Из „Сума: 40 истории от отвъдното“

Из „Сума: 40 истории от отвъдното“ / Sum: Forty Tales from the Afterlives

Огледала

Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си. Все още.

Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.

Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как задръжките ти плавно се отмиват, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започваш да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.

Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.

За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много фасетки. И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си насочвал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.

Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.

Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.

Mirrors

When you think you’ve died, you haven’t actually died. Death is a two-stage process, and where you wake up after your last breath is something of a Purgatory: you don’t feel dead, you don’t look dead, and in fact you are not dead. Yet.

Perhaps you thought the afterlife would be something like a soft white light, or a glistening ocean, or floating in music. But the afterlife more closely resembles the feeling of standing up too quickly: for a confused moment, you forget who you are, where you are, all the personal details of your life. And it only gets stranger from here.

First, everything becomes dark in a blindingly bright way, and you feel a smooth stripping away of your inhibitions and a washing away of your power to do anything about it. You start to lose your ego, which is intricately related to the spiriting away of your pride. And then you lose your self-referential memories.

You’re losing you, but you don’t seem to care. There’s only a little bit of you remaining now, the core of you: naked consciousness, bare as a baby.

To understand the meaning of this afterlife, you must remember that everyone is multifaceted. And since you always lived inside your own head, you were much better at seeing the truth about others than you ever were at seeing yourself. So you navigated your life with the help of others who held up mirrors for you. People praised your good qualities and criticized your bad habits, and these perspectives—often surprising to you—helped you to guide your life. So poorly did you know yourself that you were always surprised at how you looked in photographs or how you sounded on voice mail.

In this way, much of your existence took place in the eyes, ears, and fingertips of others. And now that you’ve left the Earth, you are stored in scattered heads around the globe.

Here in this Purgatory, all the people with whom you’ve ever come in contact are gathered. The scattered bits of you are collected, pooled, and unified. The mirrors are held up in front of you. Without the benefit of filtration, you see yourself clearly for the first time. And that is what finally kills you.

Търсене

В мига на преход от живота към смъртта се променя само едно: губиш инерцията на биохимичните цикли, които карат механизма да се движи. В момента преди смъртта ти още си съставена от същите квадрилион трилиона атоми, както в момента след смъртта – единствената разлика е, че съседската им мрежа от дружески контакти е замряла.

В този миг атомите почват да се разотиват, тъй като вече не робуват на мисията да поддържат човешка форма. Взаимодействащите си части, които някога са съставлявали тялото ти, започват да се разнищват като пуловер и всяка нишка следва своята спирала в различна посока. Подир последния ти дъх тези квадрилион трилиона атоми започват да се смесват със земята покрай теб. Докато се разлагаш, атомите ти се вграждат в нови съчетания: листо на папрат, пъстрата черупка на охлюв, зърно на царевица, челюст на бръмбар, някоя бледа сангвинария, перо от опашката на яребица.

Но се оказва, че квадрилионите трилиони твои атоми не са били случаен сбор: всеки от тях е бил обозначен, че съставлява „теб“, и продължава да бъде, където и да иде. Ти не си си заминала, просто приемаш различни форми. Вместо повдигане на вежда или въздушна целувка, жестовете ти вече ще се състоят от излитаща мушица, поклащащо се пшеничено стебло и вдишването на скачаща белуга. Начинът, по който изразяваш радостта си, може да се превърне в завеса водорасли, носена от плискащите се вълни; фунията, танцуваща под кълбесто-дъждовен облак; рибка атерина, която хвърля хайвера си с плясъци; лъскаво речно камъче, което се пързаля във водовъртеж.

От настоящата ти компактна гледна точка това отвъдно може да звучи смущаващо разпръснато. Но всъщност е прекрасно. Не можеш да си представиш удоволствието да протегнеш преосмисленото си тяло над обширни територии: да разрошиш треви и да сведеш клон на бор, и да разпериш криле на чапла, докато подбутваш рак към повърхността на водата сред искрящи снопове светлина. Правенето на любов достига висини, невъобразими преди, когато е било ограничено в човешката телесност. Сега можете да общувате с много части на тялото си едновременно; извиваш гъвкави ръце по обсипаната с цветя снага на своя любим. Реките ви текат заедно. Движите се в синхрон като преплетени създания на поляната, като усукани растения, избуяващи от полето, като два атмосферни фронта, които се милват и стигат до оргазъм с гръмотевици.

Както и в сегашния ти живот, недостатъкът е, че си в постоянно движение. С разлагането на съществата ти и окапването на плодовете ти, придобиваш нови жестове и губиш стари. Любимият ти може да те изостави с ятата на прелетните птици, със стадото на тръгналите да зимуват лосове или с рекичка, кротко заровила главица под земята и избликнала на някое незнайно място.

Същите са и много от проблемите ти: изкушение, тревога, ярост, недоверие, пороци – да не забравяме и ужаса, роден от свободния избор. Не се заблуждавай, че растенията просто си растат към слънцето, че птиците избират посоката си по инстинкт, че антилопите гну мигрират заради заложената си програма: всъщност всички те търсят. Атомите ти могат да се пръснат, но не и да избягат от търсенето. Широкият им ареал не те спасява от въпросите как да прекараш времето си най-добре.

Веднъж на няколко хилядолетия атомите ти се събират отново, идват от всички краища на планетата, както държавните глави отиват на международна среща, приближават се за най-плътния си събор във формата на човек. Водени от носталгията, те се групират отново в миниатюрната геометрия, от която са започнали. В тази си форма могат да се насладят на забравеното чувство за празнична интимност. Събират се в търсене на нещо, което някога са познавали, но са пропуснали да оценят.

Известно време срещата е топла и прочувствена, но не след дълго свободата започва да им липсва. В човешка форма атомите страдат от клаустрофобия: жестовете са агонизиращо ограничени до размахването на мънички крайници. Сгъстени до хора, те не могат да виждат зад ъглите, успяват да разговарят само на кратки разстояния до най-близкото ухо, не могат да се пресегнат през някакви съществени простори. За атомите ние сме сковаващата форма. И в нея те установяват, че искат да изкачват планини, да преплават морета, да овладеят въздуха, в опит да си възвърнат безграничността, която са познали някога.

Search

In the moment of transition between life and death, only one thing changes: you lose the momentum of the biochemical cycles that keep the machinery running. In the moment before death, you are still composed of the same thousand trillion trillion atoms as in the moment after death—the only difference is that their neighborly network of social interactions has ground to a halt.

At that moment, the atoms begin to drift apart, no longer enslaved to the goals of keeping up a human form. The interacting pieces that once constructed your body begin to unravel like a sweater, each thread spiraling off in a different direction. Following your last breath, those thousand trillion trillion atoms begin to blend into the earth around you. As you degrade, your atoms become incorporated into new constellations: the leaf of a staghorn fern, a speckled snail shell, a kernel of maize, a beetle’s mandible, a waxen bloodroot, a ptarmigan’s tail feather.

But it turns out your thousand trillion trillion atoms were not an accidental collection: each was labeled as composing you and continues to be so wherever it goes. So you’re not gone, you’re simply taking on different forms. Instead of your gestures being the raising of an eyebrow or a blown kiss, now a gesture might consist of a rising gnat, a waving wheat stalk, and the inhaling lung of a breaching beluga whale. Your manner of expressing joy might become a seaweed sheet playing on a lapping wave, a pendulous funnel dancing from a cumulonimbus, a flapping grunion birthing, a glossy river pebble gliding around an eddy.

From your present clumped point of view, this afterlife may sound unnervingly distributed. But in fact it is wonderful. You can’t imagine the pleasure of stretching your redefined body across vast territories: ruffling your grasses and bending your pine branch and flexing an egret’s wings while pushing a crab toward the surface through coruscating shafts of light. Lovemaking reaches heights it could never dream of in the compactness of human corporality. Now you can communicate in many places along your bodies at once; you weave your versatile hands over your lover’s multiflorous figure. Your rivers run together. You move in concert as interdigitating creatures of the meadow, entangled vegetation bursting from the fields, caressing weather fronts that climax into thunderstorms.

Just as in your current life, the downside is that you are always in flux. As creatures degrade and your fruits fall and rot, you become capable of new gestures and lose others. Your lover might drift away from you in the migratory flight of tropic birds, a receding stampede of wintering elk, or a creek that quietly pokes its head under the ground and pops up somewhere unknown to you.

Many of your same problems apply: temptation, anguish, anger, distrust, vice—and don’t forget the dread arising from free choice. Don’t be fooled into believing that plants grow mechanically toward the sun, that birds choose their direction by instinct, that wildebeest migrate by design: in fact, everything is seeking. Your atoms can spread, but they cannot escape the search. A wide distribution does not shield you from wondering how best to spend your time.

Once every few millennia, all your atoms pull together again, traveling from around the globe, like the leaders of nations uniting for a summit, converging for their densest reunion in the form of a human. They are driven by nostalgia to regroup into the tight pinpoint geometry in which they began. In this form they can relish a forgotten sense of holiday-like intimacy. They come together to search for something they once knew but didn’t appreciate at the time.

The reunion is warm and heartening for a while, but it isn’t long before they begin to miss their freedom. In the form of a human the atoms suffer a claustrophobia of size: gestures are agonizingly limited, restricted to the foundering of tiny limbs. As a condensed human they cannot see around corners, they can only talk within short distances to the nearest ear, they cannot reach out to touch across any meaningful expanses. We are the moment of least facility for the atoms. And in this form, they find themselves longing to ascend mountains, wander the seas, and conquer the air, seeking to recapture the limitlessness they once knew.

Написа: David Eagleman, 2009
Преведоха: Калин М. Ненов и Илка Чечова, 2014
Редактира: Нейко Генчев, 2014
Издаде: „Фабер“, 2015

4 thoughts on “Из „Сума: 40 истории от отвъдното“

  1. По-големи глупости едва ли може да се прочетат някъде по въпроса….Нищо общо с реалното положение. Има хора, които правят осъзнати волеви астрални проекции от години и те разказват съвсем други неща, много по – окуражителни, смислени и логични. Изпадалите в клинична смърт също разказват съвсем други неща, не като тия глупости тука. Подложилите се на регресия хора – и те разказват друго, не това…
    От къде си ги изсмуквате изпод ноктите, бе, тия щуротии, идея си нямам?!
    Има написани толкова книги по въпроса, има толкова разкази на действащи медиуми…
    Пълна загуба на време беше прочитането на тая глупост тука… Честно.

    • Видяхте ли какво съм писал в линка долу? 😀

      (А от книгите, които наистина се занимават с отвъдното, кои бихте препоръчали?)

  2. Благодаря за споделеното:) Ох, не звучи обещаващо, но е красиво да се чете:)

    • Обещаващо за какви отвъдни ни чакат ли?

      Както казах и в Goodreads, утешение в тия четиресет истории няма… 😀

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *