The Imaginary: 056
<2004-03-04~06>
I am power
I exist to resist ….
I swirl and weave together several bands of dark emotion. The fine stream illuminates my new ribbon, and a nebular butterfly flutters away towards the infinite.
At this moment, I open my mouth and interrupt my mother.
‘Do you think you’re actually helping him now?’
Another ray sears the corner of my mantle. I reflect it back: a rainbow in the night sky over the Pacific.
‘Right … your pretty good at shouting—when will you learn to listen?’
This last pirouette will probably end up as a cyclone over the Mediterranean tomorrow ….
Tomorrow is tomorrow; and in the timelessness of this instant, I am marvelling at the flowershower raining upon the Universe.
‘How do you expect him to respect you? You are not even able to settle your money matters peacefully ….’
This has been going on for countless millennia; and over the last ten, it has become particularly intense. At times, I perceive myself as a dancer in an empty ballroom. Faster than an eyeblink, my partners arrive, I bestow my entire self on them, they reach transcendance and depart, faster than an eyeblink. Only I remain—
This talk—this contest in yelling, I correct myself—will be just the same …. The same worn-out arguments, the same failure of communication—a thousand past talks re-echoed …. I sometimes feel it’s hopeless. I try to explain, to point out the inherent Love and Beauty in all things; they come, they listen—those who have the Heart to hear—or they try to outshout me; and they go. I can’t help feeling that I am—
—Alone. Destined to be alone—until Eternity comes and covers all ….
I gently close the door that I have slammed mentally, and I gulp down my tears. Not this time; not in my eyes!
So peaceful is the night sky …. And—or have I forgotten to wipe my glasses again?—there seems to be a rainbow in the east ….
A sudden impulse wraps my mantle around me, and I dart down.
Down and down and down—through the atmosphere: a blazing wish for all who are awake to behold me—and make a wish ….
I stretch my left arm towards the heavens, with a tiny smile … and she touches me
and I dart back to my eternal arena, the ballroom where I teach—and learn from—all the dancers in the Universe ….
You are not alone…
Въображаемите: 056
<2004-03-04~05~06>
I am power
I exist to resist…*
Завъртам се и вплитам заедно няколко снопа тъмна емоция. Финият поток осветява новата ми панделка и мъглявинна пеперуда отпърхва в безкрайността.
В тоя момент отварям уста и прекъсвам майка.
– Смяташ ли, че с нещо му помагаш?
Още един лъч обгаря ъгъла на мантията ми. Отразявам го назад: дъга в нощното небе над Тихи океан.
– Знам, че умееш да викаш… а кога ще се научиш да слушаш?
Този последен пирует навярно ще завърши като циклон над Средиземноморието утре…
Утре е утре; a в безвремието на този миг аз се удивлявам на цветедъжда, който завалява върху Вселената.
– Как точно очаквате да ви уважава? Вие даже парите в семейството не можете да поделите без викове…
Продължава така от неизброими хилядолетия; а през последните десет става все по-стихийно. Понякога ми се струва, че танцувам в празна бална зала. По-бързи от премигване, партньорите ми пристигат, отдавам им всичкото си, те постигат танценденталност и отпътуват, по-бързи от премигване. Само аз оставам…
И тоя разговор – тоя конкурс по крещене, поправям се – ще е същият… Същите изтъркани доводи, същото неуспяло общуване – ехо от хиляда предишни разговора… Понякога чувствам, че е безнадеждно. Опитвам се да обясня, да изтъкна вродената Обич и Красота във всички неща; те идват, слушат – онези, които имат Сърцето да чуят – или се опитват да ме надвикат; и се махат. Не мога да не чувствам, че съм…
Само**. Обречено да бъде само – докато Вечността не дойде и не покрие всичко…
Меко затварям вратата, която в ума си съм тръшнал, и преглъщам сълзите си. Не и този път; не и в очите ми!
Тъй спокойно е нощното небе… И – или пак съм забравил да си избърша очилата? – на изток сякаш има дъга…
Внезапен импулс ме увива в мантията и се стрелвам надолу.
Надолу и надолу, и надолу – през атмосферата: пламтящо желание за всички, които са будни да ме видят – и да си пожелаят…
Протягам дясната си ръка към небето, с мъничка усмивка… и тя ме докосва
и се стрелвам наобратно към извечната си арена: балната зала, в която обучавам – и се уча от – всичките танцьори на Вселената…
You are not alone…
* Присвоен цитат от Virgin Steele: „Аз съм сила, / съществувам, за да противостоя…“.
** Шибан български! – бел. на преводача по повод на средния род в съответния абзац