Писателска работилница на море… и приказчица за Юнаци и злодеи

Пишещи приятели (:

През август организираме едноседмична писателска работилница в Китен, с основен водещ Ангелина Илиева (Йоан Владимир) и верен помощник – моя милост (Калин М. Ненов).

Записването е до 15 юли. Заповядайте. 🙂

… А в първата китенска работилница през 2011-а, която водихме тримата с Александър Султанов (Ейдриън Уейн) и Валентина Димова, едно от упражненията ни беше следното:

Представи си, че си човек от другия пол – т.е. ако авторът е жена, героят е мъж; ако авторът е мъж, героят е жена.

Твоят герой/иня е сам/а на плажа. В един момент го приближава и заприказва представител на противоположния пол. Намеренията му са видимо свалячески. Твоята героиня/герой обаче не желае да бъде свалян/а – ти решаваш защо. (Примери: има си сериозна половинка, не харесва такъв подход, чувства се добре и без половинка, харесва представители от собствения си пол, ………….)

Разкажи случката.

Поиграй си с нея. 🙂

Аз, бидейки не само водещ, но и пълноправен участник в работилницата, чинно си написах домашното. Ето:

Приказки за Юнаци и злодеи:
изплющяваща

Какво толкова има…

Полека плъзвам длани от корема към гърдите си. Капчица пот се плъзва през цепката между тях

(Всъщност коя дума ползват… ползваме за това? Трябва да попитам Зи. Не че на принцесата ѝ дреме много-много. Нас, Юнакините, други работи ни учат.)

и притичва между пръстите ми.

Стегнати са си. Загарът е добър, равномерен. Само че…

Косо, без да извръщам глава и на милиметър, поглеждам девойката върху кърпата до мене. Тя се е отпуснала назад и май-май спи, ако съдя по повдигането и отпускането на гърдите ѝ. Тц… от тоя ъгъл хич и нямам база за сравнение. Все пак, май са по-малки и от моите.

Но защо тогава… Защо онез двамата левенти щяха да се изпопребият, или поне шиите си да изпоизкълчат, докато я зяпаха току-що?

Може би… заради ауреолите ѝ?

(Ейййй… и аз да поназнайвам нещичко за анатомията ни.)

Ето пак… Тоя ми ти хубавец, още малко ако зейне, пясък ще му влезе в челюстта. Чак се спря, да вижда по-добре.

Хубавеееецооо! Я да видим, ако видиш и насам…

Ето пак! Още на мига, в който погледът му срещна моя, кривна настрани. То да беше само погледът – целият, главата, тялото, посоката на крачките.

Какво толкова нямам…

И за всеки случай свивам дланите си в шепи и притисвам леко.

А кажете, де. Какво…

– Хубави са си. Хубава си, цялата.

В следващия миг се гледаме от упор. Чифт сиви очи, поприсвити, изучаващи, па даже – оценяващи. И постреснати – досущ моите.

В следващия миг и двамата се отдръпваме. Пак замръзваме, но вече няма напрежение. Само гледане, и готовност.

(К’во се хабиш с тия думи, ме подкача едно от гласчетата ми. Заншин, и това е.)

Бръчици покрай очите, правилни черти, голо теме. Гладко бръснато. Тънки устни. И предълги – досущ Баш Певец. В случая – извити на усмивка а ла Баш Ценител.

Жили – корабни въжета, върху врат като буре с ром. Гърди като бъчви с ром. Раменете, бицепсите, китките не съдържат изненади – само мускули и мощ. Пръстите – полузарити в пясъка… все пак длъжки са, за тоя тип.

Пак се връщам на очите му. Сивото сега се е отворило и спокойно се пързаля върху мене. Виждам го как прави два, три… седем, осем скока от гърдите ми към пъпа, и обратно. За момент ме стрелва изпод вежди, устните се доразтягат, колкото да мерна и проблясване на злато. После пак се връща в изходна позиция (чети: пъпа ми) и подхваща експедиция надолу.

Аз не изсумтявам. Ама жеста ще му върна.

Я да видим като тръгна по тез плочки на корема, докъде ще стигна.

Ммм… Имало защо да се разхождам тука… За левент с релефи и размери като твоите, казвам му, провесвайки връхче на езиче в ъгълчето на устата си, си учудващо пропорционален. Простичко да си го кажем (та дано ме разбереш): ти си ми левент отвсъде. Дето викаше сестра ми: пич с пакет и половина.

И те знам какъв си още:

Баш Юнак.

– Е? Ставам ли? – ухилва ми се и гласът му.

В отговор (…?), измърквам меко и изопвам тяло. Част от мене ахва, като регистрира що за крива се заформя в прехода от хълбока към грациозно щръкналата гръд. Леле моме… ти го можеш!

Всички други части са заети да следят реакцията му, докато усукването ми най-закономерно се превръща във извръщане на гръб.

Хили се, мискининът.

Пак промърквам и склопявам клепки сладко. Да де, отървавам се от зрението – да не ме разсейва.

Хили се, мускулестият му мушморок. Вади бързичко шишенце, стъклено, кафяво, непрозрачно. Капва нещо на дланта си. После плавно се пресяга, точно към въпросната извивка хълбок–гръд.

Аз почти промърквам, точно преди пръстите му да ме стигнат. Точно преди пръстите ми да го стигнат, и да му изкълчат…

Опа. Не го стигат. Нито нищо не изкълчват.

Всъщност, твърде са заети да ме гонят, докато се търкалям и премятам над полегналото, и похъркващо, девойче, а петите ми търсят опора в пясъка, а очите ми са се присвили, също като неговите преди малко, и го гледат, само дето…

– Господи… – едва отронват устните му – Ти наистина си хубава…

А па ти сигурно си непризнатият близнак на Б.Б.! – иска да му кресне част от мен. – Или бодигардът му! С тая бръсната глава! И с коч-кавалерството ти!

(Сещате ли се за Б.Б.? Част от мен изстива, част от мене пуска нокти, и почти наистина при туй, щом се сещам аз.)

Но останалите части също са си там. Аз оставам Юна, даже и когато част от мене се подхлъзне върху думички като коч-кавалерство, като пръстите ми в пясъка, или свива нокти, като… като Сейбър, свидната ми. Всеки път, когато мъж я заговореше, или пък я приближеше. Всеки път, преди да поговори с…

Другите ми части се намесват по-решително. Връщам ме обратно, в тоя миг, пред тоя мъж.

Свитите ми пръсти се изпъват, ала вместо ръб на длан към шията му, аз стрелвам ръка към десницата му.

– Казвам се Джоан – разтърсвам меко. – За приятелите – Юна.

Вглеждам се още веднъж в зейналата сивота насреща ми: там отвъд повърхностите, похотта, простичките плажни приключения.

– Нещо ти тежи. Ела да ми разкажеш.

И той ми разказва. Следващите ден, два, повече. Лекичко облегнал теме върху рамото ми (гладко теме, топло теме).

Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.

Но преди това, преди да ме погълне приказката, в мислите ми се прокрадва и примъква, и промърква мисличка:

Ех, приятелю… защо не почваш от това?

А? Кажи ми, де…

~

Нямам никаква представа какво ни замисля Йоан Владимир за този август. Но ако се смея даже наполовина, колкото при тая приказка – ех, изтръпвам отсега… 😀

Ако приказката ви се услади – има още тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *