От изговарянето на това писмо изтекоха тринайсет години. Дядо Гошо премина миналата година, баба Таня – тази. Но мислите – и чувствата – вътре остават все така истински.

(Освен това е страхотно успокояващо да видя, че с баба все пак сме успели да си поговорим за смъртта. Тя прие това писмо много навътре и често си го препрочиташе.)

Изпълващи празници, милими!

<2012-12-16>

Бабо, дядо:

 

Това е първата част на едно писмо, което в следващите четири-пет дена ще записвам. Същото правя в момента за майка и татко, само че тяхното ще им го дам като звукозапис (записвам с диктофон), докато вашето ще ви го напечатам. Досещате се по какви причини.

Знам, че напоследък и на двамата ви е трудно да чувате добре, а пък още не съм се научил хем да викам, хем да казвам наистина съкровени неща. А нещата, които искам да ви разкажа тук, са много лични и отлежават от доста време.

Първо ще ви дам малка картина на обстановката, в която записвам в момента. Вървя из един красив парк в Хисаря, по заснежени алеи, до едно поточе от лявата ми страна. Чудесен зимен ден е – 16 декември – и се чувствам в онова чудно настроение, което ми идва през декември, особено през последните години. Една от любимите ми групи пее, че „всяка мечта има своя декември“. Аз се усмихвам, като си спомня тая фраза, понеже при мен най-много мечти са се сбъднали през декември – особено последните години – и най-много мечти се раждат през декември. Декември е станал „моят“ месец, в това отношение.

Една от мечтите ми беше да мога да си поговоря с вас за нещата, които сте ми дали. Не съм сигурен откъде идва това, но много често разговорите ни, като се съберем, отиват в една много делнична, приземена посока. Някак си ни е страх, неловко ни е да споделяме нещата, които ни вълнуват наистина дълбоко. А аз се чувствам наистина жив, когато мога да говоря с някого за нещата, които ме вълнуват наистина дълбоко. Има множество такива неща, за които съм искал да си говоря с вас – обаче все не е имало случай. Даже помня, имаше един момент, предишната пролет, след като се бях разделил с Габи и преди да се съберем с Илка – имаше един момент, в който исках да седна някоя вечер с дядо и да си говорим така: той да приказва на мене, а аз да си извадя лаптопа и да му записвам с големи четливи букви на екрана какво искам да му кажа. Така нямаше да ми се налага да викам – а аз и без това нямах глас в тоя момент; и щях да имам достатъчно време да си сглобя мисълта – понеже аз и мисъл нямах в тоя момент. Но имах нужда да му кажа някои неща за начина, по който той ми е помогнал да се развия като човек.

Чувството, че не си се отблагодарил на някого, не си му показал колко е важен за тебе, е много мъчително. Дори сега, като го казвам това, се напрягам вътрешно, гласът ми пресеква… ако можете да чуете записа, ще се убедите и сами.

Стигаме до най-трудния за един писател въпрос. (Аз не съм кой знае какъв писател, просто съм наблюдавал писатели и знам какво е трудно.) Въпросът „Откъде да започна?“.

Ще започна от едно начало, което аз си спомням. Това е зимата на 2004-та – вероятно декември 2004-та. Нека да кажем, че е декември 2004-та. Може да е било и пролетта на 2005-а, но аз така и така казах, че през декември се сбъдват и започват повечето ми мечти. Нека съхраним легендата.

(Извинявайте, ако понякога не успявате да ми проследите мисълта. Старая се специално за случая да се изразявам по-просто и свързано. Но мисълта ми по принцип в такива моменти е изключително експлозивна, прескачаща, дърпаща ме в най-различни посоки. И е възможно на моменти да не успявам да я обуздая. Ако нещо някъде наистина не разбирате, после – след като прочетете това писмо – то ще ни бъде основа да си поговорим по човешки. По-далече от делничното.)

Та, оня декември 2004-та, когато на мене ми щукна, че след като книгата „Последният еднорог“, а преди нея анимационният филм са ми въздействали по такъв, буквално животоформиращ начин…

(Има 3-4 книги в живота ми, сред всичките 1000 прочетени, които наистина са ме оформили като човек. Освен „Последният еднорог“, това са – донякъде – романите на Карл Май, в много силна степен „Приказка без край“ и в по-късните ми години „Реквием за Хомо сапиенс“: една поредица, която не е излизала на български, иначе с огромно удоволствие бих я дал на дядо… Всъщност първата книга е излизала и ще му я донеса, за да види откъде тръгвам аз – какво е залегнало в характера ми.

Това са книги, които – парадоксално – са ме научили по-малко да чета и повече да живея живота си. При мен парадоксът е, че съм тръгнал от човека, който чете, понеже му е скучно в живота, и вървя към човека, чийто живот е безкрайно интересен и има все по-малка нужда да чете, и все по-рядко открива в книгите нови неща, които да не е виждал вече в самия живот. Имал съм нужда да намеря ония книги, които да ме въвлекат в живота. Ако някой ми каже, че фентъзито, фантастичната литература въобще е бягство от реалността, тоя някой просто не е чел внимателно. При мене те на практика са били едно бягство КЪМ реалността, към живота. В ученическите си години се чувствах откъснат от живота, и благодарение на такива книги успях да вляза в него.)

… та, връщаме се към „Последния еднорог“. Добре, де – помислих си аз – това е една неголяма книга, която въздейства изключително силно. Защо не я доведем, тая еднорога, и по българските земи? Представи си всичките ония читатели – особено малките – които ще открият тая книга, ще пътешестват заедно с еднорогата и ще пораснат заедно с нея. Представяш ли си какъв ефект ще имаш върху техния живот? Как ще им дадеш това, което е било дадено на теб. На тебе нищо не ти се дава, за да го държиш за себе си, в крайна сметка. Няма смисъл, ако остане само за тебе. Ти, така или иначе, си заминаваш в един момент – и до тая тема ще стигнем, бабо – и това, което оставиш на другите, то е това, което остава.

Запалих се и след раждането на целта започнах да търся и начините да я осъществим. В тоя момент самия превод нямах смелост да го поема аз – книгата е изключително изящна, както сте видели, много трудна за превод. Ние сме съхранили може би три четвърти от това, което е наистина, но то е благодарение на двугодишен превод и редакция, в която освен мен са участвали още четирима човека и всяка дума е гледана от всеки от тях. Един истински „труд на обичта“, както се казва на английски (на български му викаме „къртовски труд“ – може би защото не сме толкова лиричен народ). Затова отначало за превода потърсих един от най-известните български преводачи и личен мой приятел. Историята с него също беше интересна. Той каза: „Калине, аз тая книга ще я окепазя, ако взема да я превеждам. Заради сроковете, в които трябва да работя, съм свикнал да правя неща, които осакатяват текста. Вместо това се опитай да го преведеш ти сам. Имам ти доверие.“ Тоя човек всъщност ме тласна, даде ми силата да започна превода – заедно с Владо Полеганов, мой приятел, който също има много специално отношение към езика.

Трябваха ни и пари. Аз имах пари, останали ми от Канада, от стипендиите. Но те нямаше да ми стигнат. За цялото издаване, подготовката, хартията, всичко, при тираж 1000 бройки, цялата вложена сума беше 5000 лева. Лятото на 2005-а (2006-а?) се видяхме с моя съученик Антон – точно тоя Тони, дето каза „Не знам какъв ще стана, като порасна, ама ще имам много пари“ – и той като разбра за идеята, даде 500 долара. По принцип това му е, така да се каже, попрището: да инвестира в стартиращи бизнеси. А като си говорихме с вас, вие казахте, че ще дадете 1500 лева. И с тия пари цялата работа тръгна.

Винаги съм имал притеснения по отношение на парите. Чувствал съм ги като една характерна черта на света, към който аз не принадлежа; като едно въплъщение на материалния свят. И съм се притеснявал да искам пари. Все още ми е донякъде неловко, като трябва да се говори за финансови операции (въпреки че и това съм почнал да се научавам). Така че бях изключително благодарен за ония 1500 лева. Още по-благодарен бях за това, че като говорих и с тебе, бабо, и с тебе, дядо, и двамата бяхте не просто спонсори, а хора, които разбират и подкрепят това, с което съм се захванал.

Не мога да си спомня говорили ли сме после, след като вече сте видели „Последният еднорог“, доколко ви се е сторило смислено цялото нещо. Знам, че дядо имаше страхотни тълкувания какво представлява еднорогата: той е единственият човек, който до ден днешен ми е казвал, че еднорогата е символ на свободата; никой друг не го е казвал това. Аз самият не чета тая книга като някакво иносказание, в което различните герои въплъщават някакви общи човешки качества или принципи; чета го като герои, като хора (въпреки че еднорогата е много нечовешки образ). Но дядо беше единственият читател, който имаше такъв прочит. И това само за себе си беше важен указател, че той е прочел тая книга и ѝ е посветил достатъчно внимание, тя достатъчно му е задържала вниманието, за да си я изтълкува. Но не помня да сме си говорили изрично дали ви се струва, че, най-грубиянско казано, това са били 1500 лева, вложени където трябва – а не пръснати за някакво временно увлечение, младежка измислица…

(На моменти ми се струва – бабо – че за новите книги, които правим, не сте толкова ентусиазирани; и предполагам – бабо – че ви се струва, че те ме отвличат от намирането на по-практична реализация. За това също трябва да си поговорим. Сега ми наближава лимитът, та ще оставя темата за другия път.)

Но точно в оня момент тая наистина почувствана подкрепа, която усетих от вас, ми беше страхотно важна. Сега усещам, че за тия осем години, които минаха оттогава, това е момент, в който вие сте ми помогнали да се формирам, да се доближа до това, което искам да съм. За мен винаги е било много важно да усещам, че близките ми хора – тия, в чиято среда съм бил роден – ме подкрепят за нещата, които правя. В писмата, които записвам на майка и татко, също ще си говорим за подкрепата от тяхна страна. Тя е била по друг начин, за други неща. Специално в частта, свързана с книгите, аз не съм усещал подкрепата им така, както я усетих от вас.

Благодаря ви. Наистина. Това е една от основите, върху които е стъпил Калин, какъвто е в момента, и които помогнаха на оня млад и търсещ призванието си човек да тръгне в една посока.

(А това, че посоката може да се смени във всеки момент и във всеки момент може да открием нови, по-смислени неща… това ще го оставим за следващия път.)

 

<2012-12-17>

Предния път свърших с откриването на нови посоки, докато човек върви по пътя си. Сега искам да разкажа за нещата, които научих покрай нашата книжовна дейност – делото на Костадин и Миладин, и на Матей Миткалото, както ме закачат някои приятели.

Не съм сигурен как сте го приемали вие (знам, че майка и татко бяха ужасени, когато ме виждаха навремето да ходя с 25-килограмова раница из България, обикаляйки за 4 дена 5 големи града). Не съм сигурен и доколко е ставало ясно, че издаването на книги никога не е било самоцел при мене. Аз наистина обичам книгите, но – както ви разказах – обичам ония книги, които ни научават да живеем интензивно. Затова книгите за мен не са били цел. Книгите са били и продължават да бъдат средство. Те са един от начините ми да открия други подобно мислещи хора; други хора, които са склонни да действаме в една обща посока; други хора, които споделят същите ценности, имат същите търсения; хора, които би ми било приятно да нарека приятели, с които би ми било приятно да работя заедно, като екип…

Едно от нещата, в които се убедих покрай работата ми в Канада, докато бях в оная компания, е, че аз не съм подходящ за работа в „случайна“ среда: ако просто ме вземеш и ме хвърлиш в някаква компания, закачиш ме към някакъв екип, има голям шанс да не се чувствам добре – и съответно да не бъда полезен и ефективен. От друга страна, в екип, в който сами сме се избрали помежду си, сами сме се намерили и сме се събрали, ставам страшно мотивиран – и съответно страшно ефективен; самият ми труд е много по-ползотворен. Това го установих още тогава, а в България, чрез проектите, в които съм участвал, си го доказах. Та, в чисто работен план, книгите за мен са били инструмент за намиране на съекипници; а в личен – инструмент за намиране на приятели.

Също така, установих, че ми е трудно да разделям живота си на „кутийки“. Не мога да си го представя като един вагон, в който си има купе за всяко нещо. В отделно купе ще държим работата, в отделно – приятелствата, в отделно – семейството, в отделно – хобитата… и така – едно постоянно разделяне и разпарчетосване, от което в един момент аз самият почвам да се чувствам на парчета. Не-цял. А тая липса на цялост ми се струва, че е сред най-големите проблеми на епохата ни – включително и причина за болести.

И след като установих, че не мога да разделям личното от работното, почнах съзнателно да търся такива приятели, с които мога да работя заедно, и съответно такива колеги, с които мога да бъда приятел. Едно от най-важните неща, които усвоих и продължавам да усвоявам покрай заниманията ми с Човешката библиотека и с книгите, е натрупването на връзки: познанства с хубави хора, най-общо казано.

Разбира се, тук трябва да вметна и познанствата ми с недотам хубавите хора. Те също са изключително ценни – един урок как хората (дори и да са хубави сами по себе си) са в състояние да създадат нехубави ситуации. На дядо съм му разказвал за оня тип, който държеше книжарници, в един момент те фалираха и той ни завлече – нас и всички български издатели – с маса пари. Същото нещо се случи малко по-късно с най-голямата верига книжарници, „Пингвините“. Те в момента съществуват про форма, но са задлъжнели с около 5 милиона и въобще няма надежда тия пари да се върнат.

(Впрочем ние в Човешката бяхме много горди, понеже от тия 5 милиона хиляда лева са наши. Тоест можем да кажем: Ето, и ние имаме дял! Всъщност „Пингвините“ дължат на издателствата 1,5 милиона – другите 3,5 милиона ги дължат на собствените си служители, наеми и т.н. Представяте си горките хора, дето са работили за тях… за каква некадърност или целенасочена кражба става дума. Значи: от тия 1,5 милиона, хиляда лева са наши. Тоест ние реално сме представлявали около половин-един промил от българската книжна продукция. Който каже, че сме малко издателство – не е точно така. Както и да е… това беше в кръга на шегата.)

Та, имахме сблъсък с такъв човек като оня тип. Впрочем него скоро сме го засичали, след като той дълги години се кри. Знаем къде работи: продава на книжна сергия на един пазар в София; както сам си признава: „Откъдето тръгнах, там и се върнах“. Като го видях някъде преди година, че е там, много се чудех какво да направя. Не съм забравил съвета на дядо „Пратете му едни по-здрави момчета, да му счупят капачките на колената“. Това беше още един момент, в който зяпнах – когато му разказах тая история, а неговият извод беше такъв. Та, ето още един пример как тая дейност създава качества: Докато се чудех, се обадих на приятели. Преди бях свикнал да си вземам решенията самичък, общо взето. Решавам „Сега ще тръгна и самичък ще го насмеля от бой“ (понякога имам агресивни изблици; обикновено не ми личат, изглеждам кротък младеж, но имам и бая стряскащи пориви към насилие). В оня момент това наистина ми беше първата реакция. Викам си: „Сега ще ида и ще си напълня раницата с 50-60 книги, които цената им ще е същата като тия, които той ни ги завлече. А пък той да се оправя с хората, от които ги е взел.“ Обаче си удържах порива и се обадих на другите хора, с които работя – тия приятели, с които сме се намерили благодарение на Човешката библиотека. Говорих с трима-четирима от тях. Всеки си каза какво мисли и в крайна сметка аз се успокоих. Видях, че това е безсмислено действие: то създава един затворен кръг, от който ние нищо няма да спечелим, а пък въпросният човек надали нещо ще научи. Затова решихме да не го закачаме. Евентуално ако някой ден той пак се оправи с парите, ще го потърсим. Ние помним. В това отношение новите технологии много помагат. Всичко го има записано и в Интернет, и в компютрите ни.

Запознавал съм се покрай книгите с различни журналисти, на които им е много интересно например как работим с тия младежи от Казанлък, как е възможно цяла група момчета и момичета заедно да напишат книга. Сега пък започва да им става интересно как групата момчета и момичета сами събират пари през Интернет, канейки спонсори от цял свят, и почват да правят сами сериал по книгите си… Това е следващата идея на казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“ и те в момента я осъществяват. За това мога да разкажа много неща – които самият аз уча в момента. Например как се разпределя работата в един такъв голям проект. По принцип всеки филм е голям проект, с десетки или стотици участници; аз мога да разкажа как работата по такъв проект се разпределя с помощта на новите технологии между хора, които живеят във всички точки на планетата. Понеже в тоя проект ще участва и Вили – бившата ми приятелка, която сега е в Щатите, ще участва една стабилна софийска група, от Варна ще помагат приятели… Всеки с каквото може: някои ще пишат музиката, други ще осигурят техника за заснимане, трети ще направят обработка на кадрите. И всеки това ще го направи като доброволен ангажимент, но сериозен – давайки всичко, на което е способен.

Едно от нещата, които ми показа работата ми с Човешката библиотека, е, че всъщност има страшно много хора, които са не просто способни, но и склонни да даряват труд и усилия. Това, дето българите сме били всеки да си гледа само в неговото канче, въобще не ме интересува вярно ли е или не. За себе си мога да кажа, че познавам достатъчно много хора, които са склонни да поделят канчето си с другите наоколо и да мислят – заедно с другите – как да има канчета за всички, не само за мене и за тебе.

Само това да беше като урок, тия осем години щяха да са безценни. Само това: да видиш, че си се върнал в една държава, в която има свестни и читави хора и нещата могат да се случват, въпреки че обстоятелствата не са от най-благоприятните – това само по себе си е неоценим урок.

Едно на ръка са всичките умения. Например за общуване с хора: сега нямам никакъв проблем да ида да говоря с напълно непознат издател или редактор на списание, или някой, който иска да даде пари, да спонсорира… Сравнете с Калин от училище, който си гълташе граматиката, като трябва да се запознава с нови хора. Видял съм как тече целият процес: от измислянето на една история, през написването, с всичките трикове и хитрости (това и в момента продължавам усилено да го изучавам, разработвам и преподавам – в началото на януари отиваме във Велинград за три дена да направим писателска работилница, на която хората ми плащат, за да ги уча как да си редактират текстовете). После, след написването, как се редактира един текст, та да стане максимално силен, да въздейства, да пусне човек сълзичка тук-таме, да се разхили другаде… След това – как да му оправим запетайките, да не ни се смеят тия, дето много са чели. (Дядо, мисля, ще оцени значимостта на оправянето на запетайките.) Като говорим с печатницата: какво е важно да следим като хартия, като корица, трябва ли да осигуряваме алкохол на печатаря, или напротив, да го държим постоянно трезвен… Какво да правим, като е готова книгата – къде да я изрекламираме, работят ли рекламите по телевизия, радио и вестници (веднага подсказвам: не, в момента това са едни хвърлени на вятъра пари – почти никой не си купува книги, защото е чул за тях по радиото, телевизията и вестниците). Кой тип реклами работят (давам пример: работи личната препоръка – когато някой приятел ти каже „Прочетох много хубава книга“, си склонен много повече да си купиш). Как да се разпространява: кои книжарници ще те завлекат, къде се отнасят с теб прекрасно…

Всичките тия човешки умения – независимо какво реша да правя по-нататък, ако реша да сменя посоката – си остават. Способността да общуваш във всякакви ситуации е много ценна. Или това, дето съм се самообучавал в икономика: изчислявайки цените на книгите – „Ако дадем на автора 30%, пък на разпространителите 40, пък 20 за хартия (естествено, за нас, издателството, нищо не остава, защото то е с идеална цел и не трябва да прави печалба)…“. Това ми разви и икономиката, и математиката. Постоянно търся нови схеми, уча нови компютърни програми…

Това е един процес, който зависи само от теб: до каква степен ще го направиш разнообразен и до каква степен после ще прилагаш наученото и в други области. Аз съм много щастлив, че имах тая възможност и продължават да я имам – и за хората, и за уменията…

И тук пак се връщаме към това, че вашата подкрепа беше много важен стимул, за да се престраша да тръгна по тоя път навремето (без въобще да подозирам къде ще ме отведе). И наистина благодаря за нея.

 

<2012-12-18>

Не знам доколко нещата, които ви разказах миналия път, са ясни и пълни. Затова искам да уточня:

Навсякъде, където искате да ми зададете въпрос, отбелязвайте си го. После, като се съберем на живо, ще говорим за тия места. Оставям ви достатъчно широки полета върху листа, така че да има място да драскате по него.

Идеята на това писмо е не само аз да кажа неща, които са прележавали у мен дълго време. Идеята е то да е начало на още разговори. В края на краищата, нищо никога не свършва, да? И всяко такова споделяне е врата към нови споделяния.

Предния път разказвах за някои от по-трудно забележимите – поне отстрани – резултатите от заниманията ми през последните 7-8 години. Сега ще превключа фокуса и ще задам въпрос на вас. Тоя въпрос няколко пъти съм го задавал и на двама ви – мисля, че поотделно. Не помня да сме говорили и тримата.

Така, както ме познавате вие – като какъв си ме представяте в бъдеще? (Професионално.)

Как изглежда мечтаният от вас Калин?

Тук ще вмъкна, че всъщност и в други отношения сте ми помогнали. Единствената причина да си запиша магистратурата беше желанието на баба да имам магистърска степен. Академичните кандидатствания винаги се падат в такива периоди – летата – в които на мен изобщо не ми е да се занимавам с документи и да се срещам с непознати хора, и се дърпам от нови начала. Затова и магистратурата ме плашеше – като ново начало. Обаче имахме един разговор с баба, в който тя силно пожела аз да запиша и следващата степен. И в крайна сметка аз донякъде си мислех, че ако не го направя, ще я разочаровам.

