Cloud Atlas / „Атлас на облаците“: разговор за филма, интервю с Уачовски и нови български субтитри

Нашите думи не ни принадлежат.

~ След „Аватар“ през 2009-а спрях да ходя на кино.
Не само заради следния симптоматичен случай:
В Човешката библиотека имаме принцип да даваме х-нигите си за свободно четене на всеки, който не може да си ги позволи или иска да ги пробва, преди да прецени дали да ги купува.
На няколко пъти през януари 2010-а проведох следния диалог, с различни хора: „Вече държиш ЧоБи книга Х повече от месец. Хареса ли ти? Искаш ли да си я вземеш? Мислиш ли да ни я връщаш?“
Отговорите бяха вариации на „Да, човек – обаче нямам никакви пари… Нали разбираш как е…“.
Малко по-късно дочух същите хора – всеки един от тях – да споделят с приятели: „Човееееек! Ходих на „Аватар“ за трети път! В „Арената“! Направо се РАЗМАЗАХ!!!“

~ Вече не ходя – тъй де, не ходех – на кино и понеже се разочаровах от способността на филмите да разкажат смислена история.
Два часа време са си твърде малко, за да вместиш в тях нещо голямо.
Надеждите ми в динамичните изкуства се изместиха към сериалите – чиито представяния от Наско в алманасите „ФантАstika“ доказват, че има на какво да се надяваме – и към компютърните игри: ролеви, визуални романи (visual novels), куестове… всеки поджанр, който набляга на историята.
Сериалите и игрите разполагат с поне 20 часа време за всяка от историите си.
Големи теми се нуждаят от големи платна.
Не става дума за големия екран. Метафората тук е от живописта.

~ Книгите на Човешката – като изключим свръхновата „Слънце недосегаемо“ – не струват повече от 10 лева.
~ Има и друго: Схемата „Филм Х е с добър боксофис, ерго ще направим филм Х’, за да сме сигурни, че няма да изгубим кинти“ води до схемата „Гледах филм Х. Сега знам какво ще стане във филм X’, X”, X”’, гледайки първите им пет минути.“
~ Цената на билет за 3D кино, както сега, така и през 2010-а, бе 12 лева. (Освен ако хванете намаленията, на половин цена.)
~ Ш’мъ извиняйте, продуценти-схематици. Ефектите и визуалните чудесии никога не са ми били достатъчни, за да се посветя на една история, да я преживея – и тя да ми остане, като вдъхновение; а ако е наистина силна – и като пътеводна светлина.
~ Кино „Арена“ е едно от 3D кината в София.
~ Както се случва с всичките истории, които помня дълго след това – от „Приказка без край“, та до The Host.
~ След n-тия подобен диалог злостната, отмъстителна част в мене се пробуди: „Добре, мизерници. Решили сте, че киното ви е в пъти по-важно, ясно. Аз пък, напук и на инат, и тъй като така е честно, ще посветя целия си бюджет за култура на книгите.“
~ Дори от гледна точка на единствения ми наистина ограничен ресурс – времето,
~ (Имото – това за времето го казах само за ме разбират по-добре. Иначе с теб си знаем.)
~ не си заслужава да го губя, отивайки да гледам, пак и пак, и пак, все същата история; пак, пак и пак, и пак, все същите банални, плитки, плоски мисли и послания (ако въобще ги има).
~ Месечният ми бюджет за култура зависи от месечния ми приход. В последните години се върти около 50 лева.
~ Аз съм от оня тип човеци, които искат някакво послание.
И са способни да си го намерят – все едно дали авторът го е замислял или не.
И после са способни да се карат с автора – все едно дали авторът го е замислял или не.

~ Реакциите към „Атлас на облаците“ ме подразниха – ония, дето ме подразниха – заради нормативността си.
~ Къде ли не четох за „горките“ Том Ханкс и Холи Бери, на които им се наложило, забележете, да участват в тая ужасия. Горките Том Ханкс и Холи Бери пък намират, че никога не са имали по-невероятно преживяване и не са искали да свършва, а сега вече не знаят как биха могли да участват само с една роля във филм.
~ „Откровението на Сонми“, от което Игумка чете на Захри, е записано от Архивист Парк. Същият, който изслушва Сонми и нейната истина.
~ „Нормативен подход“ наричам оня, който твърди, че има един правилен начин, или ограничен брой правилни начини, или по-правилни и по-неправилни начини, за тълкуване на изкуството.
~ Ръкописът в ръцете на Тимъти Кавендиш във влака е озаглавен Half-lives, което може да се преведе като „Периоди на полуразпад“, понятието от ядрената физика, или като „Полуживоти“. С подзаглавие „Криминале за Луиза Рей“. А автор му е Хавиер Гомес.
~ Владимир Полеганов нарича същото нещо „естетически фашизъм“.
~ Картината в хотелската стая на възрастния Сиксмит изобразява сцена, наподобяваща робската плантация от епохата на Юинг.
~ Силно понятие. Все пак „естетически абсолютизъм“ ми се струва по-точно. (Или „авторитаризъм“.)
~ А пистолетът, който Бил Смоук слага в ръката на „самоубиеца“, напомня ли ви на нечия друга смърт?
~ С Йоан Владимир си говорихме на януарската Таласъмия колко много критици (и „критици“) се засягат, ако оспориш тяхното тълкуване на една творба.
~ На брошурата под доклада за АЕЦ „Суонеки“ пише Antua или Awtua Tours. Не мога да разчета точно шрифта; но силно подозирам, че „девойката“ на корицата всъщност е същият актьор, който играе Аутуа.
~ Говорихме си и за диктатурата на критиката: най-опростено казано, идеята, че бидейки „професионалист“ или „човек с опит“, критикът някак си разбира по-добре творбите от собствените им автори. И съответно: неговото мнение е по-представително. По – пууу! че гадост… – обективно.
~ При сцената с порцелана първото, което Робърт чупи, е фигурка на Свети Георги и ламята. Това е сън на Сиксмит.
~ „Атласът“ доста е пострадал от тази диктатура. Гледали ли сте колко е агрегираната му оценка в Metacritic?
~ Първото, което Хенри краде от Адам, са сините му копчета. Също такова копче намира Захри, мигове преди зет му Адам да бъде убит. Забележете кога синьото копче спира да е негово притежание.
~ Уачовски си го казват в интервюто: Ако критикът не успее да постави филма в някаква кутийка, той има на разположение кутийка и за такъв филм: „префърцунен“, „претенциозен“, „разхвърлян“, „артхауз“…
~ Сестра Ноукс заплашва Кавендиш, че ще го накара да яде сапун, ако не спре да ругае. В следващия живот може да се каже, че на Ноукс ѝ се е сбъднало желанието.
~ Цял набор от различни имена, които до едно не казват нищо.
За себе си ги превеждам като „Аз тоя филм не го разбрах“.
~ Хе-Джу и Сонми са заедно не само като Адам и Тилда. На снимката, която Сиксмит показва на Луиза, се виждат те двамата като родители на Меган.
~ Сред критиците най ме впечатли Роджър Еберт: „Аз тоя филм не го разбрах. Но знам, че пак ще ида да го гледам – толкова ми хареса.“
~ В епохата на Сонми, когато вече е при съпротивата, тя вижда през прозореца си един уличен, неугледен музикант: прероден Вивиан Еърс, който свири… секстета на Робърт.
~ Понякога се чудя толкова ли е трудно да признаем, че не сме разбрали. Цял ли живот ще ни преследва ученическият страх от двойката, от порицанието, от на другарчетата присмеха?
~ „Зеленият сойлент“ е филм по романа „Гъз място! Гъз място!“ (Make Room! Make Room) на Хари Харисън: за пренаселено бъдеще, в което голямото разкритие накрая е, че най-разпространената храна не е направена от водорасли, ами от… трупове. Човешки.
~ Впрочем – и тук навлизаме в дебрите на рубрика „Творческа кухня“ в алманаха – това обяснява и защо аз предпочитам да пиша критика за неща, дето са ми харесали.
~ Има (поне) две имена, които във филма са различни от тези в книгата. Това са Нео Сеул, което в книгата е Neo So Copros; и Мауна Сол, което пък е Mauna Kea. И Сеул, и Сол на английски звучат като soul (душа), като първото се чува ясно, когато Хе-Джу казва на Сонми Welcome to Neo Seoul – или Айзък обяснява на Луизи за къде ще лети. Сол пък може да се свързва и със Слънцето.
~ Ония, дето не са ми харесали, вечно ме мъчат с подозрението, че тях просто не ги разбирам.
~ Пребройте колко пъти някой от героите в по-късните епохи се появява с пиратски атрибут: превръзка за окото; триъгълна шапка; друго?
~ Затова предпочитам да слушам някой друг – който ги е харесал. Там има повече какво да видя и науча.
~ „Атлас на облаците“, хронологично, започва с Adam (Юинг) и завършва със Zachry.

~ „Няма ли най-сетне да стигнеш до същността, до ядката, до смислената част от тезата си?“ – чувам мърморене.
~ А вие там, мърморещите, чухте ли Уачовски? Като казаха, че един от замислите им е да провокират хората да почнат пак да си говорят?
~ Е – според вас, мърморещите там, аз тук какво правя?
~ Ама ха.
~ „Атлас на облаците“ ми върна вярата в способността на киното, в някакви под 3 часа, да ми разкаже зашеметяваща история.
~ Та даже шест.
~ Филмът е правен от трима различни режисьори, Тиквер и Уачовски, като първият ръководи епохите на Робърт, Луиза и Кавендиш, а Уачовски – на Адам, Сонми и Захри. Актьорите твърдят, че нито за миг тримата не са имали разногласие помежду си, работели са като един.
~ И покрай казаното, да ми се покажат толкова много скрити и искащи взиране, пре-преглеждане послания, че да се взирам и пре-преглеждам: веднъж, два, три… седем пъти.
~ Напомни ли ви нещо прическата на (внимание! следва подвеждащо представяне!) така любимия на Уачовски Хюго Уийвинг, така любимия на всички ни Елронд Смит, в епохата на Сонми?
~ Филмът с най-много пре-преглеждания в живота ми е „Кашерн“. Но там, след седмото или осмото, факторът „Откривам нови елементи“ изчезна. Там водещият фактор, досега, е: „Кара ме да се чувствам нов човек, всеки път“.
~ Веднага след него се нарежда „Дуелист“, южнокорейския. Е… там все още зървам нови елементи. И всеки път оставам с чувството, че още два часа от живота ми са се заситили, наситили. По много по-наситен и засищащ начин, отколкото ми се отдава в обичайния ден-след-ден.
~ Напомни ли ви нещо пазарището, пак в епохата на Сонми?
~ „Атлас на облаците“ ме зашемети едва щом осъзнах, че не е толкова важно какво ни казва.
~ (А в тоя филм се говори много. Ужасно много, мислех си, докато ден и половина редактирах субтитрите му.)
~ По-важното е: какво „Атласът“ ни показва. И как с показаното ни доказва казаното.
~ (Оплете ли ви се езикът? А очите?)
~ Което е един от принципите на доброто писане.
~ Опа. Прощавайте. Поизтървах се. Да… всъщност искам да говоря за „Атлас на облаците“, филма, както за книга.
~ С всичките постмодерни и пост-постмодерни (или вече са „неоромантични“, Ани?) трикове и похвати.
~ Дето, уви, или се ползват, за да скрият плиткостта на темите – ако обектът на изследване са книги; или въобще не се ползват – ако е киното.
~ Самият Дейвид Мичъл казва, че можеш да направиш много неща в книга, но не можеш да създадеш лице, истинско лице, което да се прехвърля и повтаря през вековете. Затова и в книгата се прераждат само хората с кометата, докато във филма тримата гении са го направили с всички, създавайки още десетки връзки.
~ Това, разбира се, са обобщения – и като всяко обобщение търпят взривяване, с внимателно подбрани контрапримери.
~ Музиката в „Атласа“ е… гениална отвсякъде. (Ето, веднага започнах да я чувам в ума си.) (А след киното колко звучеше…) Тя е дело на самия Тиквер и негови приятели и, цитирайки някого, ще споделя следното мнение: когато във филм се говори за някакво гениално произведение, не трябва да се слага нещо вече съществуващо, а наистина да се създаде нещо гениално. Намирам, че се е получило.
~ Имам и забележки към „Атласа“, по съдържанието.
~ Не познавам книгата и няма как да преценя доколко те са си проблем на първоизточника, или са резултат от съкращаване на материала (любимо прегрешение на филмите по роман).
