Приятели (:

По-долу ще откриете откъс от „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ – новата ни задружна история за гражданските протести, окупацията на Ранобудните студенти и други зреещи промени.

Този откъс е в памет на Жожо – един от героите в приказката, който снощи премина.

– Тука трябва да кажа няколко думи за името „Жожо“. То е… придобито, така да се каже. Рея първоначално си мечтаеше новият котарак да носи древнобългарско име, което да му внушава, да го изпълва със сила, с храброст. А именно: името „Енравота“.

– Уау – отбелязва Вейр.

– Сега, очевидно е, че никой няма да вика на котката си: „Енравота, тук! Енравота, там!“.

Лидия се смее.

– Някакви къси варианти се търсеха. Имаше вариант „Енри“. Имаше вариант „Еньо“. – Разсмива се и Вейр. – Имаше вариант „Раво“.

– „Раво“ най доближава до това „Енравота“… Иначе другите нямат нищо общо.

– Аз лично много харесвах версията „Ррррр“. И без това имам да си репетирам вибриращото, българското „р“, дето заради английското съм го загубил.

Обаче като отидохме, хората казаха: ами това е Гошко. Ъъъ… Гошко не беше точно каквото си представяхме…

– Апропо – казва Лидия, – аз се чудех как сте го кръстили „Жожо“.

Смеем се всички.

– И тръгнахме да търсим нещо друго. След разни експерименти на какво реагира, на какво не, в крайна сметка Рейчето каза: така и така хората са го свикнали на „Гошо“, може да му викаме „Жо“. И – Жожо. Сега за момента е Жожо.

Може да се смени по-нататъка пак… той така или иначе не реагира особено…

– На Жожо или…?

– На повиквания.

– И на Гошо, и на Жожо?

– На нищо.

– Аха.

– Историята му е следната… това може би обяснява донякъде защо не реагира:

Неопределено време е бил на улицата. Явно е домашен, понеже е много кротичък и неоправен за улично коте. В един момент го намира докторката и си го прибира. Обаче той има проблеми здравословни и тя го дава на ветеринарна клиника да се грижат за него. Той остава… не мога да кажа със сигурност, но мисля, че няколко месеца остава в приют – хотел, ветеринарен. Това се състои в една клетка метър на метър, общо взето.

– Така ли ги държат там?

– Да. В смисъл, по-голяма е от нормалната клетка, с която се пренася коте, но не е задният двор на къщата.

– Да…

– Впоследствие, след като той се стабилизира, тя го прибира при себе си. Интересното е, че се предполага, че е на две години – а е дребничък. Ние като го гледахме, си мислихме, че сигурно няма и година.

Видяхме го вече на място с новата му стопанка. Тя каза: той е изключително кротичък. Вечер, като се прибера, става, протяга се. Казва „Мяк!“ – той не може да мяука, нещо му има на гласните струни. Нахранваме се, идва за десет минути да ми се гали – и така до следващата вечер. Ние си даваме сметка – продължава, – че не сме подходящи домакини за младо коте, понеже сме по-пасивни хора: не си играем с него. Може би той има нужда от игра.

Докторката беше много радостна, че ще го вземем ние точно, защото…

– Млади хора, пъргави.

– … каза: Усещам ви, че вие ще си играете. Аз също не мога вече.

Котето наистина беше много кротичко. Дава да го разнасяш насам-натам. Хващаш го, държиш си го – ни звук, ни стон.

Само като трябваше да му гледат нещо в устата – защото ми направи впечатление, че седи с леко провесено езиче – при затворена уста езикът му се подава навънка, – само тогава се завъртя и се опита да се изскубне. И се скри в свивката на лакътя на докторката, докато го държеше.

За първи път видяхме и с каква ножичка се режат нокти на котка.

– Има ли такава?

– Има, специални.

– Сериозно?

– Те са с мъничко кръгло отворче. Нокътят се вкарва в отворчето.

– Мхм…

– И като перфоратор се щраква.

Ние никога не сме рязали нокти. Имаме си една постелка, на която Сипи си скубеше ноктите. Жожо не сме го видели още какво ще прави, като му пораснат.

Та… много кротичък, много миличък, викаме: добре, кога ще ви е удобно пак да дойдем? Взимаме го.

Взехме го. И първата вечер беше голяма радост, понеже той, на новото място, любопитен, живичък. Аз извадих едно пауново перо, с него почнахме…

– А, да си играете.

– Със скоци и претъркаляния по пода на коридора, с дебнене – с тия секси движения на задницата… Всичко изглежда добре.

След това обаче… Той си хареса едно местенце, където минават тръбите на…

– Топлата вода.

– … парното в коридора. Там му постлахме одеяло. И на сутринта ни направи впечатление, че доста белезникави изцапани места има по одеялото. Нещо става.

Гледаме го, котака. На него му тече слюнка от устата.

– От устата…

– Да. Той не си затваря съвсем устата и от време на време му тече слюнка. И като почваме да го храним – храненето беше малко проби и грешки, какво може да яде и какво не, – ставаме свидетели на сцена, в която той хапва малко и после почва със задните си крака да си разчесва, да си дръгне устата.

– Със задните?

– Да, със задния крак. Той с предния мисля, че по-скоро няма как да го направи това движение. Задното краче стига дотука – махвам към устата си, – докато предното може само да маже… лицето да мие. Та, почва да си дръгне със задния крак устата и да пищи.

– Да пищи?

– Ъхъм. И пръска кръв.

– От устата?

– Да. Сега, не мога да се сетя дали бяхме говорили преди това още, или тогава го разбрахме – но той има автоимунен проблем. Постоянно му е разранена устата. Като това се води нелечимо – някакъв вид стоматит е. И трябва да се храни с мека храна.

– Аха…

– Продължаваме да търсим каква да бъде тая мека храна. Писал съм във форума…

– Получаваш отговори – закача ме Лидия.

– Сега ще разпитвам и ветеринарите какво ще препоръчат. Но тоя определен автоимунен стоматит е нелечим по принцип. Не е смъртоносен. Просто си се носи, за постоянно.

Съответно, котето яде малко и много спи. Не е суперигрив. Рядко идва самичък да се гали. Въпреки че с времето почва да привиква.

Другото интересно нещо при него беше, че той е много наплашен от това, което се е случвало преди новите му стопани. И в момента, в който тръгнеш към него, автоматично се отдръпва назад – взе едно си дошъл да го биеш. При нас веднага взе да търси из стаите някакво място. И какво се оказа това място?

– На Сипи.

– Това място се оказа леглото.

– А, леглото…

– Където може да се скрие отдолу. Значи, той още първия път, когато успя да стигне до това затворено, закрито пространство, се набута отдолу. Ние се мъчихме да го прилъжем с думи, играчки, храни… не. Оставихме му едно одеялце поне да е на меко и по-топло. И имаше един-два дена, в които той там си седеше.

Сега вече не го прави.

– Вече не ходи?

– Да, вече не ходи под леглото. Но си личи, че нещо е ставало с предните му стопани. Тия, дето не се знае кои са били – преди да го изхвърлят.

Другият интересен момент при него е разходките по балкона. – Лидия се смее. – Това е много важен момент от създаването на по-здрава психика: да можеш да…

– Приемаш.

– Да приемеш, да изследваш непозната среда. Той няма против. Самичък не излиза – той рядко има инициатива да ходи на места, които са потенциално рискови. Обаче в момента, в който е навънка и се зададе самолет – а ние се намираме точно под трасето на летището, – ушите до главата, беж! Както е по-бавничък и апатичен, такава скорост развива… До неговото си място, там вътре, на топлото.

И аз в един момент си казах: добре, айде сега да ползваме даденостите, за да постигнем някакви резултати. Жожо не може да си отваря врати. Той по принцип, когато няма достатъчно широко пространство, не се мъчи да минава. Поне да го научим да отваря врати с натискане.

– Аха…

– Изкарваме се на балкона…

– Чакате самолета.

– … и оставяме вратата притворена. Тя е тежка врата, иска усилия.

Като дойде самолетът, се почва едно бутане в процепчето, където не може да се мине просто така. Интересното е, че той с глава работи. Сипи с лапа можеше да дърпа, да разширява – докато Жожо влиза с глава директно. И лека-полека свиква да…

– Да отваря?

– Да. Сега ще видим можем ли да го научим да отваря врати, които трябва да ги издърпа.

– Много сте амбициозни обаче, това хората…

– Кучето на майка ми – казва Вейр – може да отворя врати с нокти.

– Явно има дълги нокти…

– Само с нокът закача вратата и отваря.

Усмихваме се, докато го визуализирам.

– Нещо, което тежеше на Рейчето покрай това, че котето има проблем, за който никой никъде не е предупредил – нито в обявите, нито в представянията му после, – е дали тая му пасивност е свързана и с това, че той не е достатъчно… инициативен да учи нови неща. Той е в едно постоянно състояние на умора и на не… сега, не знам дали е недохраненост точно, но да кажем – непълноценна енергия – дали това ще му пречи да се развива като личност? Най-общо казано.

Аз смятам, че такива неща се откриват по-полека. Той, в зависимост колко дълго време е бил в травматична среда, ще трябва да прекара поне толкова време, свиквайки, че на новото място никой не е тръгнал да го бие и каквото друго му се е случвало.

Част от проблема му – една много видима част – е, че той не може да си поддържа хигиената. Защото езикът му се разранява.

– Да…

– Или езикът, или устата му се разранява и той не може да се ближе. Което ни поставя в много интересно положение. Котките по принцип – съм разпитвал на различни места – не е хубаво да ги миеш. В смисъл, да ги переш.

Лидия прихва.

– Обаче той самият не може да се мие. Отделно, не знаем как му е имунната система при това положение.

– А той дава ли симптоми да се опитва?

– Понякога започва – и почва давенето, и прехапването на собствените венци, и ъгълчета на устата… Не можем да разберем… звукът е най-стряскащ, като захване да се дъвче сам. Все едно някаква рибя кост дъвче.

– Ааа…

– Това е усещането, когато тръгне да дави нещото, което вътре в устата му се образува. Това Рейчето много я психираше.

– Травмира, да…

– Мен също би ме психирало, ако това ни беше първото домашно същество. Обаче сега, вместо да оставям тая… топка гнус, която ме стяга инстинктивно отвътре, като го усетя това нещо – щото то има и визуални ефекти, не е само звукът, после на него му тече гнойна слюнка от устата, след кръвта…

– Той набира?

– Да, събира му се и тече като гной.

– Да, да, да… То затова е жълто там.

– Да, това белезникавото не е просто слюнка, то си е с примеси на гной. Та, вместо да оставям тая топка да ме парализира, аз открих, че просто мога да отида и да му въздействам. Дали като почна да го галя – а той изключително обича да го пипат…

– Така ли?

– В смисъл, колкото Сипи беше „Аз съм шефът тука и аз определям кога ще ме барате“, толкова Жожо е „Ела и ме погали“. Ама ти ела – щото аз много-много не шавам. И почва да мърка на момента, като го докоснеш.

Та, отивам, почвам да го галя, той спира.

Ако е някакво по-дразнещо го и не се спре, почвам леко да го малтретирам. Това вече на по-късен етап почнахме да го правим. В началото самото докосване явно си беше достатъчно разнообразно преживяване за него, за да спре да се занимава с неговите работи. После като взе да ми посвиква, аз хванах леко, така, да му роша козината, в едната посока, в другата посока, мачкам го по-грубиянски…

– Разсейваш го, да.

– … мъжка любов му давам.

Жените се смейкат.

– Защото има и друг момент: гледаш го, едно такова същество – изстрадало, крехко, кротко – и почваш да се държиш с него като с бебе. Това също не е…

– Какво не е? Не е естествено ли?

– Не е полезно за него в крайна сметка. В смисъл, ти не може само като някакъв болник да го третираш. Хубаво е да има и лек стрес от време на време.

– А, в такъв смисъл, да.

– Помните за котката, която е на парното, до парното, зад парното, над парното…

Та, открих, че общо взето винаги това го спира от самоизяждащите процеси. И ми е полезно и на мен, понеже ме държи нащрек. Аз не мога до такава степен да се обсебя от осемнайсетте прозореца, които съм отворил на компютъра си и проверявам ту тая поща, ту оня проект, ту тоя форум, ту еди-какво си – а трябва да внимавам какво се чува и до мене… Обичам да си го слагам наблизо, да го пренасям с одеялото на леглото, за да мога да го следя по-отблизо.

И… сега има леко обръщане на ролите от Сипи. Рея не може още да свикне на Жожо.

– В какъв смисъл? Няма същите чувства, отношение ли? Или не го приема като…

– Това – да. Това го има със сигурност: че той не е активно любящ.

– Аха.

– Сипи… също много се е бил напатил – обаче той си е търсел вниманието, още от самото начало. Жожо чака вниманието да дойде при него. Той може да живее – както при ония хора – с тия пет минути на ден. И после обратно… Там го видяхме, той спеше в една лопатка пластмасова, си беше харесал, пак на някакво топло място в банята, и там си седеше. Няма светлина, няма въздух… В някакви по-драматични моменти сме си мислили: той чака просто да му свърши теглото. Имахме един въпрос в началото: какво ще стане, ако това коте умре – сега? В тоя момент още? Как ще го преживеем?

Аз си мислих за това и си казах: добре, ако неговата си съдба – това, което си е избрал, като е решавал къде да се всели – е да живее кратко и болезнено, ние трябва да го приемем. В смисъл, ние сме опитали да дадем каквото можем от себе си, няма да го захвърлим и да търсим да се отървем от него, защото има проблем… трябва да си го приемем.

(…)

 

 

 

Shantih, котане… пътувай смело!