Приятели (:

До излизането на новата ни задружна приказка „Промяна“ остават три седмици. Продължавам да публикувам тук нейни начала. (Ето първото.)

„Промяна“ може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“.

Ако пък вече сте крачили в света на Юнаците и злодеите, преживяването ви тук ще бъде по-пълно. Мъничко пò. 🙂

 

<2013-??~12-28~2014-07-30~08-02>

Когато си отлъчен от своя клан, вървиш ниско и не вдигаш поглед.

Вдигнеш ли поглед, от него наднича тъмнина, и хората едва подтискат порива си да побягнат.

Стисна пръсти…

Усещаха.

Нещо смътно се надигаше, нещо голямо. По-голямо от самата нея. Погледна в тъмното, и в двете посоки; а тъмното ѝ върна мрак.

Нещо се задаваше към техния град, невидимо променяше улиците, подменяше имената им, прозорците.

Виждаше ли го някой друг? Или беше разбъркан образ в собствената ѝ глава? Болка по пръстите?

 

Последната седмица тръгна с ръкавици, а под тях обинтованите ѝ ръце боляха. По бялото бързо избиваше червенина.

Нещото наближаваше.

 

Една вечер излезе извън града.

Заревото на запад проблясваше в кърваво. Пръстта беше рохка и попиваше жадно всичко –  сълзи, огън и гняв.

Тя шепнеше на земята за света, който идва. За покосените от неизвестното, което бе плъзнало по улиците, и още нямаше име. Знаеше, че няма да има трупове по площадите, нито почернени къщи. Не. Нищо външно нямаше да се измени, но отвътре… Щеше да ги покоси отвътре. Бавно да ги променя и разделя още и още, докато станат всеки отделна държавица с войска. И тогава клановите междуособици нищо нямаше да са пред това събудило се зло.

Само ако умееше да докосва!…

Не умееше.

Тогава помоли земята за помощ.

 

Беше вече тъмно, когато дочу потропване на копита.

Среднощният стражник, помисли си уморено.

Само с него можеше да си говори, но понякога…

Обичаше го. Беше единственото ѝ семейство.

А ето онзи ден се спречкаха отново.

– Няма смисъл – каза ѝ, – няма никакъв смисъл да им обръщаш внимание, на отрепките по улиците. Целият свят е пропаднал, те също. И този град най-вече – заспал, по-лош от другите, всеки само себе си гледа. Да избягаме, само ти и аз, надалеч. Нали виждаш, виках по площадите – и какво? Сега са се хванали всеки за гушата и си крещят взаимно, и на мен крещят. Ще си направим свой град, ще видиш. За чудо и приказ. Тук всичко е обречено…

Въздъхна, а болката се вряза по-рязко в дясната ѝ длан. Всеки път – един и същ разговор…

– Има смисъл, тук, усещам го. У всеки има малко пламъче. Добре… не залагам на разума…. А с разума ти не мога да се боря. Мога само да кажа какво усещам: За хората има шанс, само трябва да бъде измислен път към тях, защото са затворени като в черупки, пазят се, поставят врати – никой да не премине. Но то не е от лошотия…

– Толкова години ги гледам, много преди ти да тръгнеш да скиташ наоколо; зная ги всичките… Клановете отвътре са разядени, хората оглупяват и се множат, а умните не раждат деца. След десет години животът ни ще е отминал, в тази кал.

– Не мога да  видя това като теб, съжалявам – беше кротка, но в очите ѝ се палеха огньове. – Знаеш миналото ми и колко е трудно да хвърлям мостове към хората. Но аз ги разбирам – протягам се мислено към всеки от тях, опитвам се да усетя цялото. Хората не можеш да поведеш с осъждение, можеш само да отблъснеш… Това, което ги привлича и събира, е топлината. Те не са свикнали да дават, защото много са им взимали. Не са свикнали да се доверяват, защото са ги лъгали, защото са се лъгали сами себе си… Те стискат ревниво всичко, което имат и не знаят друг начин да бъдат. А и не всички са такива. Има и хора като нас, но пръснати навсякъде, далечни за нашия град. Заедно можем да донесем промяна, да разсеем мрака, който идва по-гъст.

– Хората, за които говориш, са малко, твърде малко. Не виждаш ли колко безмислено е всичко – просто още едно поколение с наивни планове, след краха на които ще дойде още по-голям упадък!

– Не мога да видя… – повтори безсилно тя.

И той си тръгна. Обърна ѝ гръб и изтрополи огорчено по камъните. Дълго чаткаха тъжните му копита в мрака. А сърцето ѝ слушаше, свило се, как заглъхват. Ами ако беше прав?…

 

И сега го чу пак.

Въздъхна и се обърна.

Но това копито бе по-леко… музика имаше в него. Близко беше.

– Плачеш?  – долетя тих глас.

Бързо избърса мокрото по бузите си и се изправи. Конникът стоеше неподвижно и в тъмното сигурно се взираше да различи чертите ѝ.

– Не е каквото изглежда.

– А какво изглежда? – сянката леко се залюля, усмихваше се.

– Кой си ти? – стисна пръсти.

– Далечен.

 

*

 

– Силата ми е малка, земята не иска да ми отвърне.

– Мислиш ли, че би помогнало?

Взе ръката ѝ в длани.

Разви потъмнелите бинтове. На лунната светлина изглеждаха черни.

– Познавам това, там, откъдето идвам – въздъхна. – Сполетя ни същото. Голяма битка се задава… А врагът е неизвестен, напада отвътре. Всеки сам не може да му устои. Не може.

В нозете ѝ пръстта беше кална и завъртяна в кръгове. Приближени така, че да преминават в спирала.

– Какво е?

– Молитва.