Първоначалният ми замисъл за този запис беше съвсем различен. Но вчера… първо, вчера победихме всички (припомням: имам склонност към (само-)ирония); и второ, Любомир Николов – Нарви ми припомни за събитията на 14 януари 2009-а. А аз, докато си ги препрочитах, си припомних откъде съм тръгнал; накъде вървя; какво лежи в сърцето на това понятие „гражданин/активист“, което, покрай препирни по форуми и живи срещи, може да ни се стори само ум понякога. (Всичко, което е само ум, без никакво сърце, е опасно. Като всичко останало, което е парче, а не е цяло.)

И тъй…

Преди да ви разкажа една лична, със сърце, история, искам да кажа нещо – все тъй лично – за референдумите като граждански инструмент. Няма да ви отнема дълго… всички се уморихме от дебати (аз също, да).

То не е ново. Вече съм го казвал – в записа „Събираме подписи“, в „Как ще гласувам аз“ и в „Как ще гласувате вие“. Тук просто ще го обобщя.

Референдумите – истинските референдуми – са наше средство: на всеки, който има право да гласува. Те са начин да участваме в управлението на държавата¹, в която сме избрали да живеем. Те са възможност да правим избор. Те са част от силата ни да градим и насочваме живота си. Затова вярвам, че е важно да участваме в тях.

„Ядреният“ референдум² на 27 януари не беше истински референдум. Ето най-доброто обяснение защо не беше истински, което съм прочел до момента:

Позиция на гражданска група „Обединени за глобална промяна“

Имам силни подозрения, че въпросът на референдума бе зададен по такъв неуточнен (и дори подвеждащ) начин не само за да може съответните „управленци“ от ММКД³ да изтълкуват резултатите от гласуването както им е угодно – независимо какви ще се окажат тези резултати в крайна сметка. (В момента, в който пиша това, преброяването продължава – витаейки около „критичната“ граница от 20% гласували.)

Имам силни подозрения, че задача на този въпрос бе и да ни отврати от идеята за референдумите въобще. Да убие доверието ни в тях – във всичките тия идеи за смисъла и ползата от референдумите, с които започнах по-горе. Да ни направи още по-безгласни: в смисъла на „избиратели, които не избират; гласоподаватели, които не гласуват; хора, на които не им пука кой и как ги управлява“.

Не зная за вас, но аз мразя да ме правят на глупак. Мразя някой – който и да е – да се мъчи да ме манипулира.

Затова – ще се цитирам от предния си запис – и на следващия референдум ще гласувам. И на по-следващия. И на тези след това. А междувременно – стъпчица по стъпка – ще „гласувам“ с всеки свой житейски избор. Такива избори ще правя, че хората, които се опитват да се подиграват с правото ми да избирам (здравейте, ММКаДри🙂 ), лека-полека, стъпчица по стъпка, ще си заминат. А изборите ни – включително референдумите – ще стават все по-истински.

Съвсем конкретно: съгласен съм с извода на Петър – че всички „управленци“, които участваха в превръщането на референдума в подигравка с нас, заслужават наказателен вот на следващите избори. (Вие си знаете кои сте, ММКаДри. 🙂 ) А ако пак тъй действат – твърдо гласуване „ПРОТИВ“ на всички избори по-нататък.

Ще си го сложа в черно, да ми напомня.

(Хубавото при мен е, че имам за кого да гласувам „ЗА“. Мразя и друго: да съм в положение „ПРОТИВ“, без самият аз да предлагам „ЗА“ – конкретна, конструктивна алтернатива. Това обаче вече е съвсем друга приказка, за някой друг път. 😉 )

Надявам се, че не съм ви досадил. Приключихме с дидактичното ;). Минаваме към…

… личното.

Следващият текст е писан на самия 14 януари 2009 г. Ако някой тук не помни или не знае какво се е случило тогава – моля да остави коментар. Ще потърся и ще дам връзки към още информация за онзи протест. Все пак ми се струва, че текстът е достатъчно показващ.

И преди сам да се отдам на спомена, още веднъж, за пречистване в това следреферендумно (или след-„референдумно“) утро – можете да го цитирате където искате, без да ме питате за изрично разрешение. Моля само да: 1) запазвате целостта на цитатите (тоест да не правите „колажи“, които изкривяват цялостното впечатление – наричат се още „избирателно цитиране“ или „манипулация“); 2) слагате линк към първоизточника: този блог. Благодаря!

И тъй, превъртаме календара с четири години…

Сядам да пиша това, защото за 14 януари 2009 година ще се изприказват (вече се приказват, предполагам – нямам интернет, за да проверя) много лъжи. Аз бях очевидец на събитията и малко след като свърша с това, ще съм им очевидец отново. Искам и моят поглед да бъде там, сред многото други – за да сравняваме, да мислим, да не забравя самият аз, под натиска на многото други гласове.

ВАЖНО предупреждение: Аз съм очевидец. Не съм окото на орела, който наблюдава целия площад пред Народното събрание, уличките наоколо, пространството около Александър Невски. Виждам само една част от случващото се. Ако тръгнете да си вадите генерални заключения от видяното от мен… на ваша отговорност да са.

Сега спирам с глупостите и почвам да нахвърлям моменти, преди да съм забравил:

Момент:

С Габи и Ал тръгваме от страната на паметника към Ректората. Заедно с нас са младежите от самба бенда и „За да остане природа“ (носят три огромни барабана/тъпана – как не им тежат на такива крехки девойчета като Ваня, пита Габи; аз се смея и я закачам, че не е готова за активен гражданин). Лека-полека разбутваме хората пред паметника. Идеята (дошла от синеок младеж, когото не знам по име, но знам, че е наш човек, а и усещам, че предлага миротворчество, за доброто на всички – това ми е достатъчно да се присъединя) – та идеята е да се размесим с групата на хулиганите (лумпенпролетариата, викам им аз), които мятат по полицаите
– снежни топки
– пиратки – преброих 4 или 5 гърмежа за целия час и половина, през които бяхме там
– пластмасови бутилки за вода – 4–5
…някой метна и папка (?!) или книга (?!?)
– да се размесим с тях, или поне да застанем край тях, и да ги надвикаме с „Искаме гори – не искаме лъжи“ – да внесем позитивно настроение, както се изрази синеокият младеж.

В един момент групата с тъпаните спира. Седим минута-две между паметника и жандармерийската верига с щитовете пред Народното, в най-тясната част на площада. Сбутвам момчетата, те казват: „Ще се връщаме, 15 метра по-напред става страшно“. Вероятно са прави, понеже момчетата сме малцинство – с нас са основни дребни телом девойчета (духом хора като Ваня от „За Земята“ и Надя Максимова от „Да спасим Иракли“ отдавна са се доказали като гиганти). Аз обаче се ядосвам. Защо ще си тръгваме точно сега, когато става наистина нажежено – тоест наистина има нужда от нас, като миротворци? Хващам някого (мисля Добри от протестите за Натура 2000) и му крещя (за да надвикам „Оставка! Оставка!“ около мен… но и от гнева, който ми се трупа от месеци) да стоим, да не се отказваме. Той остава, остават и другите по-големи младежи.

После – този момент не си го спомням точно, мисля, че бях с гръб и не видях как започна – хората отпред се юрват назад (зад тях са жандармеристите с щитовете). Протестиращи ме блъсват (в гърба, или успявам да се извърна и тогава ме блъсват в гърба), аз блъсвам хора пред мен, хлъзгаме се (жълтите павета са най-убийственото нещо в София през зимата), падаме, отзад ме затискат хора (драпащи да стигнат до паметника), аз успявам да се подпра някак и да не премажа Габи и още едно дребно момиче отпред. (Има файда от лицевите опори, даже когато си ги правил сериозно преди цели 4–5 години… Глупости говоря. В тоя момент у мен се надига такава бясна енергия – енергията на бесовете, – че и два пъти по-слаботелесен да бях, пак нямаше да оставя телата отзад да ме съборят върху телата отпред.) В ръцете си държа едно копие от „Бленуващите кристали“ – мислил съм да го показвам на приятели, които още не са виждали книгата. То се изцапва с кал. Междувременно някак (не помня… навярно тялото ми е поело контрола) съм се озовал отвъд решетките на паметника, Габи е край мен и плаче (май), един възрастен човек е останал да лежи точно пред решетките, жандармеристите вървят напред, полека (не виждам нито един да замахва с палката си, само избутват и плашат), спират се до решетките.