Сега стигаме до нещо важно: аз не искам да ви разочаровам. Едно от нещата, което наистина би ми тежало, е, ако се чувствате разочаровани от мен по някакъв начин. Това го усещам с вас доста по-силно, отколкото с майка и татко. (Предимно с майка, понеже татко не е изявявал много силни желания спрямо мен. Последното по-силно желание, което си спомням при него, беше спорът дали в гимназията да уча в математическата или в английската, ама и тоя спор не беше особено разпален. Майка е по-директният човек в желанията си.) При тях не се притеснявам толкова, че ще ги разочаровам – дето има един лаф, аз толкова съм ги разочаровал досега, че накъде повече? Това не е изцяло шега: с тях имаме възможност постоянно да си говорим, и съответно постоянно да се караме – понеже се различаваме в желанията си, и донякъде понеже те, като мои родители, ме чувстват повече тяхна „собственост“, отколкото вие. (Това е едно любопитно схващане за децата: като някой, който по някакъв начин ни принадлежи – понеже е наша плът и кръв – и можем да се разпореждаме с това, което прави. Аз знам, че то не е лошо – то идва от там, че ние искаме най-хубавото възможно за тоя човек – но твърде често искаме най-хубавото възможно, което си представяме ние. За да стане най-хубавото възможно въобще, е добре първо да разберем човекът какво иска.)

Та, спрямо тях не се притеснявам, че ще ги разочаровам. Спрямо вас се притеснявам – понеже вие не сте ми се бъркали, повече сте ме изслушвали. Баба си има неща, които ѝ се иска да станат, и си ги казва. И тя е по-прямо изразяваща се. Дядо е страхотен с неговата позиция, че трябва сам да си решиш.

Колкото повече време минава, толкова по’ ми се струва, че това е единствената смислена позиция, когато някой ти иска съвет за нещо голямо, засягащо личния му живот. Как можеш да решиш вместо друг човек? Можеш да го подведеш. Въобще няма да говорим за ситуациите, в които някой после казва „Що ми каза така?! Гледай сега докъде я докарах, водейки се по акъла ти!“. Това ви се е случвало и на вас, предполагам, но то е, когато човек не е достатъчно осъзнат и не си дава сметка, че няма значение кой какво му е казал – изборът си го е направил той самичък. Той е решил дали да слуша или да не слуша съвета.

Тук по-скоро говорим за това усещане, че сме тласнали някой нанякъде; той ни приема като авторитет, доверява ни се – и е послушал какво сме му казали. А то може да не е било достатъчно обмислено, може да не сме познавали достатъчно ситуацията, в която се намира човекът, може да не сме познавали достатъчно скритите му вътрешни желания, скритите му възможности… Има толкова много за опознаване във всеки човек, че съветът „Направи това или онова“ много често не е честен. И не е полезен.

И точно понеже не сте ми се бъркали, а пък сте ме подкрепяли, аз се страхувам да не ви разочаровам. И понякога съм си мислил – например като бяхме с Габи и покрай нея имаше разни търкания (дядо даже се беше обидил по едно време) – че ще е ужасно, ако хората, които са ми най-близки, се скарат помежду си; и понеже аз съм ги избрал или довел (както е с приятелката) – аз ще съм причината да им създам лоши преживявания.

Притеснението за отношенията на хората около мен си остава. Понякога страшно ми писва, като се сблъскам със ситуации, в които някой не се разбира с роднините си – зетят не се разбира с тъста и тъщата, доведеният брат не се разбира с майката и т.н. (Тоя проблем се среща много по-рядко, като говорим за приятелства, а не за роднинства, защото приятелите човек си ги избира, докато роднините пристигат в пакет. Има една теория, според която си избираме и роднините, ама тя е по-сложна и иска говорене за едни други теми, които засега – бабо – ти ги спестявам…)

Другата посока, в която бих могъл да ви разочаровам, е изборът на поприще. Затова ми е интересно дали има нещо, което вие искате да кажете, обаче сте си мислили, че моментът не е подходящ или аз няма да ви изслушам, или нещо друго, за което не мога да предположа. Много е възможно заради постоянните търкания, които имам вкъщи, да съм бил в състояние на защитаващ се, когато сме се виждали с вас, и вие да сте го усещали и съвсем умишлено да сте ме пазили от нови конфликти, от ситуации, в които мога да избухна, да се натоваря и т.н. В момента се чувствам изключително спокоен и напълно отворен. И искам да използваме, че моментът е такъв.

Кажете ми и вие онова, което искате да ми кажете.

Това важи не само за как си ме представяте като реализация. То важи за всичко, което искате да ми кажете.

Няма смисъл тия неща да се отлагат. Ако нещо е важно, трябва в момента, в който успеем да го подредим в главата си, да се споделя.

(Разбира се, преди това трябва да се уверим и че моментът е подходящ и за другия човек, с когото искаме да споделим.)

За мен моментът е много подходящ и ще се радвам да чуя какво сте си мечтали да кажете вие, но досега не ви е оставала възможност.

Слушам ви.

 

<2012-12-20>

Времето напредва – значи ни е време да отворя най-голямата и най-страшната тема: за смъртта.

Бабе – нали още не си избягала?

Всъщност аз заради тебе я отварям. Тя е нещо, което от години ми се иска да ти разкажа, но ти всеки път реагираш толкова уплашено, толкова панически, че сърце не ми е давало. А всъщност – там няма нищо страшно…

Открих, че няма нищо страшно, преди десетина години, когато прописах. Не знам дали ме помните в училище, но аз много мразех литературата като ученик. Всичките отговори на литературни въпроси и преразкази с елементи на разсъждение ми бяха безкрайно скучни и несвойствени. Но в момента, в който прописах, го направих, защото имах нужда да изразя тия бури, които се носеха през мене. И една от първите бури, една от първите теми, в които нагазих дълбоко, беше точно темата за физическия край на живота ни.