~ Антиутопичното бъдеще на Нео Сеул – както всяка друга антиутопия – е силно хиперболизирано, и съответно хич не ме убеждава, че е възможно бъдеще.
~ Знаете ли, че обожавам да взривявате обобщенията ми?
~ (Има една антиутопия, която не ме дразни. Нарича се „Непоискано добро“ – част първа. Спасява я това, че се фокусира не върху античовешката тоталитарна система, а върху обикновените, мъничките, мечтаещи и искащи да създадат добри неща хора – ученици, студенти, един осмян, отхвърлен от „обществото“ свещеник…)
~ С внимателно подбрани контрапримери?
~ (В един момент забравих, че това е мрачно и нежелано място. И почнах истински да се вълнувам – заради усилията на тия мънички, обикновени хора да го променят.)
~ (В един момент дори можеш да се запиташ: „Добре де… щом те могат – на мен, в толкова по-свястната ми среда, какво ми пречи?“)
~ Взимаме две-три плашещи тенденции от настоящето – или една, ако сме (само)доволно тъпи. Докарваме ги до крайност. И – хоп! – ето ви бъдеща антиутопия.
~ От друга страна, бъдещето на Сонми всъщност не е бъдеще.
~ За да получим желания „десерт“, жизненоважно е да пренебрегнем всички други настоящи тенденции. Най-вече – хубавите.
~ То е – както всяка от шестте епохи – нещо, случващо се с нас: тук и сега.
~ А всеки, който поне малко се е занимавал да наблюдава естествени процеси, все ще е забелязал, че „лошото“ и „хубавото“ рядко могат да се разделят, или да просъществуват едно без друго.
~ Ако бе другояче, с твърде голяма вероятност въобще няма да стигнем до съответното бъдеще.
~ По-вероятното е просто да си пукнем. Я с колосална катастрофа. Я кротичко и апатично. Много преди бъдещето-цел.
~ То ни се случва, докато го гледаме в салона или сгушени пред лаптопа.
~ Ние още не сме – нали?
~ Истински убедителните бъдещета – и съответно истински плашещите, ако целта им е да ме уплашат – са ония, в които виждам как авторът се е потрудил да включи колкото се може повече от настоящето; всички процеси в него, за които има поглед.
~ Добрите примери са: „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел; „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов; идеята за Ъплифта на Дейвид Брин. Донякъде – и бъдещето в „Ендимион“ на Дан Симънс.
~ И ние реагираме – ъъъъ… как само реагирахме при „кланицата“… – преживяваме, мислим, обсъждаме – сега.
~ (Имам резерви доколко е възможно разпростирането на една сегашна структура – римокатолическата – в космоса, който е принципно нов тип среда на обитание.)
~ Неубедителността не подминава и Нео Сеул. Да, всички знаем, че Макдоналдизацията и експлоатацията на евтини работници е сериозен настоящ проблем. Но за да доведем нещата до такава крайност, трябва преди това да сме счупили толкова много, вече действащи добри тенденции (като все по-солидните права на работещите в такъв тип заведения, или все по-разширяващите се възможности за друга работа – че кой ни е вързал в Мак? – или дори вече замисляните закони за правата на клонингите и другите „хора от нечовешки произход“), че…
~ Нев е разказала за осъзнаването как всичко е тук и сега. Няма да я повтарям.
~ Казах го. Просто ще сме пукнали.
~ Но ще повторя, в защита на „Атласа“, че възприемем ли шестте му „части“ като част от тук и сега: една-единствена – тогава възраженията за правдоподобност стават несъществени.

~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново?
Не. Абсолютно, трижди премерено „Не“.
~ „Атласът“ е апология, ода за киното – и изкуството въобще. Поне толкова, колкото върволицата скорошни филми, начело с „Артистът“ и „Изобретението на Хюго“.
~ Колко визуални намигвания към други филми откривате в „Атласа“?
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново като филм?
О, да. Определено.
~ Връзката между музиката и темите/преходите във филма няма нужда да я изтъквам – да?
~ Напомни ли ви нещо сцената, в която Захри и Мероним се крият досами моста от Кона конниците?
~ Какво вдъхна сили на Юна да се разбунтува?
~ Забележете как никъде не ви просветлих за паралела между „убийствата с ярка кръв“.
~ (А беше ли бунтът на Юна смислен? Навременен?)
~ Не ви ли се привидя, когато Хе-джу срещна Сонми и ѝ предложи избор, заедно с избора да ѝ протяга длан – с две хапчета на нея, синьо и червено?
~ Все пак търсите просветление?
Добре, сами си го изпросихте.
~ Основните идеи на „Атласа“ (от „Нашият живот не ни принадлежи“ до всичките вариации за прераждания, „снопове души“, нелинейно време) са нещо, което големият екран не просто не ми го е показвал досега – ами, заради другото, което вече ми е показвал, ми е убил надеждата някога да видя тия мисли там.
~ Забавление за обсебени:
Колко сцени можете да изброите, в които две „души“ (различни герои, изиграни от един и същ актьор) се поглеждат и помежду им припламва искрица на разпознаване – или поне почуда?
~ По повод на костюмите и грима: актьорите споделят, че трудно са разпознавали колегите си и им е трябвало време, за да разберат кой кой е. Сюзън Сарандън даже сама не е могла да се познае в огледалото. Реакциите в края на прожекцията бяха красноречиви. Хората, щом забележеха, че имаше нещо друго малко след надписите, се спираха и започваха да ахкат и да се обясняват „ама това този ли е… казах ти… изобщо не се сетих…“. Всичко това е донесло на някои актьори желание да променят външния си вид: Джим Стърджис си е пуснал брада, за да не му се налага никога повече да носи изкуствена (по същата логика любимото му превъплъщение е Хе-Джу – защото винаги е гладко избръснат).
~ Най-прямата метазакачка: какво кога на кого се случва в криминалетата?
~ Но все пак нека да поровя…
~ (Винаги съм се притеснявал, като се уловя, че мисля с цитати от книги или филми – все едно дали вербални или емоционални. Вместо да се вслушам по-дълго и по-надълбоко. За моите, за истинските думи и емоции. За тези, дето най прилягат на мига – всеки един, всеки уникален миг.)
~ Донякъде подобен бе „Изворът на живота“ (The Fountain, 2006). И „Кашерн“ (Casshern, 2004). И „Долината на цветята“ (Valley of Flowers, 2006). И… толкова?
~ (Интересното е, че самият Съюз определя съдбата на Юна като „провал“ в експеримента за създаване на работник със свободна воля. Включва ли това несвободността, предопределила фаталната ѝ реакция?)
~ И в горния списък (където всеки филм е от 21-ви век), и в годината на излизане на самия „Атлас“ (2012) се крие, струва ми се, символика. От важните.
~ А шеметното спускане през „транспортните нива“, когато силите на реда преследват Хе-джу и Сонми?
~ Това са филми – творчество, резултат – от новата епоха.
~ Във всяка епоха има по едно убийство, при което плисва „кръв“.
~ Може и „Новата епоха“, ако предпочитате.
~ (Която е толкова ярка, чак към оранжево, че явно даже няма цел да ни убеди, че е кръв. Чудя се защо…)
