Приятели (:

До излизането на новата ни задружна приказка „Промяна“ остава един месец. През идните седмици ще публикувам тук няколко нейни начала.

„Промяна“ може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“.

Ако пък вече сте крачили в света на Юнаците и злодеите, преживяването ви тук ще бъде по-пълно. Мъничко пò. Например… сещате ли се кои са Ирида и Грио? 🙂

<2014-01-01~02~03~08-06>

– Юне!

Въпреки че ни делят стотина крачки и необичайно шумният за сезона прибой, фигурката ѝ се изопва между двете остромуцунести форми.

– Юнише…

Тя се извръща към мен. Не виждам лицето ѝ, но усмивката ѝ усещам. Припвам по пясъка покрай плискащия се прилив.

После нагазвам в прозрачната вода. Ол-лел-ле! Л-л-ледено! По-навътре от глезените не влизам…

После ми става топло. Джоан де Лайт, Хептен Юнакиня, в запас, Юничка, дух от духа ми, ме обгръща с ръце насред леденото море. Когато притискам скула към гривата ѝ, ми е така топло като…

– У дома – прошепва ми някой. – Добре дошъл у дома.

Част от мен – онази, която отчита, че по всички закони на топлопреноса няма логика да се сгрявам, докато държа тяло, обливано допреди миг от ледената зимна вода; или може би онази, която напира да пита: „Пак ли си вдигнала левела, Юнише? Вече можеш да довършваш недоизказани мисли“ – разсъждава, че домът не е място, а състояние. Също като Рая и Ада в популярните конфед’ски вярвания.

Другите части мълчат, радват се, усещат мига, усещат Приятеля.

Един миг по-натам (… но вечност) се разделяме… погледите с усмивките в тях – последни. Юна се обръща към двете създания, които ни чакат в по-дълбокото.

– Грио, Ирида – това е Кал.

Единият делфин, по чиято лъскава кожа слънцето хвърля разноцветни отблясъци, се приближава малко, надига стройна глава и изсвирва. Засмивам се, смело нагазвам напред и дори не усещам как една по-висока вълна плисва хълбоците ми. И как ще усетя? Нали съм при Юна – при Приятели – у дома.

Протягам ръка да приветствам Ирида, към перката отстрани, но тя се плъзва, по-бърза от погледа ми, и разперените ми пръсти срещат муцуната ѝ. Чувството е… нещо, което всеки трябва да преживее сам. В този миг на докосване замълчават всичките части в мен. (Даже онази, неспирно мелещата.)

От другата ми страна се е озовал номер втори: делфинът, от който сивото има да взима уроци по външен вид. Неговата муцуна докосва за миг дланта на Юна, но към мен не се приближава.

– С Грио скоро имахме случка – казва Юна.

Вглеждам се в отвора, през който той диша. Това… разкъсвания ли са?

– А, тази случка е стара – улавя ме Юна. – Ако търсиш свидетелствата от новата, гледай мен.

Гледам я. От раменете нагоре не забелязвам нищо. От раменете надолу не мога да видя. Макар и необичайно прозрачна, водата все пак скрива подробностите.

Юна се подсмихва насреща ми и се изстрелва отвесно нагоре. Аз пък аха да се прехласна по изваяния ѝ, релефен корем… но само надъвквам устна. От едната страна на пъпа ѝ лилавее – леко, но различимо – възголямо петно.

Извръщам очи към Грио. Потръпвам – не само от пръските, с които ме плисва тялото, връщащо се обратно в морето.

– Но сега всичко пак е добре. – Юна погалва сивия делфин по гърбицата. – Дори по-добре. Сега научаваме нови неща един за друга.

Грио се отлепя от нея и се отдалечава на три-четири дължини. Сепвам се от гладко, хладно усещане по ръката си: Ирида поема след него. Двамата, като един, започват да свирят и да цвърчат, изопнали тела към хоризонта. С периферното си зрение зървам как Юна също се изпъва и закрива очи с длан.

Нещо идва насам.

Перката се показва за миг сред вълните, после се скрива пак.

Свируканията на двата делфина пред нас се накъсват и постепенно заглъхват съвсем. Накрая чувам само собственото си дишане, тихото плискане на водата и също тъй тихия глас на Юна:

– Дишайте, приятели. Дишайте.

Вдигам вежди към нея:

– Те могат ли да… спрат?

Юна кима.

– Бях чувал, че го правят съзнателно… дишането. Не като нас. Но не бях виждал…

През повърхността на няколко крачки пред Ирида и Грио се подава остроноса муцуна. Светла на цвят, направо блестяща…

За момент самият аз спирам да дишам. Търся с очи Юна, за помощ. Това… възможно ли е?

– Бял е – издиша тя: две срички, които повече виждам на устните ѝ, отколкото чувам.

Безмълвието се проточва още четири удара на сърцето… шест, седем. После новодошлият делфин се обръща и отплава навътре. Грио и Ирида поемат след него, без звук; без поглед назад.

Когато потърсвам приятелката си пак, лицето ѝ изглежда напълно спокойно. И… непознато. Такава не съм я виждал преди; с такива очи не е гледала към мен досега. А през мен не е гледала… никога.

Някой – трябва да е Юна, макар да не виждам устните ѝ да се разтварят – казва:

– Идва промяна.