Предполагам, че всеки човек носи някакъв страх от идеята за края. Спомням си, че и мен като по-малък това ме е сковавало. Случва ми се и сега, в периодите, в които не ми е добре, да си мисля пак: какво ще стане, ако ме сполети нещо… Но фокусът там е повече върху: какво ще правят близките ми; и какво ще се случи с делата, които съм започнал, но не съм завършил.

Когато почнах да пиша за това преди десетина години – всъщност съм събрал голяма част от точно тия мои късчета (наричам ги „Въображаеми“) в зелената книжка с приказките за Юнаци, които дадох на дядо (и която сигурно много го е измъчила… и за това трябва да си поговорим някой път) – те са десетина историйки, които се появиха в рамките на няколко месеца. Всяка от тях хващаше различен аспект от физическия край, свършека на човека.

Тогава за първи път усетих, че това всъщност е най-безполезният страх в живота ни. Години по-късно го видях формулирано при един друг автор така: Ако на тоя свят има едно-единствено сигурно нещо, то е това, че сме смъртни; че някъде напред по пътя ни чака край. Ако ние живеем със страха от единственото сигурно нещо в живота ни… що за живот е това? Може ли човек да се страхува от най-естественото нещо на света?

Тогава не си го бях казал така; тогава откривах за себе си, че най-общо казано има два варианта.

Единият е: пълен и окончателен край. Умираш, няма те, изчезва всичко. Няма душа, няма прераждания, няма отвъден живот… При това положение – няма от какво да се страхуваш, понеже теб няма да те има. Няма какво да ти се случи. Няма нищо.

Баба на моменти ме е стряскала, като каже: „У, да ме затисне тая пръст… ужас!“. Е, да, ама тебе няма да те затиска пръст… Страшното е, ако те заровят, докато си жив. Иначе онова, което остава – тялото – не си ТИ. Няма никой, нали така? А и самото тяло няма да остане дълго – ще се върне към кръговрата на веществата.

Другата възможност е, че след смъртта остава нещо: дух, душа, както искате го наречете; онова, което движи тялото ни. Има едно интересно биологично наблюдение: Каква е разликата между живия човек и човека в кома, или току-що починалия човек? От гледна точка на биологията – на тялото – разлика няма никаква. Няма. (Е, има измервания с колко грама олеквало тялото в момента на смъртта… За тях не мога да говоря, не съм ги проучвал.) Но като цяло тялото си е едно и също.

Защо тогава едното е в състояние да се движи, да реагира, да взима решения, а другото е неподвижно и пасивно? Откъде идва тая разлика? Тя – доколкото знам – не може да бъде обяснена биологически.

От тая гледна точка – ако решим, че нещо остава след смъртта – то няма да бъде в тялото. Ще продължи нататък. Моето усещане още като почвах да пиша онези късчета, а и преди това, само че по-скрито вътре в мен, по-неосъзнато, е, че нещо наистина остава и продължава; това, което ни движи, ще продължи да движи – само че формата ще е друга.

Това се потвърждава от страшно много истории за хора, които са били „на границата“, излезли са от тялото си – примерно по време на операция – видели са отстрани и отгоре себе си, всички хора наоколо, а после могат да опишат неща, които хората са си говорили, въпреки че в тоя момент те са били под упойка, тоест се предполага, че нищо не могат да чуят… Да, обаче те са чули, видели – включително неща, които са били извън стаята. Някои от тях са видели нещо като тунел, по който се движиш – винаги нагоре, към светлината. (След мъничко ще стигнем и до въпроса за ада и за рая.) И са се върнали – по най-различни причини.

Има и други истории за общуване с хора, които са починали. Скоро видях нещо интересно в Интернет: там твърдяха, че е трудно да общуваш с духовете на повечето починали хора, понеже те нямат работа на тая земя. Скоро след като – както казвам аз – духът премине (от едното състояние в другото), той заминава нататък – да си изпълнява следващите задачи. Край няма. Има следващи избори, следващи състояния.

Това го усещам отдавна в себе си, но то е твърде деликатна тема, за да го натрапя на някого – особено когато усещам, че другият човек е затворен; тая идея му се струва я смехотворна, я плашеща по някакви причини. А самите причини са ми интересни: интересно ми е защо, бабо, ти толкова се плашиш. Толкова ли буквално приемаш това цялото нещо? Няма да те тормозя с разговори на нея тема – но и няма да се чувствам спокойно, ако не ти разкажа сега за това спокойствие, което съм постигнал самият аз. Реално след написването на ония неща достигнах до състояние, в което на мен ми е все едно в кой момент тялото ми ще спре да функционира. Все ми едно дали в един момент ще ме блъсне кола на улицата или нещо такова. Това не ме притеснява и не формира начина, по който живея, няма влияние върху него. Аз мога да живея ИСТИНСКИ, освобождавайки се от тоя страх. И много ми се иска това да бъде един мой подарък за тебе, да ти го предам. Но пък осъзнавам, че то е именно от нещата, до които човек достига самичък. То е усещане вътре в тебе. Сега, като ти го говоря/пиша отвън, са само думи.

Интересно е, че освободиш ли се веднъж от страха от смъртта, общо взето всички страхове отпадат. Човек може да проследи нещата, които го плашат, и да види, че те всички са свързани с идеята, че той е смъртен и може да му се случи нещо лошо – като крайният вариант е да умре. Ако тебе не те е страх от тая идея, ако знаеш, че ще продължиш, само че в друго състояние, тогава и огромно количество страхове отпадат. Отпада страхът дали ще си намериш работа. Отпада страхът дали ще изригне война. Отпада страхът от природните катаклизми. Отпада страхът – на по-дълбоко ниво – да бъдеш открит към хората около себе си, който страх е свързан с мисълта, че те ще те наранят, ако си твърде открит. Отпада страхът да бъдеш наранен. Нараняването буквално е нещо, което заплашва живота ти – физическата рана може да доведе до край на живота ти… Да, ама нас не ни е страх от тоя край, защото знаем, че всъщност няма край. Тъпото е, че пренасяме тая идея за физическото нараняване върху душата си, върху емоциите си. Значи, някой ще нарани емоциите ни и… какво ще стане? Край на душата? Това е абсолютно нелепа идея. Тая нематериална част от нас, която ни задвижва – тя откъде-накъде ще се подчинява на същите правила, както тялото ни? Тялото може да го доведем до някакъв край, но нямаме никакви наблюдения какво би представлявал краят на една душа…

Въобще тая тема за нараняването, емоционалното и в отношенията, е прелюбопитна и мога да говоря много по нея – но няма да се отплесвам.

Исках още във връзка с преодоляването на страховете да ви споделя, че понякога се страхувам какво ще стане, ако в един момент някой от вас си отиде, а пък аз не съм успял да му кажа най-важните неща. (Както се опитвам да ви ги кажа сега.) После, като си спомня това мое вътрешно усещане, че нищо никога не свършва, че всичко продължава, аз усещам и че ние ще можем тия неща да ги предадем. Ако наистина искам нещо да стигне до вас, ще успея да го направя, независимо в каква форма ще бъдем аз или вие.

И съм убеден, че самите вие ще бъдете много изненадани в тоя момент на преминаването. Но наистина няма смисъл да влизаме в тия подробности. Не искам да ги натрапвам – само да разкажа как усещам аз света и как това възприятие ми помага много по-леко да живея живота си.

Искам да ви дам частица от това спокойствие. Вие сте ми дали толкова много – постоянно си задавам въпроса: „С какво мога аз да им бъда полезен? При техния житейски опит – те знаят толкова много…“ Иска ми се това да е нещото, което аз да дам на вас. Това усещане за безкрайност.

То съдържа в себе си и осъзнаването, че нашите възможности като хора са безгранични. Не само като хора – човекът е само една временна форма на това, което можем да бъдем. Това е още едно знание, което нося в себе си. Знам, че можем да бъдем ВСИЧКО. Просто в тоя момент сме избрали да бъдем ТОВА: човек. И то си има причини, има си цели; трябва да открием, докато сме в тая си форма, защо сме я избрали и какво има да научим чрез нея, да преживеем, да изпитаме. Но когато сме го постигнали, когато е достатъчно – то ще свърши и ще дойде следващото. И така – до безкрай. Наистина. Няма свършек и няма причина за свършек за тоя път, по който вървим. Краят не е важен. Спирките не са важни. Местата, през които вървим, са само временни състояния. Важно е самото вървене по пътя.

Иска ми се да ви предам точно това усещане за спокойствие, и в същото време вълнение и радост, че вървим по такъв интересен път. Вие самите знаете колко неща са ви се случвали – сигурно не сте ни разказвали и една десета от тях. И сте видели що за радост е вървенето по един такъв път седемдесет, осемдесет години.

А сега си представете що за радост е да вървиш по един такъв път – и по много други, напълно невъобразими пътища – седемдесет, осемдесет… какво? Хиляди? Милиона? Милиарда години?

… Дано да съм ви дал част от спокойствието ми и да сте усетили колко ви обичам и как тая обич ще се пренася през времето. Навсякъде. Във всяка една форма.

 

<2012-12-21>

Стигаме и до финала. До завършека. До края.

Пиша тия редове точно на 21 декември – точно на Края на света. Точно тоя край на света беше поводът най-сетне да се усамотя, да се съсредоточа и да ви разкажа за всичко това.

А край и свършек всъщност няма… Напомня ни го самият Питър Бийгъл. Обаче не в книгата „Последният еднорог“, а в анимационното филмче. Сега се замислих, че с вас не сме го гледали. Май ще е хубаво да го гледаме по-нататък.

Не съм сигурен какво забравих да ви кажа. Ясно ми е, че съм изпуснал важни неща. Дано не са били от най-най-важните. Но се успокоявам, че край няма – всичко, което имаме да споделим, вие към мене и аз към вас, ще си намери начин да бъде споделено.

Искам пак да ви помоля: винаги, когато усещате нещо важно, независимо дали съм при вас, или сме на един телефон разстояние – да ми казвате, без да отлагате.

Има впрочем един тест за това, което е важно: То е онова, което се явява в мислите и живота ни отново и отново – оная мисъл, оная емоция, а понякога даже и случка, която ни спохожда днес, утре, след месец, след година… Разбира се, като всяко нещо, и тя търпи промяна, еволюира. Но я познаваме, че е важна, че е истинска, понеже същината ѝ е една и съща.

Важна е мисълта-емоцията „Обичам тия хора. И ми е радост, че сме се събрали точно с тях“. Или, казано през моите очи: „Радост ми е, че сме се избрали точно такива“. Аз вярвам, че духът, преди да избере в кое детенце да се въплъти, внимателно си избира и родителите. А защо толкова се караме, деца и родители? Явно и това е част от урока. Имаме да си спомняме защо точно тези хора сме се събрали на едно място и какво ще си дадем, какво ще научим, какво ново ще открием заедно…

Изключителна ми е радост, че точно с вас съм се събрал. И това е усещане, което се появява отново и отново. Затова знам, че е истинско.

Важното е и да го споделяме. Та, усетите ли, че нещо ви е важно и не отминава на мига, а пак се завръща – споделяйте ми го.

Днес е празничен ден. Довечера в националния музей „Земята и хората“ – където се съхранява най-впечатляващата сбирка на кристали в България (има аметисти, високи по два метра) – ще направим тържествено посрещане (и изпращане) на Края на света. На гости специално ще ни дойдат младежите от Казанлък, начело с Валя. Там ще са български писатели. Наско Славов, моят приятел, който е мъничко по-млад от баба, но го водим за най-младия (по дух) човек в Човешката библиотека, е подготвил специална награда с аметист – казва се „Аметистова роза на въображението“ – за най-заслужилия от писателите. Сега се замислям, че май трябва да купя книжката на Любомир Николов (който ще вземе наградата) и да я донеса на дядо. Тя представлява народни приказки от цял свят – само че писани от един-единствен човек. Любомир Николов до такава степен познава света, вникнал е в приказните му традиции, в говора на народите, в техните пословици и културата им, че успява да напише двайсет приказки, които звучат сякаш са ги писали поляк, индиец, арабин, неандерталец… Това само по себе си е постижение, което заслужава всяка една награда. Хубавото е, че книгата излиза с прекрасно оформление и достъпна цена – прави я едно голямо издателство. Такава книга е истински подарък за българските деца. За мен е чест, че се познавам с такъв автор. Това е и човекът, който следващата година ще ни зарадва с българско продължение на „Властелина на пръстените“ – оная голяма приказка, която повлия и на моето израстване; която разви у мен желанието за героични дела, а не за живот, отдаден на дреболии.

(Имаме нужда от героичното. Толкова е скучно без него. Но пък се научаваме постепенно да ценим и мъничките неща. Малкото е красиво – както са казали, и аз не помня кой… японците вероятно.)

Вие сте ми герои. Това, което сте правили, и това, което видях със собствените си очи, докато продавахме в Русе на битака, а после, през най-различни перипетии, до магазина… тогава може и да не съм го осъзнавал, обаче сега като си дам сметка какво значи цяла година да нямаш почивка и само на Нова година да си дадеш половин ден – който как преминава? – разбира се, в спане… Сега си давам сметка колко героично е било това. И сте го правили заради нас, не заради себе си.

Моят любим Зиндел казва, че героите се отличават по това: те жертват себе си заради другите.

Това не значи, че пропускам нещата, които ви правят и хора: например баба като вземе да шикалкави как да изпъди някакви гости да не идват, когато на нея не ѝ се посрещат хора… За дядо ще ми е по-трудно да се сетя кога ме е разсмивало поведението му. Той е „стабиУен“, дето има един пернишки виц (напомнете ми да ви го разкажа).

Е, тия мънички човешки качества, на момента даже дребнави – всъщност и те са важни. Те показват, че и човеците, с дребните си качества, са способни на героични неща. Вие можете – значи може всеки друг.

Имахме такъв разговор за Васил Левски с приятели: как последните години излизат все повече документи, които показват какви дребни дрязги са имали Левски и Любен Каравелов – заради жената на Каравелов, която е била сръбкиня, съответно е дърпала в друга посока революционните дейности. Левски пък са го обвинили в един момент, че е откраднал комитетски пари, а той се дигнал там, през колко околии, мотал се, за да обяснява как са похарчени тия пари… Въобще едни игрички, които ги виждаме постоянно около себе си, ама не можем да ги свържем с Апостола на свободата – тая икона на българската история, най-непорочният… Не можем да си представим, че Левски е убивал хора. А за него знаем, че е убил поне едно турско заптие (мисля), и то доста младо момче. Има една книжка на Величка Настрадинова, „Заради Дякона Игнатия“ – има го там тоя случай. Не знам дали я дадох на дядо да я чете.

Много е глупаво, когато се опитаме да направим един човек само и единствено герой, изрязвайки всичките му човешки, дребни черти. Глупаво е, понеже виждаме един краен резултат, а не виждаме как се стига до там, не виждаме пътя до героя. Не виждаме, че героизмът е път, а не резултат – с всяко едно действие, което можем впоследствие да определим като „героично“.

(Впрочем: докато тия неща се случват, никой не си дава сметка за тях, че са героични. То няма време за мислене, в повечето случаи – ти просто трябва да действаш. Няма време за пристъпване настрани и внимателно оглеждане на това, което се случва, и отсъждане „Да, това е героично“. Няма дистанция. Трябва да се погледне след време, след като излязат и последиците на това, което сме направили, за да разберем дали е било героично, подло, мижаво, величаво… всичко, с което решим да го наречем. И това, в крайна сметка, пак са думи; това са погледите на други хора. Героичното не е нещо обективно. То е въпрос на оценка.)

Но аз ви чувствам като герои. И искрено се надявам, че съм поел част от нещата, които съм видял от вас.

Има неща, които не бих могъл да поема. Има неща, които са различни като темперамент и като търсения. За тях няма да си се сърдим, нали така? Приемаме, че всеки си има различна мисия.

За другите неща обаче се надявам да са вече в мене и да станат още една част от безкрайността, която сме. Физическите тела остаряват и си отиват, но всичко, което сме правили, остава като отпечатък върху следващите хора, върху тия наоколо ни. И те го продължават по някакъв начин – техния си. Но то остава – до безкрай.

Така че – нека да посрещнем края както подобава: с много усмивки, с приятели и с поглед напред, към следващото. Онова, което идва. Новото начало.

 

Не знам дали има нужда да го казвам пак – има едно писателско правило, че ако то не е показано, чрез действията и ситуациите – няма смисъл да го казваш…

 

Ето сега седя и мълча, и се чудя как да го кажа; дали съм го показал достатъчно.

Бабо. Дядо.

Обичам ви.

И продължаваме.