout came from above—it sounded absolutely normal to the ears, although a bit muffled. “What up, Dicho?”

Radoslav, pulled back into reality, quickly put things together and formed a horn with his hands. “I found it!”

“Should we pull?” came from the sunlight, where no bloodthirsty insects buzzed.

“Wait a sec, there’s—”

“Whaaaaa?” They couldn’t hear him, obviously.

“Wait!” he yelled.

“Okay.”

Radoslav stared at the rock.

This time, he saw the stone figure in a new way: a slim girlish shape, frozen in an uncomfortable position, arms pressed against a scaly body. For an instant, he thought he could make out wings spread on the rock above her shoulders, but no, apparently the fanlike cracks and the jags fooled the gaze. He realized the sculpture had been heavily scraped by the rough brush of the years; it took more imagination than sight to perceive it. Only the eyes of the serpent stood out razor-sharp on the vague, perhaps veiled face. Like an ancient bas-relief of Scheherezade…

“Well?” the ghostly voice came again—unmistakably irritated.

“Well what?” Radoslav grunted.

“Are you done gawking? Aren’t you going to do something?” the snake asked.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ – паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

– Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!

Пищенето на ситните кръволоци рязко секна. Сякаш току-що стоватови тонколони са дънели Balls To The Wall на Аксепт, а в следващата секунда някой е щракнал копчето, понеже му се слуша Бийтълс.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча престорено, чак припряно равнодушно:

– Няма ли да ме целунеш?

Младежът се облещи към канарата.

– Ще ти се отплатя – опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

– От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба – назидателно каза каменната змия. – Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

– Но как? – изграчи Радослав.

– Уф… Ми целуни ме!…. Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува неизразимо със слова предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

A pinprick pain made him slap his neck. A mosquito. Disgusted, he wiped the ugly splotch on his hand against his trouser leg. Heck … these jeans would need some washing.

Another miniature Sikorsky dive-bombed him. These little vampires will pick my bones clean! he panicked and reached to yank at the rope.

“Hey, wait! Don’t go! I’ll shoo them away, just don’t go!”

The shrieking of the mosquitoes halted. It was as if a pair of hundred-watt loudspeakers had been blaring out Accept’s “Balls To The Wall”, and suddenly someone had switched the channel, looking for Beatles.

The silence felt extraordinary.

Radoslav thoughtfully held the pressing gaze of the carving. Those pretty eyes now looked surprisingly pleading, but the voice sounded artificially, even frantically even. “Aren’t you going to kiss me?”

He gaped at the rock.

“I’ll pay you back.” The voice was trying to disguise its owner’s desperation.

A how emerged inside Radoslav’s mind.

“Do not let my scales make you think I’m a fish,” the stone snake admonished him. “And where have you heard of gold fish? Such don’t exist. Yet I find your idea of three wishes a fair reward… As long as they can be granted, just take me out of this nasty place, I beg you!”

“But how?” croaked Radoslav.

“Ugh… Just kiss me! You don’t seem dumb, yet … humph. And put some feeling into it, or else you won’t break the spell, and next year this hoar cobble shall crack and crumble for sure. And then I shall be gone for good. Well?”

The carved eyes’ perfection suddenly enfolded him in a bright heat. Anticipation swelled inside him, of something unimaginably wondrous, as if he were a kid who had just watched the most miraculous tale on a children’s program, and it’d been so pretty he felt like crying when the time to part came. It was as if he’d just dreamed about Happiness—and he almost remembered it, still cherished its touch in his heart … even as the details faded out from his faithless memory.

Radoslav closed his mouth. He blinked. He scratched at the lump. And he made up his mind.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение – “Чакай бе, какво правя?”, – от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като по жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги предпазливо… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза – очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

– Ах, най-сетне! – възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. – Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата ѝ до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба ѝ напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

– Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

– Много се забави бе, братле.

– Треснах си тиквата – обясни смутено той. – И… поразгледах.

– И как е?

– П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

– Фрашкано с комари – допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

– Яко си се цапардосал – отбеляза съчувствено Сашо. – Даже си пребледнял.

– Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода – закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

– Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже – да бе, мой човек, кога си се сещал òвреме?

– Карай – отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. – Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.

Nothing had happened.

He blinked.

The figure seemed to shift.

He rubbed his eyes until they hurt. The relief was indeed transforming. It seemed to flow, its lines wavering, becoming hazy. For an instant, everything around him shook; the brook stopped its simple song. He blinked again … the rock held nothing but a crack.

And just before him, there stood a slender girl wearing an old-time, even ancient dress, on which—as if on a living skin—glittered snake scales.

Radoslav squeezed his eyelids shut. He opened them cautiously. The apparition did not disappear, only his sight grew even blurrier. One thing he couldn’t help noticing: the girl’s eyes were nearly unnaturally large and far more captivating than they’d been in the carving.

“Ah, at long last!” the girl exclaimed. Her voice no longer had that disquieting otherworldly tone. “Hey, thank you truly, hero! Pray forgive me now, I’ll see you later!” Before Radoslav could say a single word, she rushed down along the creek, hopping from stone to stone as nimbly as a ballet dancer.

Her waist-length jet-black hair tossed behind her like a horse’s tail. The color of her dress looked like the mottled black-gray of a viper. Shivers ran up Radoslav’s spine. He yanked on the rope convulsively.

“Pull you up?”

On his third try, he managed to say, “Yes.”

Up there, it was cool under the beech canopies, but it seemed warm to him.

“You sure took your time, bro.”

“I bumped my bean,” he said uneasily. “And … looked around.”

“Well, how was it?”

“B…bearable. Enchanted, like.”

His friends tried to peek into the gorge.

“It’s teeming with mosquitoes,” Radoslav added as his senses came back. He didn’t want anyone else going down there.

“You’ve smacked yourself up quite a bit,” Sasho said. “You look pale, man.”

“You should’ve put some cold water on your lump while you were down there,” Pavkata advised, coiling the rope back under his jacket.

“Didn’t think of it.”

Pavkata nodded, as if saying, yeah right, my man, when have you thought of things on time?

“Never mind.” Sasho tossed back his straw-colored locks. “A cold bottle would do just as well. But, you know, let’s go back, otherwise Zacko may fail to save our beer from the bridge buffs.”

They started off back to the monastery, and to the rest of their group.