Най-грозен момент: виждам как двама/трима жандармеристи влачат по паветата някакъв човек към стълбите на Парламента. Става от другата страна, където е бил „лумпенпролетариата“. На влачения му се вижда корема и за миг ми пробягва „Все едно дърпат прасе“. (После, когато Габи хълца и повтаря „Един човек го влачеха“, си припомням и лицето му. Лице на прасе. Лице, което лично бих смачкал от бой, независимо на чия страна съм, в подобен момент. Сега вече не… но тогава, след онова, което тепърва има да става, щях. Навярно е бил някой от тарторите на хлапетата, които хвърляха предмети. Може и да не е… но образът му пасва идеално. …Дали и това не е стереотип? *потръп*)

Започвам да крещя на жандармеристите. Първо: „Вие ЛУДИ ли сте бе?!?!“ (Много бяс. Усещам, че ми се насълзяват очите… безсилен гняв? Сега като си го спомням, пак ми се насълзяват.) После: „Гледайте… гледайте! Тоя човек“ (соча падналия) „може да е баща ви!!!“ Точно срещу мен има един, крещя и му соча, и пак му крещя; той казва „Назад, зад решетките“ (нещо такова), но сега като си спомням лицето му – изглежда уплашен, не смее да обърне глава към възрастния човек. Не посяга агресивно, за десетина секунди отстъпва, после пак тръгват към решетките с колегите си и стоят там. Аз му крещя, афектирано: „Луди ли сте? Ами ако беше баща ви? Тебе ще те запомня – точно тебе, да – и ще те съдя! Лично тебе!“

(Сега съжалявам за това. Спомням си лицето му… наистина беше уплашен, личеше си, че не действа по волята си. В толкова напрегнат момент може дори да не е разбирал какво му говоря… Сега съжалявам, но тогава просто крещях, за да излея стреса, шока, яда, който бях трупал – не само заради изцепките на управниците ни, заради много други изцепки, мои собствени и на близките ми… Ама нещо сме хората.)

Около възрастния човек се натрупват 5–6 души, помагат му да се изправи. Габи плаче, аз се опитвам хем да видя дали има някаква реална опасност за нея и мен, хем мога ли да помогна на падналия, хем как се движат хората наоколо. (Заншин, казва моят сенсей Христо Михайлов. Не знам дали е това, знам, че обработвам визуална информация страшно бързо, неестествено бързо.)

Най-…докосващ момент – от тия, при които сълзите ти избиват без никаква намеса на ума:

Жандармерията се е отдръпнала назад и са останали 5-10 празни метра жълти павета. Около нас, над главите ни, летят буци сняг (по-късно някой ще хвърли и бирена бутилка – единствената, която видях през цялото време). В един миг виждам отпред фигура в черно, с черна коса – Ал!

Застанал е по средата между нас и тях, с вдигнати ръце, вика „Елате!“ (мисля; паметта ми за реплики е ужасяваща, опитвам се да възпроизвеждам по смисъл) Аз не мисля особено, тръгвам към него… искам –– какво исках в онзи момент? Да съм между полицаите и гаменчетата, които хвърлят сняг? Да говоря с полицаите, за да не секва разговорът, нормалното общуване? Не мога да си припомня – може би е, защото това са рационални мисли, които идват, след като се успокоиш малко, а в оня момент аз действам повече инстинктивно. (Да не оставя приятеля сам? …Докосващ момент – докосваме се, все едно не сме на пет метра един от друг…)

Той отляво, аз, още някой от дясната ми страна, други хора по-нататък заставаме точно пред щитовете. Аз държа книгата и с двете си ръце пред тялото, говоря на полицая на метър от мен. „Отменен ли е протестът?“ (Някой е викнал по микрофона преди малко, че е.) „Да“ – процежда той тихо, не ме гледа в очите, гледа настрани.

Тук хронологията ми се губи, може да обърквам реда, в който се случват нещата. Помня, че Габи е неотлъчно зад гърба ми и ме дърпа да се махаме. Аз периодично ѝ викам да е спокойна/да се отдръпне назад, но не мърдам от линията на щитовете. Помня, че хора продължават да хвърлят снежни топки. Помня как една топка удря Петър от ЮНЕКО в лицето, над очилата. Той изглежда подразнен, но читав. В един момент топка удря Габи, тя се обръща, удря я друга топка, тя заревава с пълно гърло, почти в истерия, дърпа ме силно, аз рева към замерящите да спрат… (с гръб към полицията съм).

После жандармеристите пак тръгват напред – блъскат в синхрон с палките по щитовете, правят по една (неголяма) крачка с всеки удар. „Изпълняваме заповеди“ – казва моят човек с ъгълчето на устата си, продължава да не ме гледа „Кой ви даде заповедта да настъпите? Само ми кажете кой ви даде заповедта, и се махаме.“ Мълчи, не ме гледа, настъпва. Този до него гледа право напред, но с „невиждащ“ поглед – честно да си кажа, той повече ме притеснява.

(В нито един от тези момент не се уплаших за повече от секунда. За това нямам никакво съмнение. Нямам и обяснение, освен – инстинктивните ми реакции в такъв миг не включват страх или паника. Не се гордея с това; радвам се, че разумът не ме е предал… но стига самоанализи, нататък.)

Този другият може да е някое „говедо с промит мозък“ (кавичките са заради ясното осъзнаване, че и това е стереотип, който ни пречи да видим хората насреща си такива, каквито са – а не каквито ни ги представят тъпите медии, филми, книги, всеки, който предпочита стереотипите вместо собствения си поглед… ето ги добитъците, Григоре). Може той да посегне и да удари човек… Не удря, върви с другите; моят човек все така не ме гледа.

Най-смешен момент: След като ни поизблъскват назад – аз поне не виждам да са наранили някого, – в един миг полицаите се оказват обградили Ал от всички страни. Пропуснали са го през преградата си! Ал ме гледа – точно мене, това НЕ мога да го забравя, – усмихва се, разперва ръце, прави крачка напред. Един от жандармеристите се сеща, че това е нежелан елемент, и леко го блъсва още напред – колкото да маркира… След малко Ал е при нас, невредим.

(Мъничко се тревожа за Ал. Последно се чухме преди два часа – останал е на първата линия от страната на Ректората, да не допусне да стане някоя глупост. Сега телефонът му не работи, а се бяхме разбрали да отнесе няколко „Еднорога“ към борсата…. Като свършим с това, ще излезем да го потърсим. Не се тревожа МНОГО – първо, защото имам доверие в Ал; второ, в Космоса; трето, знам, че с тревожене нищо не се решава.)

Най-ужасен момент: С Габи сме се отдръпнали по-назад, от (любимата ни вече) страна на паметника към Ректората. Габи не може да спре да плаче – познавам това състояние, сигурно в този момент всичките ѝ страхове, от смъртта, че ще ме загуби, върлуват из нея и я разкъсват пред очите ми. Аз я държа за раменете, треса я, като не помага, хващам лицето ѝ в шепи и я карам да ме погледне в очите. „Всичко е наред! Никой няма да те убие!“ Не помага… Идва Крис от Зелените, идва Митко (Клиф Бъртън), всеки я успокоява поотделно, че полицаите си знаят работата и че много хора ще загубят работата си, ако те си позволят да наранят сериозно човек… Помага, но малко. Габи иска да се махаме оттук – страх я е, студено ѝ е, гладна е, намокрила си е дънките при падане, когато жандармерията тръгна напред за пръв път… Аз… не, знам какво искам да направя. Искам да съм тук. Искам да помогна с каквото мога: едно, това да не се превърне в касапница

(сега се сетих най-екшън момента, малко преди това: Веднага след като удариха Габи и се позитеглихме назад, спрях едно девойче да не хвърля сняг. После видях да хвърля момче, високо, длъгнесто… като мен. Изобщо не му дадох шанс да се защити, просто тръгнах насреща му с три пръста върху гърдите му – чудя се това откъде го знам… – и го бутах, без никакво усилие, пет-шест метра назад. Накрая му изревах „Спри да хвърляш… това тук е приятелката ми!“ – Габи, която плаче. Той се изрепчи нещо, но не особено убедено, измъкна се от нас и пак се юрна напред. Не го видях после. Хванах едно друго момче, викнах му „Преди малко някой като тебе удари със сняг приятелката ми!“ Той: „И мене ме удариха!“ Аз: „И сега какво, и ти искаш да удариш някой на свой ред? Тези отпред са твоите ПРИЯТЕЛИ!“ Той: „Махни се оттук… не ми пречи!“ И пак награби сняг. Оставих го – явно беше достатъчно убеден в това, което прави…)

две, да не се окаже присъствието ни „присъствие“ – видели добитъците сопата на пъдаря и се юрнали накъдето им сочи той…

Виждам обаче, че на Габи не ѝ е никак добре (после ще науча, че тя никога не се е била със сняг през живота си… представете си шока от топката) – и се разкъсвам. Ето затова е най-ужасен момент: защото не мога да съм един Калин, а трябва да се разкъсвам…

С хронологията дотук, нахвърлям каквото се сетя:

Момент:

Докато обядваме с Габи в най-близката „Тропс къща“, и се стопляме, звъня на Вяра и ѝ заръчвам да пусне до всички Човеци въпрос: Кой точно е дал заповедта жандармерията да тръгне напред? Бойко Борисов ли е? Шефът на МВР ли е? Кой? Искам да знам кой. Искам да знам, за да може когато дойде време да се иска сметка, сметката да се поднесе на отговорните лица. Дали трябва да направим всичко възможно, за да убедим всичките си приятели да НЕ гласуват за ГЕРБ? Дали трябва да спукаме гумите на шефа на МВР? (Образно казано.) Дали трябва да издирим нечий адрес и поуплашим (сега пък ние) някого?

Очаквам, че до довечера ще сме разбрали кой.

Момент:

Официалната причина за отмяна на протеста (обажда ми се Вяра и цитира медиите) било анонимно обаждане за бомба, някъде на площада. (Ц-ц… забравих да питам къде точно. Под опашката на коня?)

След като се наяждаме, двамата с Габи тръгваме по улиците – случайни граждани, попаднали случайно до Парламента. Питам жандармеристите, които преграждат уличката:
„Какво става тук?“
„Не може да се минава.“
„Докога ще е така?“
„Не знаем.“
„Ама нещо… заради протеста ли?“
„Да.“
„А по медиите казаха нещо за бомба…?“
„Не, заради протеста.“

Смех…

Григор пък е подслушал двама жандармеристи, които обсъждали как за бомбата се знаело от вчера.

Смех на квадрат.

(Да допуснем обаче, че наистина някой се е обадил за бомбата. Кой е бил и защо?

Първата ми версия беше: подставено лице на силите за сигурност – за да им даде официален повод да ни махнат от площада.

Някой каза, че бил човек от „нашите“ – за да се махнат (?) хулиганчетата. Това ми стои… несериозно.

После се замислих дали не е някой враг на Б.Б., който го провокира да действа, с ясното съзнание, че и действието, и бездействието ще му спечелят врагове – щото представете си, че наистина има бомба – какво бихте направили вие, като отговорници за реда и безопасността на софиянци?

…Интересни въпроси се раждат в такива ситуации.)

Още въпроси:

Как журналистите с огромните камери оцеляват, като стане такава тарапана?

Колко човека точно бяха хулиганите? Повече или по-малко от сто? (Всички хора, които се бяха събрали на площада, бяха поне три хиляди.)

Сбъркахме ли, като се отказахме да се „размесим“ с хулиганите? Късно ли се сетихме за това?

СРОКСОС наистина ли са поканили, под някаква форма, футболните хулигани? Някой друг канил ли ги е?
(Това ако се окаже вярно… *скърцам със зъби*)

И идеи:

Като правим „жива верига“ между полицаи и протестиращи – една редица хора стоят с лице към полицаите, една – към протестиращите. Така няма да могат да ни удрят в гръб – независимо кой.

…Уморих се, качвам това, отиваме да търсим Ал.

Ще се видим пак.

…

Ако имате регистрация във форумите на Човешката библиотека, може да прочетете как продължи тая сага. Ето от тук надолу.

Аз отпрепусквам в снежното, бялото, чистото утро, към следващите избори и чудеяния, и мънички неща, дето ни правят не просто граждани, избиратели, гласоподаватели, ами – човеци. Цели.

До скоро!

---

¹ Какво имам предвид под „държава“, обяснявам тук.

² Някой позачуди ли се защо все пиша „ядрен“ с кавички? Подсказвам: по същата логика трябваше да пиша и „референдум“ в кавички (ама, пусто, не се сетих по-рано…).

³ Мафията, мимикрираща като „държава“.