~ Цялата част с Тимъти и Дърмът също е крещящо биеща – на очи.
~ Само да не е „Новата Епоха“, че ще ме погнат свръхкоректорите.
~ Том Ханкс, на премиерата на „Атласа“ на Международния филм фестивал в Торонто, сподели, че най-любимата му сцена във филма е саморазправата с критика. И се смееше като… като дете. Чак изтръпнах.
~ Даже си мислех: „Че да! Случайно ли е, дето „Атласа“ го подхващат като проект още през 2009-а – а го завършват, с все перипетиите на отказващи се спонсори и явяващи се нови, точно през 2012-а?“
~ (Какво ли му е, на тоя гений на превъплъщенията, та така да му се събере?)
~ Какъв по-хубав дар можеше да ни донесе 2012-а, в самия край?
~ (И какво ли му е сега, като не получи ни една номинация, за ни една от седемте си роли?)
~ Може и „Край“.
~ Всяко от тия шест убийства включва рана в главата или шията на жертвата.
~ (А знаете ли, че по повод нашето тържествено посрещане и изпращане на Края на света, навръх фаталния 21 декември, си спретнахме една прожекция на… „Атласа“?)
~ (Само че без субтитри. Още не бяха се явили, даже английските.)
~ (И с озвучаване на… руски.)
~ (За същата прожекция се носят слухове, че двама-трима зрители дори са схванали нещо от филма.)
~ На пресконференцията всичките актьори, както и Тиквер и Уачовски, се държат като деца. На всички въпроси, които и без това не са особено проникновени, те отговарят със смях и шеги. Освен любимата роля на Том Ханкс като убиец на критици, Бен Уишоу споделя, че най му е допаднало да играе жената на Хю Грант, Джим Броудбент пък, разбира се, се харесва най-много като брат на Хю Грант, а самият Хю обожава да е Кона войн и по негови думи обича, докато си гледа телевизия вкъщи, да е преоблечен като канибал.
~ (Други пък, поради неособеното отопление, просто се схванали.)
~ Убеждавам се, отново и отново, че е заблуждаващо да наричам досега ми до изкуство „вторична нужда“. Без изкуство, без емоция и наситеност, ще се съсухря и спомина точно толкова бързо, колкото без манджа и пиячка, и отопление. Като чуете, че някои дишали с книгите… не смейте се. И такива има ни.
~ „Та, не разбрахме – чувам да подпитват някои, от баш читателите – какво беше онова „не ходех“? Значи ли то, че пак ще дадеш шанс на киното?“
~ Незавършената книга е като… какво?
~ Значи, ами.
~ (Ама… има доста книги, дето с радост сме си били дузпа с тях. Може времето да е илюзия, но припирането и препускането – „Стига се мотах! Какво ме чака зад завоя? Ами после?“ – са понякога тъй истински и несмирими…)
~ Но не по-малко избирателно от преди.
~ А смисълът е, че…
~ Как тъй по-малко? При такава летва?
~ Е, не. Чак толкова няма да ви подценя.
~ (В един момент дори ти иде да се питаш: „Добре де… щом те, Тиквер и Уачовски, могат – на другите, с толкова по-мощните продуценти зад гърба, каквo им пречи?“)

~ Светът ни е вълшебно място. Вълшебствата, като „Атлас на облаците“, идват, за да го напомнят.
И да ни насърчат – да виждаме вълшебства повече.
И – на свой ред – да ги правим.
Повече.

С вас разговаряха: Калин Ненов и Евгения Василева

Интервю с Уачовски и нови български субтитри за Cloud Atlas / „Атлас на облаците“: ви чакат в сайта на Човешката библиотека.

Междувременно имам едно питане към ВСИЧКИ:

Можете ли да намерите имейл адрес за връзка с Анди и Лана Уачовски? Ако да – моля пратете го на пощата на Човешката библиотека: poslednorog -в- gmail.com.

Искам да им препоръчам един англоезичен роман – за филмиране.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *